О-хо-хо

След като активирате някой от звукозаписите, от горния команден ред можете да се върнете пак тук, за да разгледате илюстрациите или да четете текста.

Звукозаписи на унгарската приказка “Ох-хо-хо”: 1, 2, 3.

1

Живял някога бедняк, който много обичал мъничкия си син. Бащата едва успявал да изхрани семейството си. Като поотраснал, синът пожелал да си намери работа.

– Рано е.

– Нищо, тате, колкото мога, толкова ще работя.

– Още си твърде малък…

Омесила майката питка, изпекла я направо върху жарта, сложила я в торбичката на момчето – за из път. Сбогувал се малкият син с майка си и татко си, поклонил им се, благодарил за това, че са го отгледали, учили и обичали. Тръгнал през гъстата гора. Вървял, вървял, изгладнял. До едно бистро изворче седнал да си почине. Извадил питката, разчупил я на две – едната половинка изял, другата скътал обратно в торбата. Помислил си”Да има и за утре.” Станал, навел се над изворчето, пийнал водица. Но още бил гладен. Видял едра риба да се стрелва във вира. Но, с какво да я улови? Въздъхнал:

– Ох-хо-хо!

– Защо ме повика? – запитало малко човече с дълга брада, което изскочило от изворчето.

– Не съм, бащице, не съм те викал.

– Как така?! Ти рече:”Ох-хо-хо!” Това е моето име. И аз се явих.

– Гладен съм. Въздъхнах, защото видях едра риба във вира, но нямах въдица.

– Ясно. А накъде си се запътил?

– Търся си работа.

– Малък си още, за да работиш…Но може и да те наема, само че няма да ти плащам. Каквото сам намериш, това ще ти е наградата за труда.

– Добре. Съгласен съм.

Тръгнали двамата, дълго се промъквали из гъстата гора. Накрая стигнали до малка къщурка.

– Ето, тук живея. Влизай!

Посрещнала ги чудно красива девойка.

– Дъще, доведох ти помощник. Знаеш, какво да правиш.

Девойката дума не продумала. Дори не запитала момчето гладно ли е, жадно ли е. Повела го към огромен казан, пъхнала го в горещата вода, че и огъня още разпалила. После го поляла с ледено студена вода. Излязло момчето от казана – сто пъти по-силно, сто пъти по-красиво.

– Кажи! Какво научи?!

– Ако се преметна през глава, на конска подкова мога да се превърна.

Пак го пъхнала девойката във врящия казан, после отново го поляла с ледено студена вода. Пак запитала:

– А сега, какво научи?!

– Ако се преметна през глава, на гвоздей мога да се превърна, подковата да закова.

Трети път го потопила в горещата вода, трети път с ледено студена вода го обляла. Отново запитала:

– Е, говори! Какво научи?!

– През глава ли се преметна, бял гълъб ще стана.

– Вече си обучен. Утре баща ми ще те пита, какво си научил. Разкажи за подковата и гвоздея но за това, че можеш на гълъб да се превърнеш – нито дума на казвай. Това, което сега ще ти кажа, в тайна запази, ако не искаш завинаги роб на баща ми да станеш. Аз ще те науча, как да се спасиш. Утре е неделя, баща ти и майка ти на църква ще идат. Тогава баща ми ще превърне на гълъби теб и още много такива момчета, дето ги е заробил. Ще разсипе елда на площада. Хиляди птици ще долетят, зърна елда ще кълват. И ти сред тях ще бъдеш. Ако баща ти не те познае три пъти – няма спасение за теб. Но ти все около него се върти, колкото се може по-близо! Не се бой, аз ще предупредя родителите ти.

 

Така и станало. Зазвънила камбаната, стекли се хората към църквата. Започнала утринната служба. Щерката на магьосника незабелязано се приближила до родителите на момчето, всичко им разказала. Научила ги, как да го разпознаят.

Свършила службата, хората се разотишли по домовете си. Излезли на площада родителите на момчето. Видели магьосника да разсипва елда. Хиляди птици се втурнали да кълват зърната. Само един бял гълъб нито едно зърно не клъвнал, около краката на бащата заподскачал.

– Ела, сине, добре си дошъл! – рекъл бащата.

– Позна, от първия път. – намръщил се магьосникът. – Да видим, дали и втория път ще имаш такъв късмет.

 

Направил заклинание дребосъкът, дългата, предълга брада се увила около него, птиците полетели, небето се скрило под крилете им – толкова много били. Един от гълъбите се спуснал ниско, погалил с крило лицето на майката.

– Ех, сине, сине, майка ти изплака очите си за теб. – рекъл бащата и ласкаво прегърнал  гълъба.

– Втори път позна. –  разгневил се дребосъкът-магьосник. – Но третия път не успееш ли – синът ти завинаги ще бъде мой роб. – заканил се той.

 

Завъртял се магьосникът, силен вятър птиците разпръснал, изпокрили се те. Само един бял гълъб със сетни сили се борел с поривите на вятъра. Успял да стигне до родителите си. Прегърнали го те, вятърът утихнал, другите птици изчезнали, заедно с магьосника, сипещ проклятия. Гълъбът се преметнал през глава, на прекрасен момък се превърнал.

– Сине, колко си пораснал! – зарадвала се майката.

– Тате, защо се натъжи? – запитал момъкът.

– Все тъй бедни сме, синко. Чудя се, как ще те посрещнем у дома, като няма с какво да те нагостим.

– Не се тревожи! Аз ще стана красиво ловджийско куче със златиста козина. На шията ми ще има златен нашийник, украсен с диаманти, поводът – златна верижка ще бъде.

Ще ме продадеш за кошница със златни монети. Но помни: нашийника и верижката няма да продаваш, дори планини от злато да ти предлагат.

2

Още рекъл, не изрекъл, преметнал се през глава, превърнал се на прекрасно ловджийско куче от скъпоценна порода – такава, дето може да се види само в царските дворци. В това време по пътя се задала господарска карета. Четирима царедворци пътували с нея. Като видели прекрасното куче, възхитили се, запитали:

– Накъде си се запътил?

– Към пазара. Кучето да продам.

– Колко искаш за него?

– Кошница с жълтици.

– Заедно с нашийника и повода?

– Не. Те не се продават.

– Че как ще го поведа без тях?!

– Нашийници и поводи на пазара колкото щеш. Но такова куче и в царските палати няма да намериш.

Царедворецът много искал да купи кучето. Представял си, как ще му завиждат всички в двореца. Напълнил кошница с жълтици, подал ги на бедняка. Бащата внимателно свалил нашийника и повода, скътал ги в пазвата си – на сигурно място да ги пази, както заръчал синът му. Погалила майката кучето и рекла:

– На добър час! И добре да се грижите за него.

– Не бой се! Нищо няма да му липсва. – успокоил я царедворецът.

Тръгнали – всеки по пътя си. Не след дълго видели заек да тича из полето.

– Пусни кучето, нека да видим добър ловец ли е.

– Ами после, как ще си го върна?

– Няма да избяга. – рекъл единият

– Ловно куче е. – добавил вторият

– Обучено е. – поклатил глава третият.

Склонил царедворецът да изпита ловните умения на новото си куче. Пуснал го. Извикал:

– Дръж!

– Настигни заека! – креснал първият спътник на царедвореца.

– Хвани го! – пригласял вторият.

– Побързай! – командвал третият.

Кучето се спуснало като стрела подир заека. Настигнало го и отминало. Изчезнало в гората. А заекът се притаил под един храст с цариградско грозде. Сърчицето му биело като барабан от страх. Но нали и тоя път отървал кожата, затова заю бил много щастлив.

Ядосали се царедворците, тръгнали да търсят кучето – не го открили. Решили да се върнат, да настигнат бедняка, който им го продал. Да видят, дали кучето не се е върнало при него. Скоро настигнали бедняка и жена му, гледат – вървят си те, а до тях – момченце подскача. Попитали:

– Идвало ли е тук кучето дето ни го продадохте?

– Не. Как го изпуснахте?

– Подгони заек, после изчезна.

– Ех, че сте и вие! Господари! С едно куче да не можете да се справите…

Ядосаните царедворци още дълго търсили кучето – напразно, разбира се.

Беднякът отвел семейството си у дома – заживели охолно, а и на другите бедняци помагали. Но скоро жълтиците свършили.

– Тате, сега ще се превърна на породист жребец, златистата ми грива ще се ветрее, като вятър ще препускам. Стигнем ли на пазара, кажи, че искаш две кошници жълтици, но юздата от ръката си не изпускай! В никакъв случай не я продавай, ако искаш пак да ме видиш…

Както казал синът – тъй и станало. Такъв прекрасен кон и в царските конюшни нямало. Разчуло се, че на пазара чуден кон се продава. Стекли се всички да го видят. Чул за това и магьосникът. Бързо дотичал, запитал бедняка:

– Колко струва този кон?

– Две кошници с жълтици.

– Заедно с юздата!

– Не! Юздата не се продава.

– Къде се е чуло и видяло, кон без юзда да се продава.

– Аз не я продавам. Ако искаш купи коня, ако не – твоя воля. Купувачи много…

Дълго се пазарили. Накрая О-хо-хо предложил още една кошница със злато за юздата.

– Не! Няма да я продам. – възразявал бащата.

– А пък аз на никого няма да отстъпя жребеца! – заканвал се магьосникът.

Цял ден спорили. Привечер, беднякът толкова се уморил, че отстъпил – продал коня заедно с юздата. О-хо-хо го отвел в дома си. Сам го завързал здраво – да не избяга.

– Е, разбойнико, падна ми най-сетне! Излъга ме, че можеш да се превръщаш само на подкова и гвоздей. Реши да ме измамиш?! Ще те науча аз! Бял ден няма да видиш!

Изпълнил заканата си магьосникът, наредил на слугите да не дават вода на коня. Наплашени, те не смеели да нарушат заповедта му.

А в това време принцът научил за чудния кон. Пожелал да го вземе на заем. Искал с него да доведе годеницата си. Прекрасната принцеса живеела отвъд морето.

– Тате, чух, че жребецът на О-хо-хо е чудо невиждано – златистата му грива се ветрее, по-бързо от вятъра препуска. Над вълните прелита като светкавица. Искам с него да взема бъдещата си невеста.

– О-хо-хо зорко го пази. Дано да ти разреши, да го ползваш за малко.

– Е, поне ще опитам… Ще го помоля да ми го даде.

Отишъл принцът в дома на магьосника. Поискал коня.

– Не бих го продал за цялото злато на света! Но ще ти разреша да го вземеш за малко. Все пак, ти си принц – не мога да ти откажа. Но имам едно условие. Няма да му даваш нито капка вода!

– Е, щом тъй искаш, няма да му давам вода.

Събрали се придворните, които щели да съпроводят принца, качили се на кораба. Принцът се метнал на коня, пришпорил го. Полетели като светкавица над вълните, мигом се озовали отвъд морето. Препускал жребецът, сияела гривата му. Да се ненагледаш! Принцесата и баща ѝ се любували на прекрасния кон.

– Само много богат човек може да има такова прекрасно създание…- рекъл царят.

Посрещнали ездача, нагостили го, представили го на царя и на прекрасната принцеса.

3

Дълго плавал корабът. Когато пристигнал, царедворците донесли скъпи дарове, поднесли ги на царя, поискали ръката на дъщеря му. Съгласил се той да я даде за жена на принца. Вдигнали голяма сватба. Яли, пили и се веселили.

– Време е да тръгваме. – рекъл принцът.

Сбогувала се принцесата с баща си и със своите близки. Метнал се принцът на седлото, поставил принцесата пред себе си и полетели като светкавица над вълните. Жребецът умирал от жажда, опитвал се поне малко вода от морето да пийне. Принцът с все сила опъвал юздите, не му позволявал дори и капка вода да близне. Гледала невестата и не можела да повярва на очите си.

– Жесток човек си ти, принце. Нямаш сърце. Мъчиш бедното животно. Връщаме се! Въпреки, че се венчахме, няма да стана твоя жена!

Изплашил се принцът, че ще го напусне невестата му и позволил на коня да пие. Още след първата капка вода конят изчезнал, превърнал се на златна рибка. Принцът и принцесата потънали в морето. Рибката на делфин се превърнала. Доплувал до брега делфинът, заедно с принцесата. Превърнал се на гълъб, отвел я при баща ѝ. После се преметнал през глава, станал малко раче и изчезнал в морето.

Корабът с придворните прибрал принца. Върнали се у дома.

Щом О-хо-хо разбрал, какво се е случило, разгневил се, на морски орел се превърнал, полетял към морето.

 

А в това време момчето пораснало. Станало силен и красив момък. Много земи пребродил, с много хора и животни се сприятелил, много неща научил. Стигнал до далечно кралство. Един ден на малка скарида се превърнал. В морето пред красив дворец плувал, точно под прозорците на най-красивата принцеса на света, когато

магьосникът го зърнал и мигом станал кит, спуснал се след скаридата.

Тя изскочила от морето, на гълъб се превърнала. О-хо-хо се преметнал през глава, станал мишелов, полетял след гълъба. Аха да го сграбчи, но гълъбът успял да стигне до прозореца и кацнал на рамото на принцесата. Усетила тя, как бързо бие сърчицето на птицата. Прегърнала гълъба, погалила го, дала му водица да пийне, пшеничени зрънца да похапне. Заръчала на слугите клетка да донесат, гълъбът вътре в безопасност да живее. Като останали сами, гълъбът възвърнал човешкия си образ. Разказал на девойката всичко. Опознали се младите, харесали се.

– Ще станеш ли моя невеста?

Съгласила се принцесата.

– На златен пръстен ще се превърна. Сложи го на пръста си. Баща ти каменоделец нае. Това е злият магьосник. Той ще изпълни заръките му, а за отплата ще поиска пръстена. Послушай ме, не го давай, ако искаш моя невеста да станеш.

Както предрекъл, тъй и станало. Появил се каменоделец, похвалил се, че е най-добрият майстор на света. Кралят го наел – печките в двореца да поправи. Добре си свършил работата каменоделецът.

– Кажи, как да те възнаградя? – запитал владетелят.

– Нищо друго не искам, Ваше Величество, освен пръстена от ръката на дъщеря Ви.

Смутил се кралят. Та нима трябва да снеме пръстена от ръката на дъщеря си?! Как да се разплати с каменоделеца?

– Имам злато колкото щеш. Кажи, колко да ти дам?

– Искам само пръстена на принцесата. Нищо друго не ми трябва.

Отишъл кралят при дъщеря си:

– Моля те, дай пръстена.

– Не! Няма да го дам!

– Моля те, дай го! Само да се избавя от този майстор! Ще наредя да ти направят десет пръстена – по един за всеки пръст.

– Никога няма да позволя на тоя зъл каменоделец, да се подиграва с мен!

Върнал се бащата при майстора.

– Защо ме измъчваш, защо разплакваш дъщеря ми?! Ще ти дам цяла торба със злато вместо пръстена. Или поискай нещо друго.

– Не искам нищо друго. Не ми трябва твоето злато. Дай ми пръстена!

Ядосал се кралят. Извикал дъщеря си, креснал:

– Дай пръстена на тоя проклет каменоделец, та веднага да се махне от двореца!

Разплакала се принцесата, викнала:

– Моя пръстен ли искаш, каменоделецо? Дано вдън земя да те отведе!

Махнала тя пръстена от ръката си, запокитила го на земята. Търкулил се пръстенът, на купа с елда се превърнал.

Магьосникът се преметнал през глава, станал петел с ален гребен, започнал да кълве елдата. Но не забелязал, че едно зърно подскочило и се скрило зад портрета на стената. А там висели още безброй портрети – древен и славен бил кралският род.

Изкълвал петелът зърната в купата и изкукуригал:

– Ку-ку-ри-гу! О-хо-хо! Казах, че ще те накажа, разбойнико! Излапах те! Няма да се наложи повече да те търся! Няма вече да се сражавам с теб!

Но от стената, иззад портрета, изскочил красавец – хусар с червен мундир и остра сабя. Замахнал той, отсякъл главата на петела-магьосник. Дошъл краят на О-хо-хо.

Хусарят запитал принцесата:

– Искаш ли да ми станеш невеста?

– Искам, разбира се.

– Е, добре! – рекъл кралят. – Бъдете щастливи!

Венчали се принцесата и синът на бедняка. Живели дълго и щастливо. И кой знае, може още да живеят някъде далече, далече, там, дето смъртта няма власт над хората.

 

Спомняте ли си приказката за Белоснежка и Червенорозка?  Неблагодарното, проклето джудже от тази приказка ще видите на трите илюстрации от германската книжка с приказката “Rotenrot”.

 

Вижте още:

Ядосаното джудже с дълга брада, размахващо юмруци, открих в сайта “клипарт либрари . ком”.

Дългобрадото джудже със зелена шапка е от сайта “иллюстраторс.ру”.

 

Брадатото джудже, с рогат жезъл и брошка на шапката, е от приказните персонажи на Пушкиновите приказки.

 

Други приказки за  Джуджета – зли магьосници:

Бийдолг-Бяре – (ездач, висок колкото лакът) и Пхагал-Бяре – (зайчи ездач) – В чеченските приказки – дребни, но много лакоми зли магьосници, с огромна сила. Само с хитрост юнакът успява да ги победи.

В ингушката приказка “Овдиг” Бийдолг-Бяре е враг – отвлича жената на героя – красавицата Харсен Нарс. (Сказки и легенды ингушей и чеченцев, Москва : Главная редакция восточной литературы, 1983, стр. 55-70.)

Курджимуко Лаурсен (добрият герой) –  адыгска приказка – 1, 2.

Черният хожа – чеченска приказка  – 1, 2, 3.

Темир-Болат (добрият герой – най-малкият брат) – балкарско-карачаевска вълшебна приказка – враг – зло джудже, язди петел – има илюстрация на вътрешната страна на книгата “Балкарские и карачаевские сказки – М : Дет.лит, 1983. 112 с.”

 

Към индекса “Унгарски приказки”.

Към общия индекс “Приказки”.

Към “Оги – Огненото драконче”.