AEDVIL

Трета част на чеченската приказка

“Черният хожа”

На другата сутрин отново тръгнал на път. Спрял се пак до извора и зачакал. Скоро годеницата му дошла за вода. Много се зарадвала, като го видяла.

– Така няма да се спасим от Черния хожа. На всяка цена разбери, откъде се е сдобил с вълшебен кон. Ще успеем да избягаме, само ако намеря четирикрак гулинг.

Разпитала невестата многоглавото чудовище. То гордо започнало да разказва:

– На изток, където изгрява слънцето, далече, далече, на пясъка край морето живее кобила. Всяка година ражда само по едно жребче и веднага го изяжда. Пустинен е брегът, там няма трева. Тези дни тя трябва пак да се ожреби. Когато аз ходих до там, тя беше успяла да изяде само единия крак на жребчето. Нахраних я и тъй спасих кончето.  Макар и трикрако – няма по-бърз кон от него!

Девойката повторила думите на Черния хожа и най-малкият брат веднага тръгнал на път. Запасил се с мляко, жито и месо, преди да се отправи към брега на морето. Добре угостил кобилата. Харесала тя млякото и житото. Преди да роди жребчето рекла на момъка:

– Благодаря ти, кант!

(Кант – означава смел, юначен момък – така чеченците се обръщат към своите юнаци.)

– Щом се покаже муцуната на моето жребче, сложи му юздите! Появи ли се тялото му – оседлай го и затегни ремъците! Изправи ли се на краката си, мятай се на седлото! А аз ще изям месото, което си ми донесъл. Ще заситя проклетия вълчи глад, дето ме мъчи. Благодарение на теб ще надмогна злата магия – дано поне едно мое жребче оцелее…

Изпълнил момъкът всичко, що му заръчала кобилата. Полетяло жребчето – света обиколило. Завърнало се пак при майка си, запитало я:

– Имали някой на гърба ми?

– Аз, кант! – отговорил най-младият брат и притиснал с нозе тялото на жребчето.

– Тогава ти си мой стопанин. Моля те, позволи ми да бозая от млякото на мама. То ще ме направи непобедим.

Сукало жребчето, още по-силно и бързо станало. Само за час изминало многодневния път до замъка на Черния хожа. Вдигнал момъкът годеницата си на седлото, пред себе си я поставил. Препуснало жребчето. Узнал трикракият гулинг, какво се е случило. Ударил с копито ухото на чудовището, събудил го, съобщил му, какво се е случило.

– След като се наобядваме ли ще ги настигнем, или преди това?

– Няма да ги догоним, дори и веднага с все сили да препусна… – унило отговорил вълшебният кон на чудовището.

Грабнал Черният хожа тоягата си, дето трима юнака не можели да я повдигнат и се втурнал подир бегълците.

Жребчето подмамвало трикракия гулинг, а после мигом – само с един скок изчезвало. Уморил се вълшебният кон на чудовището. Като доближил жребчето извикал му:

– Ние с теб сме братя, родени от една и съща майка. Позволи ми да те догоня! Не виждаш ли, как ме измъчва моя стопанин?!

– Подъл ездач е той! Лош стопанин! Сам знаеш това. Жал ми е за теб, братле. – изцвилило жребчето. – Ще кажа на моя млад кант да хвърли бурката[1] си пред теб. Ти се престори на изплашен, хвърли чудовището от гърба си. Стъпчи го с копита и препускай след мен.

Препускало жребчето с все сили. Свалил момъкът своята кожена наметка, метнал я срещу Черния хожа. Изправил се трикракият гулинг, хвърлил злия си стопанин. Строполило се чудовището на земята. Стъпкал го трикракият гулинг и препуснал подир жребчето.

Пристигнал момъкът при своя зет – сокол, заедно с годеницата си и двата вълшебни коня. Три дни празнували сватбата. Соколът и неговата невеста с богати дарове ги изпратили.

Скоро пристигнали в дома на зетя – ястреб. И там три дни и три нощи празнували сватбата. Ястребът и неговата невеста с богати дарове ги изпратили.

И зетят гълъб сърдечно посрещнал скъпите гости. Гълъбът и невестата също ги дарили.

Завърнал се най-малкият брат в родния дом. Зарадвали се братята му, но пак му завидели. А и виновни се чувствали, дето не тръгнали да го търсят.

– Опасявахме се, че вече жив няма да те видим… – оправдавали се те.

Простил им най-малкият брат. Обещал им, вълшебните коне в семейния табун да остави. Така поколението на вълшебните коне – гулинги, дало началото на ненадминатата порода кавказки планински жребци.

От радост братята голям пир устроили. Заживели щастливо и вече никога не завиждали на своя най-малък брат.

Из: СКАЗКИ и легенды ингушей и чеченцев. (Сказки и мифы народов востока) – Москва : Изд. “Наука”, 1983, с. 71-76.

Превод от руски език и литературна обработка – М. Дюлгерова.

Към следващата чеченска приказка “Чудовище”.

Към индекса за бърз достъп до чеченските приказки.