ГЛАС

 

ГЛАС

Осем-сериен приключенски филм за цялото семейство

13 май 2005 година

           Действащи лица:

Емилио – следовател – брат на Корети и баща на д-р Марио Бернини

Ерин Рая – помак

Корети – адвокат – брат на Емилио

Джулия – адвокатка

Дъщерята на Джулия

Синът на Джулия

Дероси – корпоративен адвокат

Ана Фаева – певица

Давиде – 8-9 годишен – син на Ана /произнася се с ударение върху “А”/

д-р Марио Бернини – микробиолог, вирусолог, лекар, специалист по генетика, син на Емилио

Бабата на Давиде – учителка по италиански език – майка на Ана Раева

Линуд – 5-6 годишно момиченце, дъщеря на евреин и палестинка.

/Името ѝ се произнася с ударение върху “у”./

Падре Професоре – виден учен – микробиолог, вирусолог, лекар, специалист по генетика

Еждер – син на Ерин Рая

Ердал Джунейт

Джан Джунейт

Представители на различните религиозни и етнически общности

Гласове без лице:

Ръката – новобогаташ

Събеседничката му – тайнствена, очевидно много богата

            Реални личности :

Малки български цигулари – момче и момиче;

Виден български виолончелист;

Петя Стефанова – флейтистка

Виден български китарист

Пламен Бейков и “Юлангело” –  древна еврейска молитва

Мария Пенчева (Маша) студентка в Българската държавна консерватория

Приключенията на героите са художествена измислица.

27-01-2023 – Русе

За съжаление Фондацията не съществува, а ген, който “ремонтира” други гени все още не е създаден.

Но затова пък вече има ваксина срещу КОВИД 19, която унищожава част от гена на вируса.

А дали само това?…

Действителността, очевидно надминава бедното ми въображение…

Мотиви от приключенията на ОГИ – Огненото драконче са използвани в сценария „Глас“.

Освен като книги или като компютърни игри, по „Огненото драконче“ може да се направят и рисувани филми. Реализирането на текстовете, би било по-ефективно, ако се подходи комплексно и ако се предлагат в държави, където покупателната способност на хората е значително по-голяма.

Не съм професионален сценарист, нито драматург, нито писател, но се надявам, да прочетете текстовете и да ги предложите на тези, които биха искали да ги реализират.

Успех!

Маргарита Йорданова Дюлгерова

Сайтът ми е с над 1000 звукозаписа на приказки от цял свят:

http://aedvil.eu/

aedvil.eu@gmail.com

Първа част

Дероси поставя върху бюрото на Емилио снимка на Давиде. Камерата я разглежда: 8-9 годишно, усмихнато момче, с калъф на цигулка в едната ръка и топка – в другата; зад него – реката, шлеп, в далечината горите от другия бряг. Камерата се спира върху очите на детето, после скача върху очите на Емилио.

 Дероси – Моят внук…Може би..

Емилио – Как се сдобихте с тази снимка?

Дероси – По добре е да не знаете. ( Емилио мълчаливо изразява възмущението си от недоверието.) Намерете детето, моля Ви!

Емилио – Защо чак сега? От катастрофата, в която загина синът Ви са минали 10 години.

Дероси – Не съм и подозирал, че имам внук… Очевидно майката не иска да зная…

Емилио – А кой иска?

Дероси – (Разчупва се маската на пословичното му самообладание.) Аз! Синът ми беше весел, общителен. Учеше оперна режисура. Домът ни винаги бе пълен с млади хора – жена ми бе вокален педагог. Мъката и ракът я довършиха…

Емилио – Но дали…

Дероси – Дори и да се опитват да злоупотребят с чувствата ми, пак трябва да се разследва…

Емилио – Да.

Дероси отваря файл с име: “индекс”.

Дероси – Номерирах снимките. Написах всичко, което си спомням за всеки, който е сниман със сина ми. Имена,професии, адреси. Изпратих ви ги.

Емилио – И ако открия детето от снимката?

Дероси – Вземете няколко косъма – синът ви може ли да ги изследва?

Емилио – Да.

Дероси – Благодаря. ( Дискретно оставя на бюрото чек и излиза. Камерата проследява надписа: “За разходи по разследването”)

Емилио разглежда файловете със снимките. Лицето на една млада жена привлича вниманието му. Увеличава образа ѝ. Намира в текстовия файл данните за нея:

“Ана Фаева – българка, оперна певица. Според жена ми, много талантлива, с богат гласов диапазон, много артистична и интелигентна. Майка ѝ е учителка по италиански език. “

Емилио – (Гримаса: “За какво ли ми е всичко това?!”  Мобилният му телефон звъни.)

Емилио – Здравейте. (Слуша) Е, това се казва почивка! (Слуша) Не мога да дойда. Поех случай. (Слуша) Гастрол? (Слуша) Солист Ана Фаева? (Погледът му е прикован от снимката и текста към нея.) Добре. Ще дойда. (Затваря) Ама че съвпадение!

************

Бабата на Давиде – Палма де Майорка е близо до Италия…

Ана – Стига, мамо!

Бабата – Бащата трябва да знае…

Ана – Това е мой проблем, не се меси!

Бабата – Твой! Аз няма да съм вечна… Кой ще ти помогне?! Кой ще те погледне, ако се разболееш?

Ана – Ще се справя.

Бабата – Иди в Рим! Намери го! Кажи му за Давиде!

Ана – Стига! (Изхвърчава от стаята.)

Давиде, който е подслушвал неволно, тихо се измъква от апартамента.

Бабата – Господи, вразуми я!

( Кръсти се пред красива икона – с рамка в стила на троянската дърворезбена школа, а образите – доста модерна композиция – компютърен монтаж – от лика на Дева Мария с младенеца и очите на Христос, бдящ над тях.)

***********

На летището. Подготвя се излитането на чартърен полет за Палма де Майорка. Освен музикантите, пътуват и туристи. Шумотевица. Чуват се части от репликите на Ана и Давиде.

Ана – Кога ще пристигне автобусът ти?

Давиде – След излитането на твоя самолет. Не се тревожи, мамо!

Ана – Внимавай! Не влизай сам в морето! Слушай учителката!

Давиде – Добре, успех в Палма! (Прегръща я.)

Ана подава билета и багажа си за проверка. Давиде гледа, как отвеждат пътниците към самолета. Маха на майка си.

Минават стюардесата и пилотът. Спират се при служителката, която обработва билетите и багажа.

Стюардесата – Приключихте ли с музикантите?

Служителката – Да, обработваме туристите.

Пилотът – Побързайте! От изток идва студен фронт. Не искам да рискувам. (Отминават)

Служителката се заема с обработването на багажа на дебелана с три палави момчета, горе-долу на възрастта на Давиде. Дебеланата все поглежда към входа. Звъни мобилният ѝ телефон.

Дебеланата – Какво?! …Няма да дойдеш?!…И Тя ли ще “работи”.

Служителката – Билетите, моля!

Подпечатва ги, докато Дебеланата слуша гневно обясненията на мъжа си. В това време трите момчета се закачат, подбутват, щипят. Играта им загрубява, докато майка им говори по телефона. Сбиват се. Вниманието на всички е насочено към момчетата. Опитват се да ги разтърват. Едното момче полита към служителката, неволно перва ръката ѝ – билетите се разпиляват.

Давиде ги събира. Ядосаната служителка грабва чантата му, която е оставил върху лентата за багажа. Докато той събира билетите, тя лепва етикетите, включва конвейра и лентата отнася багажа на Давиде. Той подава четирите билета на Дебеланата. Тя ги грабва сърдито. Дори не му благодари. Давиде свива рамене, вижда на пода под лентата още един билет. Пъхва се да го извади. Служителката спира лентата. Хваща Давиде като коте за яката и го тиква в залата за заминаващи пътници. Прегърнал цигулката си, Давиде се опитва да запази равновесие.

Служителката – Ама че палави деца!

Давиде вижда багажа си  – товарят го в самолета. Повлечен от бързащите пътници, не успява да реагира. Стюардесата закопчава колана му. Той се опитва да протестира.

Стюардесата – Тихо! Стой мирен! ( Забързано отминава)

***********

На Римското летище.

Емилио – Кога ще кацне самолетът от България за Палма?

Касиерката – Това е чартърен полет. Само ще заредят с гориво и продължават.

Емилио – Почитател съм на операта… Имам билет за довечера – за представлението на гостуващата оперна трупа в Палма, но изпуснах самолета…

Касиерката – Разбирам. ( Обажда се до самолета…) Ало, имате ли едно свободно място? Много Ви благодаря. ( Към Емилио )  Имате късмет. (Подава му билета. Емилио ѝ целува ръка.)

Емилио – Благодаря Ви, очарователна госпожице.

******************

Емилио – /Влиза в самолета и вижда Давиде. Промърморва на себе си/ ” Това май ще е най-краткото ми разследване…”

Стюардесата – Моля?

Емилио – Може ли да седна тук, до този млад господин?

Стюардесата – Да, заповядайте.

Давиде – Следовател ли сте?

Емилио – Да. Да Ви се представя – Емилио Бернини.

Давиде – Давиде Фаев. Издирвате ли хора?

Емилио – Да. Искаш ли да ме наемеш?

Давиде – Нямам пари…

Емилио – ( Посочва книжката, сърчаща от джоба на Давиде.) Тя е достатъчна за хонорар. ( Измъква я от джоба на Давиде, разглежда я. Камерата си харесва една от илюстрациите – ламята от огненото царство.) Оги е любимият ми герой.

Давиде – (Изумено) Чели сте книгите за Огненото драконче?

Емилио – Защо не?

Давиде – Но те са на български…

Емилио – Ти говориш италиански, защо аз да не зная български?

Давиде – Това е друго. Всеки музикант трябва да знае италиански. А ти от къде научи български?

Емилио – По време на едно разследване живях цяла година в България. А и ми се удават езиците… Кого искаш да намериш?

Давиде – Баща си. Вероятно е италианец. Мама казва, че е починал… Но чувам, как баба ѝ се кара, че не иска да му каже за мен…

Емилио – Хм… Ако ти се откъсне от сърцето…( Сочи книжката.) Поемам разследването.

Давиде приема това за шега. Засмива се тихо. Плясва с ръка дланта на Емилио.

Давиде – Договорено! ( Хитро. ) У дома имам още – подариха ми ги на рождения ден. Вече съм на десет години! Ученик съм в музикалното училище. (Показва към багажника, от който стърчи калъфът на цигулката му.)

Емилио – Сам ли пътуваш?

Давиде – Не. Сборичках се с онези момчета и мама ме наказа. Тя е в първия салон. Певица е.

Емилио – Чудесно! Ще я чуя довечера. Имам билет. Как се казва майка ти?

Давиде – Ана Фаева.

Емилио – Ще ме запознаеш ли?

Давиде – След представлението.

Емилио – Затегни колана! Кацаме.

***********

След кацането Емилио слиза пръв. Давиде се промъква след него. Скрива се сред пътниците, взема от лентата багажа си, прикрива се зад Дебеланата с трите момчета. Емилио го наблюдава, как успява да открие автобуса за музикантите, как ловко се скрива в багажника, как успява незабелязано да влезе в залата на операта – Аудиториум.

Емилио в таксито – разглежда няколко косъма, поставя ги в плик с надпис “Давиде”.

************

Градината на вилата, в която са отседнали Корети, Джулия и децата ѝ.

Дворжак – Соната за цигулка и пиано опус 100, сол мажор, Larghetto. Изпълнява на цигулка дъщерята на Джулия, съпровожда на пианото братчето ѝ.

Море, залез, на фона на музиката тихо разговарят Корети, Джулия и Емилио.

Джулия – Оставил си детето само?!

Емилио – В зала Аудиториум нищо лошо не може да му се случи.

Корети – Странно…Дероси го търси. То търси баща си.

Емилио – И защо точно сега някой е дал на Дероси снимката на Давиде?

Джулия – Да не би баба му?

Емилио – Защо чак сега?

Джулия – Остаряла, болна, иска да осигури подкрепа за внука и дъщеря си.

Корети – А защо направо не го е потърсила?

Джулия – Кого? Дероси?! Моля ти се! Щеше да помисли, че се канят да го изнудват…А и бабата сигурно е горда жена.

Емилио – Бабата е убедена, че бащата на Давиде е жив.

Корети – Но катастрофата, в която загина синът на Дероси бе шумно отразена в медиите…

Емилио – Бабата на Давиде е учителка по италиански. Не може да не знае за катастрофата…

Джулия – Да не гадаем. Скоро ще разберем

Корети – (Прегръща я.) Женска интуиция?

Цигулката преминава към Skerzo. Скритите в клоните на дървото тийнейджъри се промъкват към терасата, където свири дъщерята на Джулия. Ожесточен кучешки лай, но куче не се вижда. Явно е подгонило хлапаците. Те бързат да се прехвърлят обратно през оградата. Чак тогава виждат източника на страшния лай – едно миниатюрно кученце.

Джулия – Точно сега женската интуиция ми казва, че Хин пак е подгонил ухажорите на дъщеря ми.

Емилио – ?

Джулия – Тийнейджъри – живеят наблизо. Не знаят италиански. Дебнат наоколо с един фотоапарат.

Корети – А щерката ги предизвиква – разхожда се неглиже.

Джулия – (Става.) Време е да се приготвяме. (Към дъщерята и сина си) Край на репетицията. След десет минути тръгваме. Идете да се облечете.

************

Оазис в пустинята. Бедност. Малко плато се издига над пясъците. Скалите са като пометени. Наоколо – високи дюни. Вертолет се спуска, каца на платото. В скалата се отваря люк. Излиза малко момиченце. След него – млада жена и възрастен мъж. Момиченцето целува ръката на стареца.

 Падре Професоре – На добър час, дъще…

Жената – Джан Джунейт, се сбогува с професора, помага на детето да достигне вратата на вертолета, после се качва и тя. Старецът замислено гледа след отдалечаващия се вертолет.

От люка се подава въоръжен младеж и не особено почтително подканва професора да се прибере. След тях камерата успява да надникне в бункера, точно когато се отваря вратата на лабораторията. Вижда се скъпа апаратура за микробиологични изследвания.

**********

Нощ. Край бедуинския огън са насядали старците от племето. До тях – въоръжени младежи. Редом с бедуините, почти неотличим от тях – Падре Професоре. Погледът му се плъзва над пустинята. Чуваме мислите му:

“Безкрайна, безнадеждна, враждебна…”

После виждаме текст от книгата, която той е чел, оставил я е върху бюрото си, а сега вижда в съзнанието си:

” …най-големите, най-необозримите маси, които познаваме са тези на пясъка…”

Камерата “поглежда” корицата на книгата – “Маси и власт” от Елиас Канети.

Старец с кръст на шията сочи небето, обсипано с безброй ярки звезди.

Старецът – Неизброими и вечни – в Библията те са символ на потомството…

Бедуин – Човек винаги мечтае за здрави и силни синове, многобройни като песъчинките в пустинята…

Падре Професоре си представя изящните и хармонични спирали на ДНК. После – ДНК с очевидна деформация. От нея изплува образът на тежко болно дете. страданието в очите му…Очите се сливат с необичайно ярките звезди в пустинята.

Мъж, въоръжен до зъби, русокос и синеок, хвърля дърво в огъня. Припламват искри, пукат.

Синеокият – Пясъкът е агресивен и безбрежен…

Млад бедуин – Пустинята ни учи да устояваме и побеждаваме.

*********

Красив пейзаж. Зеленина. Цветя. Залез над морето в Палма де Майорка. Скъпо заведение. Тиха музика. Бързи, безшумни, приветливи сервитьорки. Русокоса, млада, очебийно богата и отегчена туристка и тлъстичкият ѝ приятел похапват, пийват си аперитива и разговарят.

Туристката – Пълно е с емигранти…

Шишкото – Евтина работна ръка. М-м-м! Вкусно!

Туристката – Е, поне готвят добре.

На друга маса четирима мъже.

**********

Първият – През 1988, на симпозиум в България, цял час ни убеждаваха, колко добре са организирали помощните училища. Директорката на едно такова училище гордо ни съобщи, че имали по три поколения от едни и същи семейства. Представяш ли си?!

Вторият – След като е създадена съвършена апаратура за изследване на плода още в първите месеци на бременността…

Третият – И цивилизовани методи за предпазване от забременяване…

Четвъртият – Вместо да насърчат здравите…

Дероси чува и двата разговора, обръща се към келнерката:

Дероси – Моля, чаша бяло вино и скариди.

Първият – Нужна е нова стратегия за оцеляване на нацията.

Вторият – Застаряването на европейците е огромен проблем…

Третият – Влива се свежа кръв от Източна Европа.

Четвъртият – А безработицата прогонва от Европа младите, образованите – точно тези, които могат да създадат, да отгледат и възпитат здрави и умни деца.

Първият – В Европа май има все по-малко европейци…

******

Зала Аудиториум. Скрит зад сцената, сред декорите, Давиде говори тихичко. Полутъмно. Просветва само екранът на мобилния му телефон.

 Давиде – Ало, мамо, тук е много хубаво….. Не се тревожи. Всичко е наред. Ще ти позвъня пак утре, преди представлението… И аз те целувам. Успех!

Давиде крадешком се промъква в залата, където приготвят коктейл за артистите и гостите. Грабва набързо сандвич и шише с вода. Връща се в скривалището си. Похапва, пийва вода. Шумът и суетенето при подреждането на сцената му помагат да остане незабелязан. Скрива се сред реквизита и декорите. Постепенно заспива.

( В текста по-нататък със звездичка са отбелязани препратките към съответните страници от книгата на Анчо Калоянов Старобългарските шамани. София : ИК “Род”, 2003.)

Звездно небе*с.29. Съзвездието “Плеяди” сякаш е пленено от жезъла на прабългарския шаман – с трирога корона, наметало от животински кожи, което размахва и гали с едната си ръка. С другата сякаш сваля “Плеядите” – те заблестяват сред въглените, разгорели се от полъха на вятъра откъм Дунава. От магическия напев се открояват думи:

– Идра Видра!* с.105   Коня шестокрила!* с.108   Соколе мой!* с.114

Жезълът на шамана се раздвоява. Две змийски глави се вият около шията му. Сокол каца на рамото му. Край него приплясват тъмните криле на нощта. Издигат се и сякаш го извисяват, притеглят го към звездното небе.

Шаманът танцува върху въглените, сякаш лети над тях без да ги докосва. Звуков фон – флейта и тъпан.  Във върховите моменти – ясен, водещ звук на кавал.

На шията на шамана наниз от кръгли звънчета, каквито са слагали на соколите. Прозвънват по време на танца.

В кръг около жаравата силуети на войни. Молитвено протягат ръце към шамана – да благослови оръжията им. Обръщат се към него с вик:

– Ватах! Ватах!* с. 58

Шаманът ги ръси с искри – посвещава ги в сан – предводители, шамани на войсковите подразделения. Нарича ги:

– Кълубри! Кълубри! * с. 55   /Произнася се с ударение върху ”у”./

Разгарят се факлите им. В далечината ги приветстват войскарите, към които те препускат с факлите в ръце.

– Кълубри! Кълубри! Кълубри! – звучи като канон ехото от вика им, прелива се в музиката от балета “Нестинарка” от Марин Големинов – част втора – “Нестинарско хоро”.

**********

Давиде се събужда. Промъква се към сцената. Камерата “вижда”:

– ту от гледна точка на Давиде – иззад кулисите – кухнята на спектакъла: със суетенето на сценичните работници, с малките гафове и смешни ситуации, невидими за зрителите

– ту от гледна точка на публиката – възхитена от пищния спектакъл.

Давиде трепва: нещо не е както трябва, по-точно – някой зад кулисите не е от  операта, дето работи майка му. Младеж с работно облекло на електротехник поставя малко пакетче в кутия от обувки. После – още едно. Свързва някакви кабели. Поглежда часовника си, обръща се назад. Прави знак на някого: кръстосва показалците си. Зрителят трябва да възприеме жеста като “половин час”. Младежът тихо се измъква. Към него се присъединява втори – бързо и незабелязано излизат.

Давиде, без много да му мисли, грабва кутията и хуква към изхода. Тича през булеварда пред зала Аудиториум. Промъква се сред бясно летящите коли. Достига до брега, хвърля с все сила кутията сред вълните. Взривът го поваля на пясъка. В това време пристига полицейската кола. Полицаите внимателно пренасят Давиде в колата.

********

Антракт. Емилио вижда Дероси.

Емилио – Не бе необходимо да идвате. Изпратих пробата, но анализът още не е готов.

Дероси – Къде е детето?

Към тях се приближава полицай от висок ранг, който явно ги познава. Поздравява ги почтително.

Полицаят – Извинете, налага се да пропуснете част от спектакъла.

Емилио и Дероси тръгват след него, без да задават въпроси.

********

В полицейското управление.

Полицаят – (Сочи Давиде.) – Твърди, че Ви познава.

Емилио – Да. Какво се е случило?

Давиде – Зад кулисите. Двама млади мъже. Единият пазеше. Другият постави бомба.

Емилио невярващо повдига вежди.

Давиде – Грабнах кутията. Хвърлих я в морето, но тя избухна много по-рано.

Емилио – Защо мислиш, че е било много по-рано?

Давиде – Мъжът направи така: ( Кръстосва показалци.) Мислех, че има поне половин час преди да избухне…

Дероси тихо излиза. Говори с някого по мобилния си телефон. Близо до него две служителки си говорят на испански.

Първата – Терорист. Българин.

Втората – Опитал се да взриви зала Аудиториум!

Първата – И е само десет годишен. Представяш ли си?!

Дероси не издържа – намесва се в разговора им:

Дероси – Вместо да клюкарствате, вършете си работата! За да не се налага десет годишни деца да ви спасяват!

Втора част

Коктейл след представлението. Корети, Джулия  и децата ѝ са се запознали с Ана Фаева и двете малки цигуларчета от България. Децата очевидно са се сприятелили – разговарят тихо в един ъгъл на зала Аудиториум. Към тях се приближават възрастните.

Джулия – До утре в десет часа.

Дъщеря ѝ – Много се радваме, че ще ни гостувате.

Ана – Благодаря. с удоволствие ще разгледаме Палма де Майорка.

***********

В полицейското управление в Палма.

Дероси – Ето паспорта и визите на Давиде.

Полицаят – Бързо работят колегите в България… Искате ли охрана?

Емилио – Благодаря, не. Ще летим веднага – с чартърен полет.

Емилио – Благодаря за помощта Ви. Довиждане.

*****

Красив изгрев над морето. Във вилата всички спят. Тихо жужи мобилният телефон на Корети, той става – внимава да не събуди Джулия. Говори тихо – на терасата с изглед към прекрасната градина на вилата.

Корети – Да. Има полет в 8 часа. Ще успеят, благодаря. (Набира номера на летището.) Имате ли билети за полета за осем часа за Женева? (Слуша.) Да . Два.

Нежно събужда децата и Джулия. Трескава подготовка за пътуването.

Дъщерята – Чудесно! Женева!

Синът – И то сами! Приключения!

Дъщерята – Хич и не се надявай! Във вилата на професора ще свирим по десет часа на ден.

Синът – Ами благотворителният концерт, ами записите!

Дъщерята – Българските деца – цигулари ще ни заместят.

Синът – Тъкмо ще видят Рим и Флоренция.

Дъщерята – (Пише бързо.) – Ще им оставя писмо. Мама ще уреди всичко.

Корети – (От колата) – По бързо!

Целувки, прегръдки. Заминават. Джулия гледа след тях.

******

Ана Фаева, момче и момиче – български цигуларчета, Джулия и Корети пътуват с моторница край живописните брегове на Палма де Майорка. Момчето снима непрекъснато. Подбрани сцени на радост и възхищение сред най-красивите места на острова. Компютърен монтаж – шаржове, изработвани от момчето с помощта на Корети.

Музикален фон – леки, изящни, темпераментни мелодии за две цигулки, флейта и виолончело в изпълнение на българските цигуларчета, флейтистката Петя Стефанова и виолончелиста …

Във вилата цигуларчетата, облечени с официалните костюми, които Джулия току-що е разпаковала – репетират.

Джулия – Улучила съм номерата.

Корети – Изглеждате чудесно! Свирите прекрасно!

Джулия – Хайде! Да не им пречим. Нека да репетират.

Отново Larghetto  и  Scerzo -Дворжак – Соната за цигулка и пиано опус 100, сол мажор. Този път Ана Фаева е на пианото. Сонатата е преработена за две цигулки и пиано.

Тинейджърите отново се промъкват и дебнат с фотоапарата. Очевидно не са разбрали, че дъщерята е заминала. Може би я бъркат с българското момиче -цигуларка, тъй като костюмът ѝ е същият, косата – дълга, разпусната – също както на дъщерята на Джулия.

Кученцето пак свирепо лае в отдалечения край на градината, но очевидно друг е привлякъл вниманието му, а не момчетата. Скоро обаче ги забелязва. Подгонва ги. Те успяват да прескочат оградата, но там ги сграбчват младежите, които познаваме от зала Аудиториум. Вземат им фотоапарата и отпрашват нанякъде с моторите си.

Момчето и момичето – българските цигулари, съсредоточено свирят и не забелязват, какво се е случило.

*********

Младежите от зала Аудиториум са спрели моторите си до скъпа кола с тъмни стъкла.

Ердал Джунейт – Този път всичко е наред…

Ръка поема снимките от Ердал. Еждер смутено пристъпва от крак на крак. Ръката презрително ги отпраща. Тъмното стъкло се вдига. Колата потегля.

*******

Помакът Ерин Рая – поразително прилича на Емилио, но е малко по-слаб и е облечен с по-евтини дрехи. Разговаря по телефона. Държи в ръката си снимките на младите български цигулари.

Ерин – Получих ги.(Слуша.) Кога? Къде? За колко време? (Слуша.) Не! Жестоко. Глупаво. Неефективно. (Слуша.) Не ме заплашвайте! Сто и седемдесет поколения от предците ми са оцелявали след далеч по-страшни заплахи. (Прекъсва връзката, презрително) “Аристократи” – новобогаташка измет!

***********

Емилио – Намерих детето, но не сме се договаряли да Ви помагам в отвличането.

Дероси – Не го отвличам. Отиваме в лабораторията – да му направят изследвания.

Емилио – Вече съм изпратил няколко косъма – това е достатъчно.

Дероси – Искам бързо и сигурно да направим изследванията. После ще го върнем в България, в летния лагер. И без това майката и бабата мислят, че е там. Защо да ги тревожим напразно?

Емилио недоволно клати глава. Изражението му сякаш казва: “Каква наивност!”

Емилио – Имайте предвид, че вече не работя за Вас.

Дероси – А за кого?

Емилио – За Давиде. Нае ме да открия баща му.

Дероси – Нали и аз това искам…

Звъни мобилният телефон на Давиде.

Давиде – Да, мамо, добре съм. (Слуша.) На люлките съм – в самолетчето. Добре, добре, ще внимавам. И ти също. Успех!

Дероси към Емилио – гримаса: “Ето, видя ли!”

Давиде – В лабораторията ще могат ли да кажат дали си мой дядо?

Дероси – (Необичайно разнежен) – Да, Давиде. Синът ми много приличаше на теб…

Давиде – Значи мама не ме е лъгала…Татко наистина е катастрофирал…

Дероси – Луда глава беше… Караше като на рали. Ако е знаел за теб, щеше да е по-внимателен.

Емилио се опитва да отклони разговора от тази тема.

Емилио  – Давиде, опитай се да поспиш малко. Ще ти трябват сили.

Дероси – Да, после ще летим за Рим.

Давиде – Ще се опитам… ( Скоро заспива.)

********

Във вилата. Джулия проверява българчетата. Завива ги. Погалва спящите деца. Нощният вятър развява ефирните пердета на отворения прозорец. Джулия потръпва от хлад или от някакво смътно предчувствие. Преминавайки край стаята на  Ана Фаева дочува тих стон. Надниква. Луната осветява сълзите по лицето на певицата. Джулия нежно я буди.

Джулия – Сънуваше кошмар.

Ана – Кълубри…/разсънвайки се/ Сънувах прабългарските шамани.

Джулия – Всички в рода Ви ли ги сънуват?

Ана – Да. Както пише професор Санте Грачоти*, ние, българите сме били жив щит за Европа. Всички нашественици първо нашата кръв са проливали… Може би затова Гласът на кръвта ни предупрежданва винаги, когато нова опасност ни грози…

( *Виж : Проект България и другите. България и Ватикана. София, 2002.)

Джулия – Не си внушавай! Опитай да поспиш.

Ана – Благодаря, много си мила и грижовна.

Джулия – Лека нощ.

********

Ана Фаева репетира на терасата на вилата. Пее “Девойче” от Добри Христов.

Пепа – бавачка от съседната къща слуша, успокоява детето.

Корети работи над някакви документи, пише в лаптопа си. Поглежда към Ана, кимва ѝ насърчително. Усмихва се – гледа към съседните вили, където надничат:

– жена с градинарско облекло;

– втора – с бебе в ръце;

– трета – с тиган и набрашнена престилка;

– четвърта – с четки и парцали.

Корети – Заповядайте, Пепа! Нашата гостенка ще Ви попее, нали Ана?

Жената с бебето – Ана Фаева?

Ана – Пепа? Твое ли е това сладурче?

Пепа – Не. Бавачка съм. Гледам чуждото дете, а у дома дъщеря ми е и за баща и за майка – грижи се за братчето си и за баща ми: готви, чисти, пере. Отличничка е…

Крие насълзените си очи, за да не разстрои бебето. То се протяга към бижуто на Ана и се смее. Приближават се и останалите три жени. Ана пее на бебето “Нани ми нани, Дамянчо” от Добри Христов.

Пепа – Това са приятелките ми – и те като мен – горчив хляб в чужди краища печелят…

Градинарката – Имаме късмет – при добри хора работим…

Готвачката – Слава богу, имаме работа…

Чистачката – Вие на гости ли сте?

Ана – Довечера ще пея в зала Аудиториум. На касата ще ви оставя четири билета на името на Пепа.

Благодарят. Бързат отново да се захванат с работата си.

Пепа – А ти пей, Ана, пей! Просветна ми на душата като те слушах…Как е Давиде?

Ана – Добре е – на летуване със съучениците си. /Джулия и Корети смутено се споглеждат./ Снощи говорих с него. Тъкмо се люлееше и бръмчеше като самолет.

Пепа – Свири ли още?

Ана – Да. А и добре говори италиански и английски. Баба му го учи.

Пепа – Поздрави ги. (На бебето) Хайде, палавниче, да те окъпем, а после – на разходка.

Ана – До довечера!

**********

В зала Аудиториум. “Набуко” от Верди, второ действие, втора картина, хор на евреите – “Патриа миа…”. Четирите жени в ложата при Джулия и Корети, просълзени. Камерата вижда това, което те си представят – най-скъпите на сърцето им хора, красиви места от родния им край в България.

Обърната с лице към приятелката си, Ана пее от все сърце. Публиката достойно оценява блестящото изпълнение на хористите. Нестихващи ръкопляскания.

***********

В лабораторията Марио Бернини – синът на Емилио, вади генетичните проби. Показва резултатите на Дероси и Давиде.

Марио – Съжалявам. Вие не сте роднини.

Дероси покрусен навежда глава. Давиде колебливо се приближава към него и ласкаво го докосва.

Давиде – Жалко. Но  можем да бъдем приятели, нали? Елате ни на гости. Ще видите, колко е красива България.

Дероси – А пък аз ще ти покажа Рим.

Давиде – Може ли да видя Папата? Той като е баща за всички християни, сигурно може да намери татко?

Емилио – Ще потърсим баща ти, но първо трябва да кажеш на майка си…

(Дероси го прекъсва.)

Дероси – Уредих операта да гостува в Рим и Флоренция…

Давиде – Супер! Мама ще се зарадва.

Марио – неустоимо привлечен от Давиде – го прегръща през рамо и го повежда из лабораторията.

Марио – Ела да ти покажа една пъстърва от вид, който е изчезнал преди 150 години.

Давиде – Щом е изчезнал, тя как е оцеляла?

Марио – Създадохме я отново.

Давиде – Как?

Марио – Държахме хайвер в електростатично поле* ( Виж: КЕРНЕР, Дагни и Имре Кернер. Гласът на розата или какво чувстват растенията и как общуват с нас. София, 2002. стр. 100.) Активирахме генетичната памет на зародиша. Така се появи на бял свят древен, много по-издържлив и свиреп вид пъстърва.

Давиде – Ама това да не е пъстървоакула! Колко много и колко остри зъби има! ( Сеща се за нещо. Измъква от чантата си книжка. Разгръща страниците. Показва на Марио илюстрация – битка на голяма риба, подобна на тая от лабораторията и рошаво гарванче, което смело я атакува.) Виж! Новата книга за Оги – огненото драконче. Чудесна е! Твоята пъстървоакула много прилича на  Дъг.

(Докато Давиде и Марио се отдалечават, Дероси и Емилио изчакват. Само стрелкат гневни погледи – същински безмълвен дуел.)

Емилио – Какво сте намислили?

Дероси – Нищо. Помагам на един чудесен оперен състав да се изяви.

Емилио – Привързвате се все повече към детето и то към Вас…

Дероси – Какво лошо има в това?

Емилио – Ще страдате. Особено Давиде…

Дероси – Който обича…

Емилио – Философствате за чужда сметка. Детето е твърде малко, за да преживее това.

Дероси – Да излезем навън.

Емилио – Да не го травматизираме допълнително с нашите спорове…

/Излизат./

**********

Марио –  Защо си грабнал бомбата? Можеше да те убие.

Давиде – Щеше, ака не я бях грабнал.

Марио – Откъде накъде?

Давиде – В нашия, Фаевия род, говори гласът на кръвта. Дядо казваше: “Щом сънуваш прабългарските шамани – бъди готов да действаш светкавично!” Ние сме кълубри.

/Произнася се с ударение върху “у”./

Марио – Какви?

Давиде – ( Сериозно, почти тържествено) Кълубри! Така наричали шаманите, които лекували, вещаели, гадаели. Редом с предводителите на прабългарската войска, водели народа ни към победи.

Марио – И децата ли?

Давиде – Да. Да предотвратиш бедата – не е ли по-голяма победа? Ако само аз мога да помогна – има ли значение на колко години съм?

Марио – Безсмислената смърт на невинни хора…

(Явно мисли за нещо свое. Сваля от ръката си електронен часовник – наглед обикновен, евтин. Поставя го на ръката на Давиде. Показва му: две завъртания по посока на часовниковата стрелка, изтегляне нагоре, завъртане в обратна посока. Изскача силна кристална лупа, фокусирана в центъра на циферблата.)

Марио – Мой приятел от Международната агенция за борба с тероризма  го е изобретил. Прилича на обикновен часовник с лупа, но не е играчка, а много ценно устройство. Само няколко секунди на пряка слънчева светлина са достатъчни, за да се получи сигнал, че животът ти е в опасност и да се определи местонахождението ти.

(Връща устройството в нормалното състояние. Настройва го и го активира.)

Давиде – Благодаря. А Вие?

Марио – Имам още един. Баща ми – също. Сателитът веднага препраща сигнала и до двама ни. Винаги можеш да разчиташ на нас – нали сме приятели!

Давиде – Приятели!

Трета част

Рим. Хотелът, където са настанени хората от оперната трупа. Пред входа спира микробус – шофира Еждер. Джан води към него българските цигуларчета и Ана Фаева.

Джан – Дероси току-що се обади. Трябва да побързаме.

Ана – Щом е за болни деца – разбира се, че ще участваме.

Качват се, колата веднага потегля. Скоро стига пред красива училищна сграда в скъп квартал. Джан представя музикантите на Директорката.

Джан – Нашите български приятели ще участват във Вашия благотворителен концерт.

Директорката – Каква приятна изненада! Елате да се приготвите.

Джан – Успех! (Качва се  в микробуса. )

Виждаме в далечината спряна кола. От нея излиза Ерин Рая, прочита името и адреса на училището, записва ги.

***********

На сцената. Кадрите от концерта се редуват със следващите сцени, за които са музикален фон.

Вивалди “Кончерто гроссо за две цигулки” част втора – изпълняват българчетата, акомпанира Ана Раева

Кадрите от първата сцена в сладкарницата, после – края на изпълнението и малка част от аплодисментите.

Петър Христосков “Ръченица” – изпълнява момчето. Кадрите от изпълнението му се редуват със сцената в дома на учителя, когато успокоява разтревожената си съпруга. После – краят на изпълнението му и малка част от аплодисментите.

Камий Сен-Санс – Интродукция и Рондо Капричиозо оп. 28 – изпълнява момичето, акомпанира Ана Раева. Редуват се кадрите с диалозите на адвокатите за делото свързано с унищожаването на растителността в долината.

Бизе “Кармен” ария – изпълнява Ана Раева, сама си акомпанира. Аплодисменти.

Момичето свири “Севдана” от Георги Златев – Черкин – музикален фон за сцената, в която Давиде казва “…дядо ми да е като теб”. Аплодисдменти.

********

Домът на известен учител по цигулка в Рим.

Учителят – Браво, Давиде! Да опитаме и това – ( Подава му ноти.) Подготви го за утре. /Излизат във фоайето, където съпругата на педагога разговаря с Ерин Рая./

Ерин – Дероси ме изпрати да взема Давиде. Как е? Справя ли се?

Учителят – Да много бързо възприема.

Ерин – Е, значи заслужава да опита прочутия италиански сладолед…

Учителят – Разбира се. Довиждане.

Давиде – Благодаря.

Ерин – Довиждане.

Помакът Ерин Рая и Давиде вървят из улиците на Рим. Ердал Джунейт и Еждер Рая ги следват на малки, но бързи мотори. Ерин и Давиде спират пред фонтан с красиви скулптури. Ерин обяснява нещо на Давиде. Дава му монета. Давиде я хвърля във водата.

Ерин и Давиде влизат в уютна сладкарница. Поръчват. Сервират им големи, красиви стъклени чаши с разноцветен сладолед с плодове и ядки. Виждаме цигулката на Давиде на гардероба. Към нея приближава Ердал Джунейт. Скрива я от погледа ни.

**********

В дома на учителя по цигулка. Емилио и Дероси идват да вземат Давиде. Учителят изумено се е втренчил във Емилио.

Учителят – Но Вие току-що излязохте от тук заедно с Давиде! Нали щяхте да го черпите със сладолед?

Дероси – Не е бил Емилио. От един час сме заедно.

Дероси и Емилио се втурват към улицата.

Учителят успокоява разтревожената си съпруга.

**********

В офиса на Джулия и Корети. Джулия преглежда документи и ги показва на Корети.

Джулия – Показанията на агрономите. От статистиците – за добивите през последните 30 години.

Корети – От синоптиците. Климатът е бил благоприятен.

Джулия – Документите – закупил е семена от тях. Не е посочено, че са генно-модифицирани.

Корети – Ето изследванията на семената, които не са били засети.

Джулия – Свидетелски показания, че са от същата партида и че са закупени от тази фирма.

Корети – Експертизата от генната лаборатория.

Джулия – Можем да докажем невинността на фермера.

Корети – Въпросът е: Кой му е пробутал тия семена? Кой е напръскал нивите в целия район с отровните хербициди?

Джулия – Който е искал да демонстрира издържливостта и високите добиви от генетично обработения посадъчен материал.

Прехвърля, разглежда снимки с прегорели поля, унищожена реколта. Други – с огромни царевични кочани върху гигантски стебла. Край нивата с царевица – мъртвило. Изгорени дървета с черни клони – протегнати в отчаяна молитва към небето. Река, която тече безнадеждно сред мъртви брегове.

Корети – Унищожили са реколтата  и всички растения в долината.

Джулия – Всичките му съседи смятат, че той е поръчал на селскостопанската авиация пръскане в долината.

Корети – С един куршум – два заека.

Джулия – Безплатна реклама за тях.

Корети – И всички ще бъдат принудени да ползват техните семена. Там нищо друго не би могло да оцелее. Или ще купуват – или ще гладуват.

Джулия – Насъскват съселяните му – да го осъдят, да се разори, на безценица да изкупят земите му.

Корети – Не само неговите – цялата долина.

Джулия – Как да докажем, че те са организирали всичко? (Преглежда пощата си в Интернет.) Емилио е намерил дкументите. Успял е да ги сканира. Копирах всичко – цялата документация.

***********

Дероси и Емилио се втурват в офиса.

Емилио – Каква игра играеш?

Дероси – Никаква. Успокой се!

Емилио – Да се успокоя?! Детето е отвлечено заради твоите приумици. Ще ми се прави на меценат.

Корети – Кое дете?

Джулия – Кога?

Дероси – Давиде. Сутринта го заведох при един известен  цигулков педагог. Докато Давиде бе на урок, прескочих до офиса. Там ме намери Емилио.

Емилио – Предупредих го, че се опитват да го въвлекат в скандално дело, което със сигурност ще загуби.

Дероси – Благодаря. Няма да защитавам химическия концерн, произвел хербицида, с който е отровена долината. Съобщих им го веднага след като ти влетя в офиса ми.

Емилио – И някой веднага е отвлякъл Давиде, при това – дегизиран като мен.

Джулия – Похитителите обадиха ли се?

Дероси и Емилио в хор – Не!

Звъни мобилният телефон на Дероси, той слуша напрегнато.

Дероси – Но благотворителният концерт е утре… Къде?… Тръгвам веднага. (Към Корети) Дай ми едно евро!  /Корети учудено му го подава./

Дероси – Благодаря. Вече си ме наел. Част съм от екипа ви. /Към Емилио/ Осигури 24 часова охрана за Ана и българските цигуларчета! Отивам да ги доведа.

*********

Корети – Явно, офисите и мобилните ни телефони се подслушват.

Емилио проверява за подслушвателни устройства, открива ги и ги изключва.

Джулия  – (Подава им разпечатка.)  Звънне ли мобилният ти телефон, отиваш до най-близкото от маркираните на схемата кафенета и чакаш да се свържем с теб.

Емилио поема разпечатката. Излизат с Корети.

*******

Корети – (виждаме текста на съобщението) – Маестро, утроете охраната. Изключете всички мобилни телефони. Докато не дойда лично да ги взема, децата ми да не излизат! Благодаря. Разчитам на Вас.

********

В сладкарницата. Помакът Ерин Рая става от масата, отдалечава се, говори по мобилния си телефон. Давиде се заглежда в шарените тропически рибки в аквариума до касата. Млада жена преминава край него. Разпознаваме Джан – този път още по-елегантна. Закрива Давиде с тялото си, така че посетителите да не виждат, как капва две-три капки от малко шишенце. Те се плъзват и попиват в сладоледа му. В едър план: една капка потъва в леко разранената кожица около нокътя на Джан. Тя ловко прибира шишенцето в чантата си и отминава.

Помакът Ерин Рая се завръща на масата, разминава се с Джан. Очевидно не я познава.

Давиде лапва една лъжица от заразения сладолед. Явно мелбата му е омръзнала – не му се яде повече. Започва да си играе с чадърчето, с което е била украсена.

 Давиде – Кого харесваш повече: Оги или Калин?

 Ерин – / Опитва да се измъкне./ – И двамата. / Сменя темата./ Ако не ти се яде повече сладолед, да тръгваме. / Със знак извиква сервитьорката. Плаща./

 Давиде –  Ф-ю-ю-ют! / Може би чадърчето е перка на  вертолет, а сладоледът – планински връх./ Хоп! / Сега чадърчето е Ламята, а шареният сладолед – дъгата.

Образите от играта – фантазия на Давиде стават по-реални, по-ярки  –  по-действителни от  кадрите от сладкарницата, които избледвяват – като мираж./

 Давиде – Ох-и!

 Ерин – /Разтревожено/ – Май яде прекалено много сладолед…

 Давиде – /Смее се./ Ох-и! Ох-и!

 Ерин – /Усмихва се колебливо./ Каква е тая магарешка ария?

Давиде –  Ама че си и ти! Не се ли сещаш за Охи? Гарванчето Охи! А уж книгите за Оги ти били любимите…

Ерин –  Да бе, как не съобразих…

Вземат цигулката на Давиде от гардероба. Момчето се колебае,  претегля я с ръка – изглежда му по-тежка. В ушите му прокънтяват акорди – “Хоро” от “Нестинарка” на Марин Големинов. На фона на музиката като ехо се чува гласът на войскарите: “Кълубри! Кълубри!”. Лицето на Давиде пребледнява.

Ерин –  Да не ти е лошо?

Давиде – Не. Да вървим.

Ерин води Давиде към площада “Свети Петър”.

Ерин – Ще взема билети за картинната галерия на Ватикана. Почакай ме тук.

Давиде кимва. Дискретно се оглежда. Разпознава младежите от зала Аудиториум. Задейства лупата – уж гледа, колко е часа. Слънчев лъч фокусиран от кристалната лупа нажежава до червено централната част на часовника. Давиде се приближава към булеварда, възможно най-далече от мотористите. Изсвистяват спирачки. Отваря се вратата на леката кола.

Емилио – Влизай! Обичаш ли бързите коли?

Давиде – / Сяда на предната седалка – до шофьора и с доста треперлив глас отговаря./  Да.

Емилио –  Затегни колана! Спомни си,  как Орелът-градушкар надхитри Ламята…

Давиде –  /Лицето му просветва./ Да.

Емилио форсира двигателя, ловко се промъква между колите.

***

Ердал потегля с мотора след Емилио  и Давиде. Еждер се доближава до Ерин, който идва с билети в ръка.

Ерин – Къде е Давиде? Едно дете не можете да опазите.

Еждер – Подсигурили сме се. Дори и да обзвредят бомбата в цигулката, трудно ще спрат заразата.

 Ерин – Глупаци!

 Еждер – Ние сме войни на Аллах!

 Ерин – Страхлив еничар си ти! Господи, до кога все ний ще даваме кръвен данък!? Може да сме се пречупили, да сме приели вярата на поробителите си, но ние – помаците – никога не сме били убийци на деца!

Говорейки Ерин сграбчва Еждер, извива ръцете му и ги закопчава с белезници. Макар и гневно, говори тихо. Всичко става почти незабелязано за околните. Претърсва го, но не намира взривател за бомбата. Качват се и двамата на мотора. Бавно се отдалечават.

***

Емилио увеличава скоростта. Ердал ги настига. Камерата фиксира скоростомера: 100, 120,130 км/ч.

Емилио – Сега!

Емилио прави остър завой, промушва колата през малък отвор в крайпътната ограда. Завива. В този момент Давиде хвърля цигулката под колелетата на връхлитащия мотоциклет. Взрив. Колата с  Емилио и Давиде  вече е завила зад дебелите бетонни стени на стари складове, които ги предпазват от взрива.. Емилио откопчава колана на Давиде и проверява, дали не е наранен. Прегръща го.

Музикален фон – “Севдана” от Георги Златев – Черкин. Изпълнява малката българска цигуларка.

Обичайната сдържаност на Емилио е пометена от тревогата за детето и спонтанно избликналата нежност.

Давиде – Цигулката! Дядо ми я подари, малко преди да… /Хлипа./

Емилио – Ще ти купя друга – като за по-голямо момче, а не бебешка. /Потупва го по гърба, точно както майките успокояват плачещите бебета./  Стой тук. Не искам да гледаш към мястото на взрива. Обещаваш ли?

Давиде – Да. Ще се моля.

Емилио –  За терориста?

Давиде – Ще се моля, дядо ми да е като теб…

Емилио го прегръща и побързва да се отдалечи – опитва се да скрие насълзените си очи.

Пристига линейка. Лекари и полицаи се суетят около Ердал. Шинират крака му. Превързват раните му. Един от лекарите преглежда  Давиде.

Прибират Ердал в линейката.

Лекарят – Детето е в шок. Има висока температура. Карайте след линейката.

/Сяда с Давиде на задната седалка. Емилио шофира. Зад тях – полицейската кола с включена сигнална лампа../

***

Концертът завършва със “Севдана” – мелодията, която бе музикален фон на предния епизод. Камерата следи темпераментното изпълнение на малката българска цигуларка. Бурни овации.

Четвърта част

В болницата – вкарват носилката с Ердал,  Подкрепят Давиде до болничната стая. Лекарка го преглежда. Емилио го окуражава мълчаливо.

Лекарката – Ще трябва да задържим детето поне 24 часа.. Добре е и Вие да останете.

Емилио – Разбира се. (Лекарката излиза.)

 Емилио – / Разхлажда челото на Давиде с мокра кърпа, когато тихо прозвънва мобилният му телефон./ Започна ли представлението? /Слуша/. Да, по един екип на улицата, в салона и зад кулисите.

****

Съдията – Съдебните заседатели взеха ли решение?

Председателят на съдебния състав – Да, Ваша светлост.

Съдията – Прочетете го!

Председателят – И по двете обвинения съдът признава корпорациите за виновни. Осъжда ги , както следва:

Първо: Да платят 150 млн долара обезщетение на собствениците на земи в долината.

Второ: В срок от една година да рекултивират почвите.

Трето: Под контрола на Европейската агенция за опазване на околната среда, да възстановят унищожения генофонд в срок от 10 години.

В залата  – бурна радост. Благодарност към тримата адвокати, които ловко се измъкват от дебнещите ги журналисти.

****

На регистратурата в болницата. От бърза помощ докарват млада жена с много силни болки. Подават паспорта ѝ, регистраторката записва: “Джан Джунейт”.

Ерин Рая наблюдава отдалеч. После бързо влиза, поставя пред регистраторката малко шишенце, на което пише: “Вируси!”

Ерин – Моля, предайте го на д-Марио Бернини.

Регистраторката – Но… той не работи при нас.

Ерин – Ще пристигне след малко. /Поглежда часовника си./ Закъснявам. Предайте му го веднага, щом дойде. Много е важно. От това зависи животът на детето. / Излиза забързано./

Към регистратурата приближава Марио.

Регистраторката – Току-що баща Ви донесе това за Вас. Възможно е с него да е заразен Давиде.

Емилио влиза, чул е последната реплика на Регистраторката.

Емилио – Какво?! Та аз не съм се отделял от леглото на момчето, откакто пристигнахме.

Марио – Но ти ми се обади.?!

Емилио – Не съм.

Марио – Кой тогава ми е осигурил билет за самолета? Гласът по телефона бе досущ като твоя.

Емилио – После ще разберем. Сега трябва да изследваш вирусите.

Главният лекар – Доктор Бернини, заповядайте, лабораторията е на Ваше разположение.

*******

Същата ръка, която видяхме да поема снимките от прозореца на колата с тъмни стъкла, сега взема мобилен телефон. Докато говори, камерата разглежда богатия кабинет: скъпи килими от всички краища по света – не само по пода, но и по стените, фотьойлите и канапетата. Изящни предмети – безкрайно скъпи уникати от цял свят.

Ръката – Ако професорът се опита да забави създаването на щама – заплашете го… Да. …Той обича момиченцето като родна дъщеря…. Хм…Вие и преди разчитахте на тях…Добре. Действайте!

***

В изолатора. Емилио, със защитен костюм, опитва се да говори с Давиде.

Емилио – Как разбра, че в калъфа на цигулката ти има бомба?

Давиде – Тежеше повече….А и вече се бях усъмнил, че не си ти.

Емилио – Толкова много ли приличаше на мен?

**********

Давиде – Като две капки вода. И гласът беше като твоя.

Емилио –  Странно…

Давиде – Само че той се издаде – нищо не знаеше за Охи.

Емилио – Аха…   Но сигурно вече  е прочел книгите за Оги – Огненото драконче.

Давиде – Ами ако пак се появи?

Емилио – Поискай му  “лупата, дето винаги я носи в джоба си”. /Показва с пръст часовника – същия, като на Давиде и Марио./

Давиде – Чудесно.  Ако направи този знак, значи си ти.

Емилио – Вземе ли да увърта – не съм аз. А сега заспивай! И оздравявай по-бързо!

*******

Видеозапис: “Аве Мария” от Шуберт – обработена за орган, виолончело, две цигулки и сопран. Изпълняват: италиански органист, и гостите от България.

Лицето и очите на малката цигуларка се редуват с главата и част от шията на “Мадоната, детето и ангелите” от Филипо Липи* стр. 31.

/ Виж: Florenz – 280 farbphotos, Italia artistica, Bonechi Editore, Firenze,  1973. Страници:31, 86, 106,107, 80. /

Лицето и ръцете на малкия цигулар – с лицето и ръцете на пианиста от “Концерт”- Тициан.

По време на интродукцията, когато цигулките излизат на преден план, образите от платната се преливат в тези на изпълнителите.

Образът на Богородица се наслагва върху образа на пеещата Ана.

Накрая скитащата камера се приютява в “Мадоната и детето” на Мурильо* стр. 80.

Образите на Ана и Давиде се сливат с тези на Мадоната и детето, нарисувани от Мурильо.

Това вече не е заменяне, а претворяване в нещо живо, първично, въздействащо и силно – като прочутата музика на Шуберт.

*****

Вертолетът лети над Флоренция. Залез. Тъмнината настъпва. Засияват светлините, малките цигулари жадно поглъщат красотата на града-приказка. Искат да видят, да почувстват, да запомнят всичко.

Ана напразно се мъчи да се свърже с Давиде…

*****

Медицинската сестра държи картона – вижда се името на пациента “Ердал Джунейт”. Санитарката намества гипсирания му крак. Повдига го леко. Мърмори си тихичко.

Санитарката – Бандит с късмет!

 Медицинската сестра – Кракът му бързо ще се оправи, но сестра му – Джан – май няма да оцелее…

Санитарката – Джан значи “душа”, Джунейт – “ловък ездач”, а Ердал – “воин на Аллах”.

Медицинската сестра – /Презрително/ – С деца ли воюва?! Църкви и музеи му се приискало да взривява!…

******

В болничната стая на Детското отделение Линуд реди пъзел. Психологът ѝ говори. Личи, че тя го разбира, но не може да говори.

Психологът – Браво! А сега избери подходящите фигурки, за да завършим редичката! / Подава ѝ лист с картинен тест. Момиченцето много бързо посочва верните отговори./

Психологът – /Погалва я по главата./ Отлично се справи! /Момиченцето му се усмихва/ А сега нарисувай твоите мама и татко.

Очите на детето помръкват. Рисува силует на църква, пред нея  фигура с малка брадичка и типична еврейска шапчица, пушка в ръката и червено петно на гърдите. До него – ковчег, с кръст върху капака. После рисува женска фигура с прави черни коси. До нея гроб с полумесец върху надгробната плоча.

Джулия се е появила незабелязано. Видяла е. Разбрала е.

Джулия – /Към психолога/ – Време е за разходка! Линуд, иди се облечи.

Момиченцето кимва – сбогува се с психолога. Изтичва да си вземе жилетката.

Джулия – Толкова е мъничка, а е видяла смъртта на родителите си и е преживяла, кой знае още какво…

Психологът – Детето е на видима възраст около 5 години, но резултатите от теста ѝ за интелигентност са като за 10 годишна.

Джулия – Разбира италиански, английски, иврит и арабски език.

Психологът – Как разбра? Та ти не говориш нито арабски, нито иврит.

Джулия – В болницата лекуват момиченце от Израел и две арабски момченца. Те ѝ говорят на родния си език, а Линуд явно ги разбира.

Психологът – Дори да събереш деца от всички краища на света, пак ще могат да играят заедно.

Джулия – Не. Това не е само игра. Аз ѝ говорих, четох ѝ книжки на италиански и английски. Поставях ѝ задачи: да ми покаже предмети, действия от илюстрациите към текста. Справи се без нито една грешка. Всичко разбираше.

Психологът – Убеди ме. Добре. Другия път ще тествам езиковите  и математическите способности на Линуд. А сега трябва да тръгвам. Приятна разходка.

*****

В лабораторията.

Марио – Вирусът  в шишето е същият, с който са заразени Давиде и Джан.

Емилио – С който Джан е заразила Давиде! Той си спомни, че е минала край него в сладкарницата.

Марио – Но болестта протича различно… Може би много високата температура, която вдигна Давиде, намали силата на заразата… Джан няма висока температура. Изпитва силни болки… Симптомите са като при рак на костите…

Емилио – Господ забавя, но не забравя… / Излиза. /

*****

Малка стаичка в най-бедния район на Рим. Еждер явно за хиляден път слуша гласа на Джан, записан на телефонния секретар.

Джан – Лошо ми е… Ела… Изглежда съм се заразила…

Еждер напразно се мъчи да се освободи от белезниците, с които е закопчан за таблата на леглото.

Влиза Ерин Рая, бащата на Еждер.

Ерин – Харесва ли ти? Заразата, дето искахте да я разпространите се стовари върху вас!

Еждер – Ти да не си по-добър? Платиха ти, за да отвлечеш момчето.

Ерин – Не за да го отвлека, а за да го задържа за няколко часа далеч от адвокатите и Следователя. То нищо нямаше да разбере. Щяхме да се разхождаме с него цял ден из Рим.  Вие можехте да вземете документите, а адвокатите щяха да загубят делото…

Еждер – И населението на долината трябваше да тръгне да проси, така ли?

Ерин – Защо трябваше да заразявате момчето? И тия бомби! Излишно проливане на кръв – и то на невинни хора!…

*****

В лабораторията на Падре Професоре. Той работи. Разглежда под микроскоп някакви микроорганизми.

В кабинета му млад, синеок, въоръжен мъж разглежда книгата, която Професорът обича да чете. Докато младежът чете, виждаме текста през неговите очи, чуваме го – с неговите интонации.

“От общата опасност се създава общ страх за всички. Така за кратко време възникват истинските маси.”

“… бихме могли да бягаме заедно – също като стадо животни и с движения в една посока да увеличаваме силата на бягството.”

Младежът – /Презрително промърморва./ – Бягайте! От вируса няма да можете да се спасите.

Влезлият в това време Падре Професоре вижда книгата, чува последната фраза, поглежда го право в очите и като ехо повтаря:

Падре Професоре – Няма да се спасите…

Младежът явно не долавя двусмислеността в интонацията на Падре Професоре. Оставя книгата и излиза от кабинета.

Пета част

В ложата на Дероси тихо влиза Джулия.

Джулия – Ана е разбрала,че Давиде не е в летния лагер.

Дероси – Кой  е посмял да ѝ каже преди представлението?

Джулия – Позвънила е на учителката в летовището. Баба му също се тревожи, че вече два дни не се е обаждал.

Дероси – Успя ли да я успокоиш? Какво каза на Ана?

Джулия – Че Емилио има приятели в българската полиция, че ще помоли да търсят Давиде. Че се надяваме до края на представлението да научим нещо…

Дероси – Иди при нея зад кулисите, в гримьорната. Ще изпращам SMS-и за хода на “разследването”.

Джулия – Ще я държиш в неведение?

Дероси – В момента то е по-добро от истината…

Верди – “Трубадур – хор на циганите и ария на Азучена от второ действие. Ана пее темпераментно както винаги, но с някаква мрачна сила и обреченост.

На екрана на мобилния ѝ телефон се появяват съобщения, които тя чете в промеждутъците между появите ѝ на сцената.

“Основно претърсихме целия град. Не открихме Давиде. Последно е бил забелязан на летището, когато оперната трупа отлетя за Палма де Майорка.”

“Давиде е видян в Палма вечерта, по време на представлението.”

“Давиде е видян преди два дни в Рим.”

Джулия успокоява Ана.

Джулия – Жив е, ще го намерим.

Ана се бори със сълзите си, за да издържи до края на спектакъла. Сцените с четенето на съобщенията се редуват с блестящото ѝ изпълнение на суровите, мрачно-величави арии на Азучена.

Бурен успех. Поклони. Бисиране.

Ана рухва в гримьорната. През сълзи чете съобщението:

“Детето е намерено.”

Ана бързо измива грима. Преоблича се. Корети отвежда двете български цигуларчета. Охраната ги следва – дискретно, но плътно след тях.

Дероси и Ана – отзад в таксито. Той я утешава. Джулия, изтръпнала – до шофьора, който с бясна скорост се промъква из улиците. Спира пред болницата. Ана изскача от таксито. Затичва се. На входа налетява на Марио.

Марио – /Изумен/ Ана?!

Ана – Ти?! Къде е Давиде?

Марио Почакай! Не можеш да влезеш при него.

Ана – Кой, ти ли ще ми забраниш да видя сина си?!

Марио – Успокой се. Смъкнахме температурата в поносими граници. Още не сме изолирали вируса. Може да има опасност от епидемия. Трябва да облечеш специален предпазен костюм – за да не заразиш другите деца в отделението.

Ана – Разбирам…

Медицинската сестра я повежда, помага ѝ да се облече. Ана заприличва на космонавт.

Дероси и Джулия гледат през стъклото на изолатора, как Ана и Марио се доближават до леглото на Давиде.

Музикален фон – откъс от трета част на “Смфония № 2 от Красимир Кюркчийски.

Камерата “влиза” в изолатора.

Ана – Давиде, тук съм.

Давиде – Кълубри! Кълубри!  /Произнася се с ударение върху “у”./

Ана бърше челото му. Шепне му нещо неразбираемо, но много нежно. Въпреки специалните ръкавици, детето усеща ласката и притихва. Успокоява се. Започва да диша по-дълбоко. Пулсът му се нормализира. Марио извежда Ана. Минават през дезинфекционното устройство. Струите текат по стъклото на скафандъра, сливат се със сълзите по лицето ѝ. Двата кадъра се наслагват. Образът ѝ се размива. Виждаме я през очите на Марио. Гъстата мъгла я поглъща, тъй, както преди години облаците са погълнали самолета, който я е отнесъл далече от Марио.

******

Кабинетът на Дероси. Строги, изчистени линии, елегантно, скъпо, но ненатрапчиво обзавеждане – с вкус, артистично, без да е предизвикателно.

Семейство съвсем млади хора са седнали на крайчеца на столовете пред бюрото на Дероси.

Дероси – Фондацията осигурява и заплаща образованието и квалификацията Ви, ако останете да живеете и работите в родината си. Справите ли се добре с обучението  – намира Ви работа.

Съпругът – Ако имам работа, защо ми е да се скитам немил-недраг по света, далеч от близките си?

Дероси – Същото се отнася и за децата Ви.

Съпругата – Имаме само едно дете – момченце. /Гордо показва снимката му.Съпругът ѝ я гледа нежно и покровителствено поставя ръка на рамото ѝ./

Дероси – Фондацията насърчава здравите семейства. Преценили са, че в дома Ви цари любов и взаимно уважение. Убедили са се, че добре възпитавате сина си. Искат да Ви дадат възможност да създадете и отгледате поне още едно дете…

Съпрузите се споглеждат.

Дероси  – Фондацията осигурява постоянен медицински контрол за сина Ви. За бъдещите Ви деца всички медицински грижи ще бъдат безплатни до завършване на образованието им: генетичните изследвания на плода, раждането, зъболекарските и лекарските услуги.

Съпругът – И срещу това искат?…

Дероси  – Да възпитавате добре децата си. Да запазите любовта в семейството си. Да съхраните и обогатите духовното наследство на народа си.

Съществуването на Фондацията трябва да остане в тайна.

***

Скалата в пустинята. Двама руси, синеоки млади мъже излизат от бункера – лаборатория.

Първият – В сървъра не открих нищо подозрително. Теглил е информация от платени професионални сайтове: микробиология, генетика, медицина, химия.

Вторият – Следя имейлите му. С някакъв Барлоу философстват за същността на информацията в условията на Мрежата: Информацията била жива, тленна, искала да бъде свободна.

Първият – Че кой не иска да бъде свободен?!… Свряли сме се като къртици под земята… Дано Професорът скоро да приключи.

Вторият – Подчертал е един цитат от Ричард Доукинс – биолог и физиолог. Според него има “самовъзпроизвеждащи се информационни структури, които се размножават в системите на ума”.

Първият – Става думи за идеи, не за вируси…

Вторият – Професорът май го възприема буквално…

Първият – Ами ако е успял да превърне метафората в реалност?…

Вторият – Вирус, който заразява мозъка с идеи?!  Дръзка мечта – залъгалка за идеологически и религиозни фанатици…

****

Православен катедрален храм. Бабата на Давиде пали свещичка за здраве, кръсти се пред иконите. Камерата като любопитно дете прехвърля вниманието си от икона на икона, от дърворезба на дърворезба. Благоговейно надниква в старопечатните църковни книги. Изскача и търси простор сред клоните на вековното дърво в двора на църквата. Надниква в очите на духовниците от различни етнически групи и религии, които се разхождат тихо и разговарят. Свещеникът от източно-православната църква вижда бабата на Давиде и учтиво я повежда към разхождащите се, представя я.

Свещеникът – Да Ви представя госпожа Фаева.

Еврейският духовник – Познаваме я. /Всички кимат утвърдително./

Католическият свещеник – Преподава италиански език на сирачетата – безплатно

Всички – “И при нас.”

Ромският представител – Помните ли Али? /Към останалите./ Крадец – сирак. /Към Бабата на Давиде./ Вие се заехте да го учите. Записахте го и в училището по автотранспорт. Завърши с отличие. Обади ми се от Верона. Автомонтьор е. Помни Ви и Ви благодари.

Бабата на Давиде – Пееше и танцуваше чудесно…

Камерата чете надписа на папката в ръцете на един от духовниците: “Опознаване – уважаване”.

Отец Валтер – /Към Бабата на Давиде/ Реализираме Вашата идея.

Еврейският духовник – Календарът за празниците на всички етнически общности в България бе много полезен.

Арменският духовник – Подготвяме три справочника – за обичаите при раждане, сватба и смърт.

Бабата на Давиде се разплаква. Утешават я. Суетят се край нея.

Бабата на Давиде – Извинете. Внукът ми – Давиде е много болен. В една от най-добрите Римски болници се борят за живота му…

Мюсюлманският мюфтия – Аллах да го закриля!

Източно-православният свещеник – Ще се молим за него. Ще оздравее.

Всички кимат утвърдително и според езика и религията си благославят, пожелават му здраве.

На вековното дърво в двора на храма запява славей. Всички вдигат глави, лицата им се разведряват.

Бабата на Давиде – Дай, Боже! /Кръсти се./

Прамен Бейков и “Юлангело” изпълняват древна еврейска молитва.

****

Джулия и Ана в градината на болницата. Очевидно са се сприятелили.

Джулия – Марио е чудесен човек. Обича те. Защо сте се разделили?

Ана – /Колебливо – очевидно не смее да ѝ се довери./  Съдба…Щом се врнем в България, трябва да ни дойдете на гости – като оздравее Давиде. Ако оздравее…

Джулия – Успокой се! Давиде е в сигурни ръце.

****

В изолатора се промъква Линуд. Полага ръка върху челото на Давиде. Той се усмихва на сън. Събужда се.

Давиде – Ти коя си?

Пантомима – “Не мога да говоря.”  Пише: “Линуд. Майка ми е от Палестина. Татко от Израел.”

/Името Линуд се произнася с ударение върху ”У”, а Давиде – върху “А”./

Давиде – Аз съм Давиде. От България. Как те пуснаха? Ей, да не се заразиш?

Линуд пише: “Падре Професоре ме е имунизирал.”

Давиде недоверчиво клати глава.

Линуд пише: “Той има огромна лаборатория под земята, близо до оазиса край границата. В пустинята.”

Влиза Марио, с предпазен костюм, прилича на космонавт.

Марио – Кой те пусна тук, малка госпожице? Още не съм излекувал Давиде – да не искаш и ти да се разболееш?!

Вдига на рамо Линуд, без да се притеснява от гневно святкащите ѝ очи. Марио преминава през дезинфектатора. Линуд киха и кашля от дезинфектанта. Марио съблича предпазния костюм.

Марио – Повече не влизай там!

Линуд пише през сълзи: “Вземете ми кръв! Проверете за антитела!”

Марио – /Иронично/ Колежка? Сега на имунолози ли играете? /към лаборантката/ Вземете ѝ кръв. Проверете дали не се е заразила. /Към Линуд/ Докато направят изследванията ще стоиш при мен.

Очите на Линуд засияват. Марио и Линуд влизат в кабинета му. На една полица портрет на Марио и Падре Професоре. Линуд се усмихва, сочи портрета и пише: “Вие сте работили с Падре Професоре. Защо не ми вярвате? Той ме изпрати да спася Давиде.”

Марио – Ясно. Снимката. Имаш блестящо въображение, Линуд. Ще станеш добър писател. /Разрошва ласкаво косата ѝ./

Притичва медицинска сестра.

Медицинската сестра – Докторе, състоянието на терористката рязко се влоши.

Марио – Дори и терористите тук са пациенти, като всички останали. И си имат имена: Джан и Ердал Джунейт.

Медицинската сестра – Да, Докторе. Организмът на Джан отхвърля лекарството.

Марио – /Към Линуд./  Няма да мърдаш от тук! /Пуска ѝ компютъра на детска интернет страница./ Може да поиграеш, но нищо друго не пипай!

Линуд кимва утвърдително. Марио и сестрата излизат. Линуд отваря текстови файл и бързо започва да пише. Влиза Лаборантката.

Лаборантката – Линуд, този път си извадила късмет – не си се заразила, но не влизай повече при Давиде. Този вирус е много опасен и е напълно непознат.

Линуд трескаво пише. Показва на лаборантката сложната формула, която е написала на екрана. Очевидно детето разбира това, което пише. Обръща се. Умолително поглежда лаборантката. Сочи екрана. Пише:

“Моля, побързайте! Направете изследванията! Моите антитела ще спасят Давиде. През следващите 24 часа състоянието му рязко ще се влоши. Падре Професоре нареди да ме доведат, за да спася Давиде. Няма време. Вземете ми кръв! Изследвайте антителата! Няма време!”

Лаборантката се колебае, но като разпознава формулите върху екрана, решава да рискува. Капва капка от кръвта на Линуд върху стъкълце с посявката от вируса. Наблюдава го под микроскоп. Камерата надниква и виждаме, как антителата на Линуд просто поглъщат вирусите.

Шеста част

Кафенето в болницата. В ъгъла, с гръб към залата Ана пие кафе. Близо до нея седят две медицински сестри.

Първата – Джан е много зле.

Втората – Освен да облекчават болките ѝ, май друго не могат да направят.

Първата – Търсят донор, за да ѝ присадят гръбначен мозък.

Втората – По-добре да я бяха оставили да изгние в затвора.

Първата – Разбра ли, брат ѝ два пъти залагал бомби, но момченцето ги откривало.

Втората – Дано и от вируса на Джан да се спаси.

Първата – Линуд непрекъснато повтаря, че Падре Професоре я е изпратил да спаси Давиде.

До сега Ана не е обръщала особено внимание на разговора на сестрите. Чувайки името на сина си, се вцепенява.

Втората – Странно…

Първата – Кое?

Втората – Два дни преди да докарат Давиде, Джан доведе Линуд в болницата. Каза, че е нямо сираче от окупираните палестински земи. Остави я за изследвания.

Сестрите излизат. Ана се извръща, гледа след тях. Прибледняла, потресена. Постепенно гневът взема връх над тревогата. Решително се отправя към изолатора. Там Емилио нервно се разхожда назад-напред, поглежда през стъклото, разтревожен от тежкото дишане на Давиде. Вижда Ана.

Емилио – Трябваше да хапнеш нещо, да излезеш навън.

Ана – Няма да мръдна от леглото на детето си!

Емилио – Аз съм тук. Не се тревожи.

Ана – /Избухва./ Да не се тревожа?! Два пъти се опитват да го взривят, заразяват го с неизвестен вирус – какво толкова?!  Да не се тревожа?! Щяхте ли въобще да ми кажете? Или може би с Падре Професоре заедно си правите експерименти? Едно българче – “нищо особено”. Ще го жертвате в името на науката…

Емилио – Какво общо има Падре Професоре? Какви ги говориш?!

Ана – Вие ми кажете! Нали сте следовател.

Емилио – Ана, моля те, успокой се! Никой няма да навреди на Давиде!

Ана – /Сочи тежко дишащото дете./ Къде повече от това?

***

Кабинетът на Марио.

Лекарят – Баща ти доведе арестант, който подписа, че е съгласен да дари костен мозък за Джан Джунейт. Кръвна група нула, отрицателен резус фактор.

Марио – Степен на съвместимост?

Лекарят – Достатъчна за хора, които не са роднини.

Медицинската сестра – Може и да станат…

Марио – ?

Медицинската сестра – Момчето е влюбено в нея…

Лекарят – /Към медицинската сестра/  Повикайте хирурзите. Пригответе операционната.

*****

Емилио идва откъм изолатора. В коридора го заговаря медицинска сестра.

Медицинската сестра – Можеше поне да свалите белезниците на момчето, дето го доведохте сутринта. То даде костен мозък. Присадиха го. Състоянието на Джан се подобри малко. А и момчето явно е влюбено в нея…

Емилио – /Изумен. Очевидно нищо не знае. Бързо се овладява./  В коя стая е?

Медицинската сестра – 24.

Емилио – Благодаря. / Отминава. Вади нов мобилен телефон. Очевидно говори с полицията./ Пратете охрана. Стая 24. Чакам. Ако се появи някой и се представи за мен – задръжте го. Пиличаме си….Дори и да съм аз.!…Не. Няма да мърдам от там. / Влиза в стая 24./

Санитарката оправя леглото.

Емилио – Къде е арестуваният?

Санитарката – Че нали Вие го отведохте?! Към задния вход – да не плашите пациентите…/Емилио хуква нататък. Влетяват полицаите./

Полицаите – Къде е арестуваният?

Санитарката – /С изражение, сякаш казва “Ама че глупава суетня”./  Изведоха го през задния вход.

Полицаите хукват нататък. Настигат Емилио и го отвеждат.

****

В полицията. Разпитват санитарката. Зад стъкло – за разпознаване – трима възрастни мъже. Тя посочва уверено Емилио.

Полицаят – Сигурна ли сте?

Санитарката – Да! Докато правеха пункция на момчето, тоя ходеше напред-назад като лъв в клетка. А и оня, арестанта де, като го вкарваха в операционната му рече “татко”. Сигурна съм!

Полицаят – Благодаря Ви, госпожо. Подпишете показанията си, преди да тръгнете. Влиза Емилио, след като санитарката е излязла.

Полицаят – Е, тоя път май те надхитриха…

Емилио – Или е голям актьор, или…

Полицаят – Или наистина си приличате като две капки вода…

Емилио – Стига моля ти се! Това да не ти е еничарско време.

Полицаят – Еничари… Това не бяха ли султанските войскари от Средновековието – момчета, взети насила от поробените християнски народи, потурчвани, обучавани от 4-5 годишна възраст, превърнати в най-свирепата султанска армия?

Емилио – Да. Това наричали “кръвен данък”. Сега май всички по-бедни държави плащат такъв кръвен данък на по-богатите страни. Младите, кадърните, хукват да си дирят късмета в чужбина…

Полицаят – И често завършват живота си като евтино пушечно месо…

Емилио – Направиха ме на глупак…

Полицаят – /Успокоително/ И не само теб…

Емилио – Защо и отвличане и бомба, и зараза?

Полицаят – Помисли: след опита за взривяване в Палма Давиде оцеля и тук – също…

Емилио – Мощността?…

Полицаят – Забелязал си. Мислех, че си загубил наблюдателността си.

Емилио – Давид срещу Голиат… Две симулирани терористични нападения…

Полицаят – Защо му е на “Голиат” да напада с бомби, малко по-силни от фойерверки?

Емилио – Отвличане на вниманието.

Полицаят – От какво?

Емилио – От факта, че им е било необходимо аз да открия Давиде и да го заведа при Марио?

Полицаят – Заразата?

Емилио – Може би някой е искал да го мотивира да се заеме с изследване на вируса – безплатно да го тества?

Полицаят – Логично…Да види, дали един от най-видните микробиолози, имунолози, лекари в Европа ще успее да неутрализира заразата?…

*****

В изолатора. Дори и през скафандъра се вижда, че Ана е уморена и отчаяна. През стъклото Джулия ѝ прави знаци – носи ѝ закуска. Ана с жест отказва. Бърше челото на Давиде.

*****

Пред входа на болницата – колегите на Ана. Охраната не ги пуска. Най-младият от охранителите, харесал младата българска цигуларка, тръгва да ѝ покаже прозореца на изолатора.

Младежът – Ето този. На първия етаж.

Младата цигуларка – Много Ви благодаря.

Младежът – Може и да не Ви чуе – в безсъзнание е…

Младата цигуларка – Целият оркестър? И хора?

Младежът – Дано да му помогнете…

Момчето-цигулар – Избрахме това, което харесва Давиде.

Хорът и оркестърът вече са се приготвили. По прозорците – усмихнати лица – болни, лекари, сестри. Дори умилостивените полицаи от охраната мъкнат пейка, на която да стъпи диригентът, за да го виждат оркестрантите и хористите.

Ако режисьорът и тонрежисьорът преценят, че продължителността на песните е твърде голяма, може да изберат най-подходящите откъси.

Аркадий Дубленски “Отче наш” – откъс – солист – бас

Добри Христов – “Дафино вино” – само краят на песента, от думите “… да ни е живо момчето”

По време на песните камерата следи реакциите на слушателите, надеждата по лицата на музикантите, ухажването с погледи между младежа от охраната и младата цигуларка, празния прозорец на изолатора.

Накрая Ана се показва на прозореца – облечена е с предпазния “космонавтски” костюм, въпреки това се вижда измъченото ѝ лице. С жест показва, че Давиде спи.

Благодари на колегите си.

Добри Христов “Люлчина песен” текст Ран Босилек – времетраене на цялата песен – 1 минута и 45 секунди.

****

В лабораторията.

Марио – /Към лаборантката/ Да проверим отново. Вземи ѝ кръв. Ще повторим изследването.

Лаборантката взема кръв от Линуд, капва капка върху посявката с вируса. Антителата на Линуд просто го поглъщат, преработват го.

Влиза тичешком медицинската сестра.

 Медицинската сестра – Докато пееха и свиреха под прозорците на изолатора Давиде дойде в съзнание, но сега състоянието му рязко се влоши. Доктор Лавели каза: “Губим го!”. Доктор Бернини, моля Ви, помогнете!

Марио, който все още се колебае, решава да рискува.

Марио – Да вървим, Линуд! После ще изследваме…

Момиченцето се усмихва и погалва портрета на Падре Професоре. В това време Марио облича предпазния костюм и не вижда жеста на детето. Приготвя още една спринцовка – виждаме надписа на силно лекарство – приспивателно. Подава я на Лаборантката, която е влязла, вече облечена с предпазен костюм.

Марио – За Ана. Ще я приспиш. Трябва да си почине. Не е мигнала от три денонощия. Влизаш първа. Аз ще ѝ отвлека вниманието.

Лаборантката – През костюма?

Марио – Да. Нямаме време за спорове.

Излизат.

******

Ръката тръска скъпа пура в пепелника-уникат. Говори с някого на английски език, в полутъмна стая. Чуваме женски глас. Събеседничката не се вижда. Камерата като хипнотизирана следи пурата и се вие около изящния кристален пепелник, със златен обков, украсен със скъпоценни камъни. Отраженията от огънчето на цигарата играят странен танц.

Ръката – Падре Професоре не ни е излъгал. Ваксината му действа, а вирусът е точно толкова смъртоносен, колкото каза.

Събеседничката – Рак на костите?

Ръката – Симптомите са същите…

Събеседничката – Седем години още няма да продават земя на чужденци… До тогава районът трябва да се обезлюди.

Ръката – Има достатъчно време.

Събеседничката – Да. Достатъчно, за да ни изпреварят. Кристалът го има само там. Вече поставиха експериментален образец в слънчевата микроелектростанция край хижа “Рилски езера”. Ако експериментът успее – край на атомните електроцентрали, край на нефтените крале.

Ръката – Нефтът не е само за енергетиката.

Събеседничката – Който владее генофонда и енергията – той ще владее света.

Ръката – Имате предостатъчно власт и пари…

Събеседничката – Защото не ги пилеем. А сега – твърде много сме вложили. Да не мислите, че пожарите на Балканския полуостров, вихрушките, градушките, наводненията и свлачищата се активизираха ей тъй, от само себе си?!…Що пари отидоха…

Ръката – Когато кажете – плащате и получавате вируса…

Събеседничката – /Презрително/  Ще си получите парите! Винаги сте ги получавали – както при всички братоубийствени размирици, които сте режисирали…

****

Корети, Джулия, Дероси – в офиса му.

Дероси – Осигурих за Ана и младите български цигулари участие във видеоклипове за България.

Корети – Туристически?

Джулия – Еко?

Дероси – Уговорих се с ……………………………………………………………..

/Име на европейска туристическа агенция ./

Те подготвят оферти за туристически маршрути:

селски туризъм

етнографски

екологично-познавателен

за пещерняци и алпинисти

музикален маршрут – в четири подвида:

опера, симфонична и камерна музика, джаз.

Корети – /Иронично/  От теб ще излезе чудесен министър на културата и туризма…

Джулия – Стига Давиде да се справи с болестта.

Емилио – /Влизайки е чул последната фраза./ Кризата отмина. Антителата на Линуд унищожават вируса.

Корети – От къде се появи това дете?

Джулия – Има изключителни езикови способности…

Дероси – И математически. Сварих я да обучава Давиде, как да променя и усъвършенства софтуера на лаптопа, който ѝ подарих. А той е най-нов модел. Мислех, че ще играят на компютърни игри, докато са в изолатора…

Корети – Да не искаш да кажеш, че това малко момиченце е гениален програмист? /Подсмихва се невярващо./

Емилио – Не само програмист. Написала е няколко файла с формули. Сега Марио ги проверява, залага някакви генетични експерименти.

Корети – Откъде се появи това гениално хлапе?

Джулия – И защо е в болницата?

Дероси – За да я изследват. Не може да говори.

Емилио – Довела я е Джан Джунейт. Няколко дни преди да зарази Давиде. /Изумено мълчание./  Заснела ги е камерата на регистратурата.

****

Падре Професоре в лабораторията под пустинята. Инжектира дребно бяло мишле – по-малко и по-слабо от другите. Пуска го при тях в клетката. Те го изблъскват далеч от храната. То любопитно си вре нослето навсякъде. Натиска лостче. Пръсва лютива течност в очите на мишките, скупчени около храната. Камерата фиксира очите и капещите от тях сълзи. Мишата тълпа бяга от струята. Намира “изход”. Попадат в лабиринта. Тълпата се щура. Тъпчат се едни други. После тълпата се разпада на по-малки групички. Разпиляват се из лабиринта. Мишлето лапа вкусната храна.

Падре Професоре – Власт чрез науката.

След като се е натъпкало до насита, малкото умно мишле започва да трепери като трескаво, да подскача високо – може би за да достигне другите лостчета и да види, да вкуси това, което ще му дадат те. / Може да се използва комиксов стил – балончета с все по-съблазнителни миши лакомства – миши съблазни./

Падре Професоре – Властта на науката…

В друго помещение синеок младеж наблюдава с камера професора. Подсмихва се, галейки голям риж котарак. Професорът излиза от помещението, където е мишият лабиринт. Младежът влиза, пуска котарака. Той скача на масата и – Хоп! – камерата фиксира лапата му над лабиринта, после празния лабиринт и облизващия се доволен котарак – очевидно е излапал и умното мишле.

Синеокият – /Гали мъркащия преял котарак./ Власт над науката…

*****

В стаята до изолатора. Марио гледа спящата Ана. Погалва леко лицето ѝ. Тя се сгушва до ръката му и продължава да спи.

Марио – /Шепне/ Колко ми липсваше през всички тези години…Защо, защо си тръгна тъй внезапно?…

*******

Ерин все още не е свалил белезниците на Еждер.

Ерин – Джан е по-добре. /Еждер демонстративно мълчи./ Ти се роди в годината на дракона, затова майка ти те нарече Еждер, дракон…Не дочака тя да те види задомен.  На внуци не можа да се зарадва…А и що за жена си си харесал?!… Деца да заразява!…

Еждер – Като са те кръстили Ерин, тоест “мъдрец”, да не си мислиш, че всичко знаеш?!

Ерин – Не съм отгледал син, за  да го направя слуга на терористите!

Еждер – А ти на кого слугуваш? Дори името му не знаеш.

Ерин – Опитвах се да те предпазя и да спася детето.

Еждер – /Презрително/ Да го спасиш?!…

Седма част

В лабораторията.

Лаборантката – Забелязах нещо много странно…

Марио – ?

Лаборантката – Инжектирах малко от кръвта на Линуд на опитните животинки и…

Марио – И?

Лаборантката – Деформираните им гени се променяха…

Марио – Искаш да кажеш, че  антителата на Линуд “ремонтират” дефектните гени?

Лаборантката – Образно казано.

Марио – Ако Падре Професоре е създал атнитела, които  отстраняват потенциалните генетични деформации – това би било революция в генетиката, микробиологията и медицината.

Лаборантката – Да се предотвратяват, а не да се лекуват  наследствените болести! Боже мой! Това е фантастично!

Марио – Това ще доведе до фалит фармацевтичната промишленост… Линуд е по-ценна от теглото си в злато! Трябва да я пазим като зеницата на очите си! Ето защо Падре Професоре я е изпратил… /Към лаборантката/ Изпуснеш ли се – само една дума, един намек – обричаш Линуд, Падре Професоре, мен, Давиде, а и себе си! Семейството, приятелите, близките и познатите си – всички ще бъдат безкрупулно използвани – за да те изнудват.

Лаборантката – Защо?

Марио – За пари, за власт. Който владее това откритие – негов ще бъде светът. Падре Професоре сигурно е прозрял и предвидил още много неща, за които ние никога не бихме се сетили дори…

За бога, мълчи! Никому нито дума! Ще изпратя баща си – да провери за скрити камери или подслушвателни устройства. Нищо не записвай!

Не използвай Интернет! Нито мобилния си телефон! /Забързано излиза./

****

Регистраторката – /Вдига вътрешния телефон./ Да. Разбрах. Ще отбележа. /Към медицинската сестра./ Установили са, че Джан е починала от бързоразвиващ се рак на костите. От полицията ще вземат трупа – за някакви специални изследвания. Ще отведат и брат ѝ.

Влизат двама млади мъже в униформи.

Първият – Погрижете се в коридорите да няма никой!

Регистраторката му подава документите. Той ги подписва със замах.

Регистраторката – Стая…

Първият – Знаем пътя. Благодаря Ви. /Учтиво ѝ се покланя, за да смекчи суровостта на тона./

*****

В полицията. Разговарят Емилио и Полицаят, който води разследването.

Полицаят – Давиде е син на Марио?

Емилио – Да. Току-що ми се обади – получил е резултатите от пълните генетични изследвания.

Полицаят – Това променя нещата, не мислиш ли?

Емилио – Още като видях малчугана за пръв път – почувствах го толкова близък…

Полицаят – Гласът. Гласът на кръвта.

Емилио – Но защо Ана е избягала? Защо е крила 10 години внука ми?!

Полицаят – Успокой се! Размисли! Нещо я е уплашило, нещо или някой.

Емилио – Може и да си прав…

Полицаят – Да видим, какво знаем: Давиде е син на Ана и Марио и е твой внук. Джан е довела Линуд в болницата, два дни преди да го зарази. Антителата на Линуд неутрализират вируса. Джан се е заразила. Не са могли да я спасят. Някой е отнесъл трупа ѝ. Брат ѝ е успял да избяга.. Пропускам ли нещо?

Емилио – Не. Поне – не – от това, което ни е известно.

Полицаят – Очевидно Падре Професоре е успял да създаде смъртоносен вирус.

Емилио – И антитела в кръвта на Линуд, които го поглъщат.

Полицаят – Защо тогава не са спасили и Джан с антителата на Линуд?

Емилио – Кръвта на Джан е с отрицателен резус фактор, а на Линуд и Ердал – с положителен.

Полицаят – Нещо ни се изплъзва…Кой е констатирал смъртта на Джан?

Емилио – Патологът на Болницата. Не можах да говоря с него – заминал е на пътешествие в Андите.

Полицаят – Засега случаят отива в архива. Все пак – кажи на Марио да си отваря очите на четири. Само някоя епидемия ни липсва!

*****

Марио идва от изолатора. Вижда, как Дероси целува ръка на Ана, гледа я с копнеж. Камерата проследява, как Марио се бори с ревността и гнева си.

Дероси – /Към Ана/ Ще Ви взема довечера. Ще Ви покажа семейната библия – реликва от рода на съпругата ми – Булгарели.

Ана – Родът на прочутата певица Мариана Бенти – Булгарели?

Дероси – Да. От корена на българите, предвождани от петия син на Хан Кубрат – Алцек, които се заселили в Италия.

Ана – Колко интересно…

Марио вече е овладял гнева си. Приближава се и иронично подхвърля:

Марио – Нашият прочут приятел / Сочи Дероси / също е от прабългарски корен…

Дероси – /Скромно/ По майчина линия съм Булгаро.

Марио – Булгаро е основател на Болонската юридическа школа, наречен “златната уста”. Участвал в процеса за императорските права на Фридрих Барбароса срещу градовете на Ломбардия. Завършва пледоарията си със знаменитата фраза… / Преструва се, че не я помни./

Дероси – “Императорът може и да е господар на света, но не е такъв по отношение на собствеността…” /Дероси пак целува галантно ръката на Ана, сбогува се и излиза./  До довечера!

Марио – Е, нашият съвременен “Булгаро – златната уста” успя ли да те омае?

Ана – Много е мил и грижовен.

Марио – И много богат…

Ана – Да не би да ревнуваш?

Марио – О, не! – Бягаш от мен. Скриваш от мен сина ми… Не, не ревнувам. Вбесен съм! Щеше ли въобще някога да ми кажеш за Давиде?

Ана – Не! Ако можех, щях да избягам от теб и от твоя смахнат Падре Професоре… /Плаче/ Да избягам накрай света!

Марио – /Шокиран/ Смахнат? …/Дръпва Ана в някакъв кабинет, като вижда, че привличат вниманието на медицинските сестри, които изведнъж си намират работа край изолатора./ Ела! Влез! Разказвай!  /Тръсва я на един стол, все още сграбчил я здраво./

Ана – /През сълзи/ Когато разбрах, че съм бременна…Дойдох да те взема  от лабораторията. Исках да излезем и в по-романтична обстановка да ти съобщя, че ще имаме дете… Нямаше те там. Професорът каза, че се е наложило да заминеш при баща си… Прилоша ми. Припаднала съм.  Той ме свести.  Откара ме у дома. На следващия ден една студентка ме заговори в библиотеката – знаела за мен и теб.

Марио – Какво за нас?

Ана – Че се обичаме и че ти работиш при Падре Професоре. Разказа ми,  че е бременна от женен мъж. Искала да абортира…

Марио – И какво?

Ана – Попита ме, дали Професорът ще ѝ помогне.

Марио – Как? Че той не е гинеколог! Камо ли да прави аборти! Абсурд!

Ана – Обещал ѝ, ако износи и роди детето, ако позволи да използва върху него новото си откритие, да го направи гениално и да му осигури богати осиновители…

Марио – И ти повярва на някаква непозната откачалка?! И ме лиши от радостта да се грижа за сина си?! Да го гледам, как расте?!

Ана – Усъмних се. Проверих. Ти не беше ходил при баща си. Ядосваше се, че професорът те пратил за някакви маловажни изследвания в далечна болница.

Марио – Ти си била “голям детектив”. /Презрително/ Мислиш, че бих позволил на някого да навреди на детето ни?!

Ана – Професорът вече ме е бил инжектирал. Сигурна съм.

Марио – Нали си припаднала – свестил те е.

Ана – Знаех, че няма да ми повярваш…

Марио – Че то не е и за вярване.

Ана – Цяла седмица гинекологът ми прави купища изследвания. Щяха да бъдат готови в понеделник. В петък се наложи да отпътуваме със съпругата на Дероси. Тя ми преподаваше в музикалната академия, помниш ли?

Марио – Малко след като ти замина, синът ѝ загина при автомобилна катастрофа. Тя не можа да преживее това и скоро почина.

Ана – /Прибледнява като смъртник./Още една катастрофа…

Марио – Защо още една? /Като вижда, колко е прибледняла, дава ѝ капки./ Изпий това!

Ана пие послушно, като автомат. Марио едва успява да откъсне ръцете си от нейните. Продължава да я докосва. Уж придържа треперещата ѝ ръка, оправя разпиляната ѝ коса.

Ана – Трябваше да отпътуваме за концерт в Болоня. Отидох в кабинета на лекаря – да се обадя. Гинекологът си беше тръгнал, но сестрата – още не. Каза, че Професорът бил много доволен – още една инжекция и детето щяло да бъде гениално…Не знам, как успях да запазя самообладание. Казах ѝ, че ще се върна от концертното турне в сряда. Осигурих си няколко дни преднина.

Марио – И избяга. Без да ми кажеш.

Ана – Нямаше да ми повярваш… Съпругата на Дероси ми даде паспорта си, купи ми билет. Малко си приличахме. Затова успях да замина с нейния паспорт. Скрих се в едно малко селце – при моя приятелка. Сключих фиктивен брак с брат ѝ. Седмица по-късно той също загина при катастрофа.

Марио – Съвпадение…

Ана – Твърде много съвпадения…

******

Отново:

Ръката пуши пура.

Камерата се любува на красивия пепелник.

Звъни мобилният телефон. Ръката включва високоговорителя. Не виждаме фигурата и лицето, а само ръката и чуваме гласа му и гласа на Събеседничката му.

Събеседничката – Време е.

Ръката – Осигурено е необходимото количество от вируса.

Събеседничката – Кой ще го разпространи?

Ръката – Братът на Джан и годеникът ѝ.

Събеседничката – Как така?

Ръката – Мислят, че Професорът е заразил Джан, за да демонстрира смъртоносната му сила и да го продаде по-скъпо. Те ми предложиха по-изгодна цена. Доставиха го веднага.

Събеседничката – Сигурен ли си, че е същият вирус? Качествен ли е?

Ръката – Да. Те са микробиолози, макар и без университетски дипломи. Обучавал ги е Професорът в лабораторията си в пустинята.

Събеседничката – Добре.

Ръката – Искат отмъщение.

Събеседничката – Ще го получат. Осигури вертолетът им да се взриви над лабораторията на Професора.

Ръката – Ясно. Ще бъде изпълнено. При Джан смъртта настъпи 7 дни след заразяването.

Събеседничката – Значи за една седмица адвокатите трябва да изкупят земята, а после и те “да пипнат” заразата. Как ще ги мотивираш да работят бързо и съвестно?

Ръката – Ще отвлекат децата.

Събеседничката – Кой?

Ръката – Е, това е моя грижа, нали? Вие осигурете парите.

Събеседничката – Приведени са – според уговорката. /Гневно затваря./

******

Камерата фиксира следите от наводнения и свлачища в България. По изровените пътища пътува пъстър микробус. По него са изрисувани реклами на солети и близалки и фирма “Близ-гриз”. Всякакви весели животинки, които гризат солети или ближат близалки с различна форма и големина.

Ердал и Еждер се редуват да шофират, облечени като клоуни. Спират във всяко населено място. Жонглират, задават гатанки, за награда раздават близалки.

Гатанки

Бъбрива, пенлива –

по скалата се срива,

полита и пее,

по изгрев сребрее,

по залез – златиста

и винаги чиста.

Що е то?        /водата в планинското поточе и водопадче/

Седем очи в небето се взират.

Може би там безкрая съзират.

Будувайки нощем, какво ли празнуват?

Със бурята гневно на воля лудуват –

стоманено сиви – но пак са красиви.

Изумрудено тайнство – срещат зората,

с живителна влага даряват гората.

Що е то?        /Седемте Рилски езера/

Слънчева жарава

росата приютява,

омайва и пленява –

обич до забрава.

Що е то?        /омайничето/

 

Като Атлас

със рамене

подпира небесата

и да летят

той учи

на лястовичките децата.

Май се досети кой е…

Той самия –

върхът прочут

на име?          /Харамия/

 

Имам трийсет дъщерички –

с бели, розови и лилави къдрички.

Общо име имат всички.

Ще те дарят със медено ухание.

Във чай прогонват всякое страдание.

И тая моя многоглава щерка нарича се?      /мащерка/.

/В България има над 30 вида мащерка/

Когато децата се затруднят, Ердал и Еждер им помагат: Ердал с пантомима, Еждер – с насочващи въпроси.

****

Красотата на дивата природа в тоя край. Пътува микробусчето. Край него – винаги глъчка, смях.

***

На следващия ден – разтревожени родители и близки край креватчетата на децата, изгарящи от треска. Загрижените лица на лекарите.

***

В Роженския манастир.

Послушникът – Чакат ви – да пеете. Да измолите спасение за детето им.

Монахът – Добре.

Послушникът – Но… не са християни, от помашко село са. Детето изгаря от треска. Местната билкарка не могла да му помогне.

Монахът – А лекарите?

Послушникът – Дали му антибиотици, но въпреки това състоянието му се влошило.

Монахът – Доведете майката и детето пред малкия дърворезбен олтар.

*****

Камерата разглежда изящната дърворезба. Влиза разтревожена и измъчена млада жена. Води за ръка малко момиченце. Бащата носи по-големия им син. Лицето на детето е зачервено, дишането – тежко.

Момиченцето – Кои са тези? /Сочи дърворезбените скулптурни фигурки от двете страни на птицата – горе, над олтара/

Майката – Богове-лечители на много народи по света – закрилят болните деца.

Момиченцето – Ще помогнат ли на бати?

Влизат монасите, чуват въпроса на детето. Монахът го докосва ласкаво, благославя го и го успокоява:

Монахът – Да. Ще оздравее!

Запяват църковнославянски песнопения.

****

Звъни мобилният телефон на Джулия.

Джулия – Ало? /Слуша, прибледнява, сяда – краката ѝ са се подкосили./ Ясно. Но защо бе необходимо да отвличате децата ми?! /Слуша/ Винаги работя бързо и съвестно. Та това са най-обикновени договори за покупко-продажба! /Слуша/  Добре. Ще им предам. /Джулия прави знак, че сигурно ги наблюдават и подслушват./ Отвлекли са децата. Похитителите искат да заминем веднага за Южна България – да откупим колкото се може повече земи.

Корети – /Пише: “Преди пет минути говорих с Швейцария. Всичко е наред.” Театрално говори, докато пише./  Но нали още не е разрешено продаването на земя на чужденци?

Джулия – (Пише “Българските цигуларчета – сбъркали са ги с моите деца, тях са отвлекли.“) Не можем да рискуваме живота им.  Ще купуваме.

Дероси – Тръгваме довечера, с чартърния полет на оперната трупа. /Пише “След един час – у дома. Имам нещо предвид. Ще спасим децата. Не се тревожете!”/

****

В лабораторията.

Марио – В България има епидемия сред децата. Симптомите са като при вируса на Джан…

Емилио – Дали съмненията на Ана не са основателни?

Марио – Не. Не и Падре Професоре…

Емилио – Отвлечени са децата на Джулия. Изнудват нея, Корети и Дероси да купуват земя в района, където е избухнала епидемията…

Марио –  Мислиш ли, че има връзка?

Емилио –.Очевидно, /Театрално, като че ли са се наговорили с Марио, какво да кажат./ но няма време за разследване. Трябва да спасим децата на Джулия и Корели…

Марио – А и Давиде още не е оздравял…

*****

В дома на Дероси, подреден семпло, с изискан вкус. Очевидно свято пази спомените за съпругата и сина си. Явно рядко пуска някого в тая светая светих на спомените.

Джулия – Получих имейла с договора. /Разглеждат разпечатката. Дероси ловко подпъхва друг лист, невъзмутимо ги наблюдава. Лицата им просветват – обнадеждени./

Дероси – /Двусмислено/ Няма какво да добавим.

Корети – А пари?  /Двусмислено – не е ясно, дали за откупуването на земята или за това, което е намислил Дероси./

Джулия – Приведени са. Ще плащаме веднага – като депозит в тези банки. /Показва списък, но зрителите и камерата не могат да го прочетат./

Корети – Хитро.

Дероси – /Пише: “ Проектът на Фондацията е много по-изгоден. Местните хора са умни и практични – няма да се полъжат да продават земите си. Няма да успеят да ги изгонят от родните им места.” Говори театрално – очевидно за тези, които ги подслушват./  Най-хитро е, че успяха да ни принудят да изоставим работата си, за да свършим тяхната.. Но все пак – очевидно сме най-добрите, щом са си направили труда да ни изнудват…

******

Болнична стая в Детското отделение. Линуд пише в лаптопа, който ѝ е подарил Дероси.

“Давиде, съсредоточи се. Ако концентрираш вниманието си – ще ме чуваш и ще виждаш това, което си представям.”

Зрителят ще “чува” и гласа на Линуд – мислените ѝ – отговори към Давиде, но и ще вижда текста на отговора, изписан на екрана. В началото ще звучат само възловите думи от фразата. След думите на Давиде:”Мисълта е като езеро…”, пълноценно ще се чуват и отговорите на Линуд.

Давиде – Твоят Падре Професоре наистина ли прави децата гениални?

Линуд – Не. Той излекува гените ти. Като пораснеш, много вероятно бе да се разболееш от синдрома на Phahre.

Давиде – Какво е това?

Линуд – Много рядко срещана, но пък ужасна болест. Мозъкът умира бавно – болните ослепяват, оглупяват, парализират се.

Давиде – И всичко това от малка деформация в един ген?

Линуд – Хората затлачват мозъка си с лъжи, злоба, завист и омраза. Така поколение след поколение губят много от способностите си.

Давиде – Възмездие?

Линуд –  Също като в природата. Ако замърсиш водата в езерото – измират не само растенията и животните, но и ти се разболяваш – нали също пиеш вода.

Давиде – Мисълта е като езеро, от което пием?

Линуд – Да трябва да се научим да използваме възможностите си, без да пресушаваме изворите, от които пием.

Давиде – И да не ги замърсяваме…

Линуд – Разкажи ми за Оги.

Давиде – Огненото драконче?

Линуд – Да. И се опитай да видиш, как аз си го представям.

Давиде – Дан е малко кученце. Охи – гарванче. Те намерили в реката кристално яйце.

Докато разказва, на екрана се появяват образите от книжката:

  • Първо като графични рисунки, които постепенно придобиват цвят, променят лицеизраза си.
  • После говорят със свой глас – нюансите стават по-богати, интонациите – по-разнообразни.
  • Накрая започват да се движат.
  • Пълноценен рисуван филм.

Давиде – Слънчевите лъчи преминали през него и се родило малко огнено драконче – Оги. Преследвала го Ламята от Огнената Вселена, но Дан измислил, как да я надхитрят.

                       Дан – Джаф, който и да иде, привлича го Оги. Сигурно е зъл вълшебник, а вълшебниците могат да четат мисли. Бързо! Охи, представи си, че Оги е кокалче с вкусно месце. Съсредоточи се – от това зависи животът ни!

                     Охи – Ох-и! Измисляш ги все такива едни…Щуротии!

Дан се нахвърля срещу Охи ръмжейки.

                     Дан – Ще ти оскубя перушината! Дай си ми кокалчето! Р-р-р!  И ти ли?! – ръмжи Дан към огромната ламя, изпълзяла на поляната. Безстрашно се хвърля спещу нея.

Охи трепери. Целият се е накукушинил. Прилича на разгневено кълбо черна перушина. Подрипва. Размахва криле. Прелита ниско и клъвва окото на Ламята.

                   Охи – Ох-и! Месцето е мое! Мое! Мое!

Ревът на Ламята разтърсва гората.

                    Ламята – Проклето кутре! Помиярче! Млъкни! Къш, изчадие гарванско! Не ми трябва вашето кокалче, нито мършата ви. Търся Огненото драконче.

                    Дан – Джаф! Дракони в нашата гора няма. А аз съм от чистокръвна Рилска порода!

Ламята обикаля огнището душейки.

                  Ламята – С-с-съвсем за малко съм го изпуснала…А не видяхте ли, нещо твърдо, изпъкнало, прозрачно?

                 Охи – Да не е онова Нещо, дето ми изгори крилцето? Ох-и!

                Ламята – Къде е? Къде? Казвай бързо!

                Дан – Джаф! Запокитих го в реката. Виждаш ли я – там в равнината? Сигурно вече е стигнало до морето.

                Ламята – Проклятие!

Ламята разперва криле. Само с един замах се издига и изчезва в облаците край върха.

                Охи – Ох-и! Изгорих си човката и перцата. Дан, все аз си патя от твоите измишльотини.

Мърморейки Охи подскача от клон на клон и тупва на земята пред Ози.

                Охи – Леле, ти ли си това?!

               Дан – Джаф! Аз съм, разбира се! Стига си се правил на клоун! И аз се изгорих, но не хленча. Виж! Нослето ми стана на въглен. И още кой знае колко време ще ме преследва вонята на Ламята…

               Охи – Ох-и! Погледни се във вира! Погледни!

               Дан – Защо?

              Охи – Ох-и! Пораснал си.

Дан се оглежда.

             Дан – Джаф! Аз ли съм това?!

             Охи – Ох-и! Но как така само за миг порасна?

Кристалното яйце засиява с всички цветове на дъгата. Проговаря с мелодичен, песенен глас:

            Огненото драконче – Растем, когато се жертваме заради някого..

“Емилио” чува последната фраза, която Давиде прочита от любимата си книжка за Огненото драконче. Тихо добавя, така че зрителите чуват фразата, но Линуд и Давиде – не:

“Емилио” – А остаряваме от разочарованията…

Давиде вижда цигулката, която “Емилио” е оставил до вратата.

Давиде – Нова цигулка! /Бързо я отваря, изпробва я с “Ръченица” от Петър Христосков./  Чудесна е! Благодаря!

“Емилио” – Аз изпълнявам обещанията си. Намерих баща ти. Заслужих хонорара си. /Показва книжката, която Давиде даде на истинския Емилио в първата серия на филма./ Но най-голямата награда за това успешно разследване е…

 Давиде – Че си мой дядо! /Прегръща го./

“Емилио” – Не можах да те изненадам. Ти май ще ме надминеш – щом още от сега си такъв добър детектив…

Давиде – Отгатнах, защото много ми се искаше да си мой дядо…А Марио – мой татко. /Вкусва звученето. Повтаря и на български език./  Татко. Къде е татко?

“Емилио” – На обяд. С майка ти. Сдобряват се и се чудят, как да ти кажат.

Давиде – Защо?

“Емилио” – Майка ти те е крила през всички тези години, защото мислела, че Падре Професоре прави генетични експерименти с неродени и новородени деца…

Линуд – Спасявал е безнадеждно болните! /Чуват я само Давиде и зрителите – говори мислено./

“Емилио” – А и Джан…

Давиде – Може и да не ме е заразила тя.  А и нали Падре Професоре е изпратил Линуд – Джан я е довела в болницата, за да ме спаси.

“Емилио” – Важното е, че вече си добре.

Давиде – И че намерих татко и теб!

Емилио прегръща втурналия се към него Давиде. Вижда натъжената Линуд. С едната ръка държи в обятията си Давиде, а с другата приласкава Линуд.

Давиде забелязва, че часовникът на “Емилио”  е друг.

Давиде – Дядо, дай ми лупата, дето винаги я носиш у теб.

“Емилио” – Забравил съм я в другото яке.

Давиде мислено говори с Линуд:

Давиде – Това не е Емилио!

Линуд – Зная. Довери му се! Трябва да тръгнем с него.

Осма част

Чартърен полет от Рим. От самолета слизат двама рошави старци с очила, с разсеян професорски вид. Зад тях – две дами, говорещи на английски, очилати, застаряващи.

Първата  –  Боже, колко са шумни тези артисти…

Втората  –  Чантата на шефа взе ли я?

Първата  –  Ето я. Пак я беше забравил.

Доцентът  –  Къде са куфарите?

/Пита с мимики носачите. Те не го разбират./

От самолета слизат Джулия, Корети и Дероси.

Джулия  –  Ето, разтоварват ги. /Сочи към багажната част на самолета./

Втората  –  /Към стюардесата/ Внимателно! Носим много скъпи етнографски експонати.

Стюардесата  –  /Към носачите/ Чупливо! Внимавайте! Не искам неприятности. Особено с влиятелни английски учени като тях.

В това време преводачът на адвокатите е пристигнал и чува думите на втората етнографка и стюардесата, загубва интерес към тях. Насочва вниманието си изцяло към адвокатите.

Преводачът  –  Добре дошли! Насам, колата Ви чака.

****

Кола с надпис “Етнографски институт” спира в една отбивка. Отвън – поочукана и стара камионетка. Отвътре – модерно оборудвана лаборатория. Марио и Лаборантката работят. Давиде и Линуд им подават различни шишенца. Емилио шофира. Ана превръща сандъците в удобни кушетки.

Ана  –  Като ви понесоха в тези сандъци – изтръпнах.

Давиде  –  Е, задушничко беше…

Лаборантката  –  Открих, че този театър май ми харесва…

Марио  –  Ще ти омръзне –  постоянно ще трябва да сме дегизирани.

Влиза Емилио.

Емилио  –  Да, ще се наложи  – не знаем, кой може да ни види и да провали всичко. Марио, готови ли са препаратите?

Марио  – /Шеговито/ Ето ги. /Сочи Давиде и Линуд./ С техните антитела ще спасяваме децата. Поне в началото. Продължаваме изследванията.

****

Селяни слушат адвокатите.

Корети  –  /Към преводача/ Обяснете им, че предлагаме по ….., а не по ….. лева за декар, както са изкупували досега земята.

Преводачът  –  Вече им казах. Питат, кога ще си получат парите?

Корети  –  Веднага след подписването на договора, ще бъдат приведени в една от тези банки. /Подава списък. Зрителите не виждат текста./ По техен избор.  Парите ще останат като гаранция, че сделката ще се осъществи. Ще могат да теглят кредити от същите банки, срещу ипотекиране на договора за продажба на земята.

Млад селянин  –  /Който очевидно разбира английски – иронично:/  И като ни спретнат едни “етнически”  размирици – отиде ни земицата…

*****

Битово обзавеждане. Стара българска архитектура. Очевидно – частен дом на заможни българи. Стопанката налива ракия. Масата отрупана с мезета.

Стопанката  –  Наздраве! Добре сте ни дошли!

Дероси  –  /На български, колебливо, но вярно/ Благодаря. Наздраве! /Предпазливо отпива/

Иван Петров –  Харесва ли Ви?

Дероси  –  Много е силна и ароматна.

Али Бейтулов  –  Вие познавате обичая “булгаро”, нали?

Дероси  –  На дъщерите се дава зестра  –  пари, скъпоценности, вещи. Но никога  –  земя. Земята остава в семейството. Наследява я синът.

Али  –  И все пак се надявате да спечелите от продажбата на земя в България…

Дероси  –  Моята задача е друга. Фондацията, която представлявам предоставя безлихвени заеми за закупуване и доставка на съвременно оборудване: селскостопанска техника, оранжерии, малки мандри. Осигурява изкупуване на качествената продукция, ако тя отговаря на европейските стандарти.

Али  –  По европейски цени?

Дероси  –  Разбира се.

Иван  –  Качеството на оборудването?

Дероси  –  Гарантирано. В договора са включени неустойки. Подписвате, след като се убедите, че доставената техника е последна дума на науката и че е добре изработена. Това оборудване не може да се купи  другаде, освен във Фондацията.

Офертата е само за трудолюбиви и отговорни стопани. Вие ще ги подбирате. Пияници, мошеници, лентяи – не ни трябват. Ще сключим договор с хора, които се грижат за семействата си, които уважават традициите на народа си. Независимо от религията или народностното им самосъзнание.

Закупеното не може да се продава, нито да се предоставя другиму. Ползва се само от семейството, с което сме сключили договора.

Али  –  А ако някой пожелае да се откаже?

Дероси  –  Връща закупеното. Плаща повреденото. Губи вноските си.

Иван  –  Много мошеници се навъдиха… Хората станаха недоверчиви…

Дероси  –  Обучаваме стопаните безплатно. Изпробват доставената техника. Харесат ли я  –  тогава подписват договора.

Иван  –  Монтиране и ремонт на оборудването?

Дероси  –  Осигуряваме безплатно  –  в наши сервизи, с наши работници.

Али  –  Чужденци?

Дероси  –  Не. Местни хора  –  обучени от нас. Оборудването също ще се произвежда в България.

Разпадането на семейството, нацията и държавата поразява цялото човечество. Масовото емигриране…

Али  –  Ви осигурява евтина работна ръка – при това високо квалифицирана.

Иван  –  И заграбване на чужди пазари…

Дероси  – – И засилване на организираната престъпност. И активизиране на тероризма. А това са глобални проблеми, които можем да решим само на общопланетно ниво. Настъпва “епохата на достъпа”. Оцеляваш само ако пръв си осигуриш достъп до най-новите научни открития и ако ги използваш пръв. С това се занимава Фондацията:

– На всички нации и раси предлага достъп до най-ценните научно-технически достижения.

– На учените и изобретателите – дава възможност да реализират и приложат разработките си. Ако практиката докаже полезността им, Фондацията ги предлага на всички, които имат нужда от тях.

Адвокатите се споглеждат, подават списъци с имена и адреси на хора, които желаят да сключат договор.

Али  –  Подбрахме хора.

Иван  –  Гарантирахме за тях – трудолюбиви и честни.

Дероси  –  Мандрите и оранжериите – утре ще бъдат доставени, вдругиден – монтирани. В тези селища. /Подава списък./  Обучението започва вдругиден. Стопаните трябва да участват в монтирането. Всички ще знаят само името на българската фирма, произвеждаща оборудването.  Жизненоважно е съществуването на Фондацията да остане в тайна.

*******

В новата хижа “Рилски езера”. Пред панорамните прозорци младата цигуларка гледа изгрева. Момчето свири “Легенда” от Виенявски.  Камерата се гмурва в капка роса в чашката на жълто омайниче, после – в червено. Издига се над поляната с омайничета – югоизточно от хижа “Ловна”. /Цъфтят около Еньовден – в края на юни/ През капка роса камерата поглежда изгряващото слънце – дъга – ореол около слънцето. /Компютърни ефекти./

Камерата наднича в клоните на елхите, натежали от утринния дъжд. Грее се на топлите цветове – жълтите и оранжеви омайничета, наситеножълтите китки кантарион.

Ела – извисила се в небето.

Птица – гмуркаща се в облаците.

Вятърът препуска покрай надвисналите клони над потока пред “Ловна”. Малки водопадчета се опитват да го спрат. Той се измъква на воля. Спуска се стремглаво.

Камерата се издига към “Харамията”. Бяла мъгла нежно го обгръща.

Деца играят с кучетата на планинските спасители пред новата хижа “Рилски езера”.

Младият български цигулар свири. Цигуларката и Ерин Рая му се радват.

***

Марио  –  /Влиза в колата. Маха перуката, мустаците и брадата/ Пфу! В тая жега да не мога дори да се почеша. /Търка главата и лицето си/ Докога ще е нужен тоя маскарад?

Емилио – Потърпи малко! Как са децата?

Марио – Значително по-добре.

******

Ръката – Епидемията набира скорост.

Събеседничката – Но паника все още няма.

Ръката – Научени са да търпят – какво ли не им е минало през главата…

Събеседничката – Продажбите?

Ръката – Все още нищо.

Събеседничката – Адвокатите?

Ръката – И тримата обикалят, убеждават… Моят човек е непрекъснато с тях – превежда.

Събеседничката – Много работят, а насреща – нищо…

Ръката – Конкурира ни някаква българска фирма. Обучават местните. Продават им нови технологии на изплащане.

Събеседничката – Но не купуват земята?

Ръката – Не, но в договорите е вписано, че стопаните се задължават да не продават земята си…

Събеседничката – Разбери, кой стои зад тази фирма! Явно играят големи пари…

Ръката – Ще опитам.

Събеседничката – /Заплашително/ И гледай да успееш…

******

Вертолет над пустинята. Приближава скалата, под която е лабораторията. Взрив. Огнено кълбо пада върху лабораторията. Още по-силен взрив.

******

Ерин, момичето и момчето – цигулари се изкачват по стръмнината над хижа “Седемте рилски езера”. Вървят по билото към езерото “Бъбрека”.

Цигуларката – И седемте езера се виждат.

Цигуларят – Благодаря, че ни доведохте.

 Цигуларката – Благодаря. Чудесно е.

******

Давиде и Линуд помагат на болните деца и мислено разговарят.

Давиде – Какво става?

Линуд  –  /Болезнена гримаса/ Взривиха вертолета. И лабораторията. Ерин…

Давиде – Покажи, моля те!

Линуд – Цигуларката чувства тревогата на Ерин. Превръща я в музика.

Масне- “Елегия” за орган и виолончело – изпълнява български виолончелист и виден италиански органист.

Звучи музиката – в съзнанието на момичето – цигуларка. Образите са спомените на Ерин.

Малко дете в ръцете на майка си, протяга ръчички към баща си – той е зад камерата, не се вижда на екрана.

Момченце с умни очи гледа с обожание баща си, повтаря уверените му движения – сади дръвче.

Тича подир овцете и козите.

Носи на баща си билка и съсредоточено слуша обясненията му. Не виждаме бащата, а само частите на растението, които той показва на сина си.

Младеж-тинейжър гледа залеза, докосва ръката на баща си, пита го нещо, сочи към върха в далечината.

На същото място сега са момичето и момчето – цигулари и Ерин, Същият жест – момчето-цигулар докосва ръката на Ерин, сочи към върха.

Младият цигулар – Това ли е Полегналия Великан?

Ерин – Да. /Излиза от унеса си/ Чухте легендата, нали?

Младата цигуларка – Старият турист умее да разказва…

******

Еждер  –  /Прегръща Джан/ Още имаш болки…А аз…

Джан – Не можеш да ми помогнеш. Не се тревожи. Падре Професоре е предвидил всичко. Ще оздравея напълно.

Еждер – Рискува живота си…

Джан – Всичко трябваше да изглежда напълно достоверно – и болестта ми и твоята тревога, и отчаянието ви.

Еждер – Без малко да те загубим…

Джан – Оживях!

Влиза Марио.

Марио  –  Джан, има още десет резус-отрицателни. Ела! Не сваляйте дегизировката. Потърпете още малко.

Линуд, Давиде, Джан, Ердал и Еждер преливат кръв от своята на децата. Ана успокоява родителите. Марио като генерал се разпорежда. Лаборантката с миниатюризирана, но все пак доста тежка апаратура определя кръвни групи и резус фактори. Подава резултатите на Марио, а той безмълвно разпраща петимата към съответните деца.

Марио – Е, кръвни побратими – кураж!

Лаборантката – Ще можем ли утре да включим и тях? /Сочи децата, на които преливат кръв/

Марио – Би трябвало за 24 часа да създадат свои антитела…Ще могат да помагат на други деца още утре след обяд.

Лаборантката – Участъковите лекари ще се справят ли с апаратурата, която им осигурихме?

Марио – Надявам се. За два-три дни ще приключим.

От тук нататък диалогът е мислен – зрителите го чуват, но родителите – не.

Джан – А после?

Еждер – Дадохме им шанс. Вече всичко зависи от тях самите.

Ердал – И от нас.

Джан – Падре Професоре ни обучи. Сега е наш ред да учим тях.

Марио – И нас. А и за по-възрастните – като баща ми – не е късно…

Еждер – И за моя…

Джан – Ще рискуваме ли?

Ердал, Еждер и Марио – Да! Разбира се!

****

Младите цигулари и Ерин се изкачват към “Окото”. Спират до изворчето над “Бъбрека”.

Ерин – Това е Църцорко. Не съм пил по-вкусна вода от неговата.

Младата цигуларка докосва нежно водата. Капките по дългите ѝ коси засияват с цветовете на дъгата. Компютърна фантазия.

Като разтрошено стъкло се разпада тя от звука на транзистор – носи го младеж от група туристи, която слиза по пътеката към “Бъбрека”. Спират и те при изворчето. Смехове, закачки.  Ерин е застанал до момчето с транзистора и напрегнато се вслушва в новините. Зрителите дочуват някои фрази:

“От взрива на вертолета е унищожена генетичната лаборатория на видния микробиолог, когото учениците му с обич наричаха Падре Професоре. Предполага се, че е бил отвлечен от терористите в пустинята. Искали са да разработва биологични оръжия. По данни на Интерпол, видният учен не само, че не се е пречупил, но е помагал за разкриването на международна терористична мрежа. Разследването продължава.”

Ерин тихо се отдалечава. Бързо се изкачва към “Окото”. Там младеж свири на китара “Последното тремоло” от А.Барриос Мангоре.

Ерин се старае да сдържи мъката си. Отдалечава се от китариста. Езерото отразява небето – сапфирено синьо, прозрачно, дълбоко. Постепенно става изумрудено. Облаци потъват в дълбините му. За секунди “Окото” става стоманено сиво, а после почти черно. Мъката на Ерин се отприщва в тих стон:

Ерин – Защо, Господи, защо?!

Плисва летен дъжд, милостиво скрива сълзите по лицето му, които се смесват с дъждовните капки.

Зрителят чува мисления разговор на Линуд и Еждер.

Линуд – Еждер, баща ти е чул за взрива. Мисли, че си убит.

Еждер – Не мога да докосна съзнанието му.

Джан – Да опитаме всички.

Детски гласчета-мисли – Да. Давай!  Нека и аз! Какво да правим? Как?

Линуд – Представете си го, той е там високо край езерото.

Давиде – Изпратете му обичта, която всеки от вас изпитва към баща си.

Ердал – Представете си Еждер, такъв, какъвто го виждате. Тук. Сега. И повтаряйте бавно и ясно: “Жив е! Еждер е жив!”

Ерин трепва, чува вика им. Внезапен проблясък на слънцето – слънчев дракон – позлатява всичко: водата, скалите, косата на Ерин пламти с цветовете на залеза, сълзите изгарят лицето на Ерин.

Младите цигулари запъхтени го настигат.

Момчето-цигулар – Страхотно!

Момичего – Каква красота! Не мога да повярвам, че само за минута езерото промени цвета си толкова пъти…

Ерин – Да вървим. Планината е опасна след залез слънце. Да се прибираме в хижата. /Цигуларчето явно не е доволно. И на момичето не му се тръгва./ Хайде! Отговарям за вас.

*****

В хижа “Рилски езера”. На поляната край езерцето се спуска вертолет. Слизат Емилио, Марио, Ана, Давиде, Линуд, Ердал, Джан, Еждер. От хижата изтичват младите цигулари. Идват Дероси, Корети и Джулия. Последен върви Ерин Рая.

Еждер – Татко! /Прегръща го./

Ерин – /Не може да повярва на очите си./  Еждер! Джан!

Емилио – Всичко свърши. Арестувани са. Терористите – истинските. И тези, които им плащаха.

Дероси – Банките им са затворени. С парите им платихме оборудването за малките планински мандри.

Емилио – Победихме, защото ти ми се довери.

Ерин – /Към Емилио/  А ти ми повярва. /Към Давиде/ И ти.

Еждер – /Към Ерин/ Татко, ти винаги си вярвал в мен, нали?

Ерин – Да. Винаги.

Марио – /Към Ана/ Имаш ли ми доверие вече? Нали няма пак да изчезнеш?

Момчето – цигулар – /Към момичето/  Ние с теб май сме били отвлечени…

Момичето – /Към Ерин/ Вие не сте Емилио?

Ерин – Ерин Рая. Помак. Потомък на еничари и хайдути. Един от тях може да е стигнал чак в Италия… – подгонила го потеря – наложило се да избяга далеч на запад,

Емилио – Майка ми разказваше някаква легенда от нейния род – за чужденец-размирник, който дошъл от планините и се влюбил в прабаба ѝ.

Дероси – Ето откъде идва приликата…

Събират се край огъня. Марио и Еждер тихо си говорят с Ерин и Емилио. После им поставят инжекции и ги завеждат в палатката им. Скоро всичко утихва. Въглените в огнището мъждукат. Еждер и Марио будуват – наглеждат бащите си. Приближават се Ана и Давиде.

Марио – Кръвни братя…

Еждер – Побратимяване…

Ана – Давиде, помниш ли приписката на Райчо Раев, към летопис от онези размирни времена?

Давиде“Където и да се молим, земята цяла е храм за нас – земята на дедите, с гърди посрещали бедите и гинали за род и вяра.”

От палатката се чува бълнуването на Ерин.

Ерин: – “Сърцата ни дори да отчуждите; да сеете раздор, поквара; Да ни насъсквате – брат с брата да се изпокара и вяра срещу вяра да възправи довчерашни приятели…”

Емилио – /Продължава в своя сън думите на Райчо Раев./ “Дори и чужди нрави да ни омаят и земи далечни да ни поблазнят… Където и да сме – един народ сме! Свещена е земята! Заграбят ли я – заробват и душата!”

*****

Гласовете на оздравяващите деца – разговарят с Линуд и Давиде.

Линуд – Всеки от нас има различни способности. Сподели ли ги с другите – те нарастват.

Давиде – Способностите му?

Линуд – Да.  Има още много да учим. Чувате ли Гласа?

– Да.

– Като музика.

– Симфония от багри и форми.

– Аз виждам хармонични комбинации от цифри.

– Какво е това?

– Космическо училище?

– Библиотека?

– Къде се намира?

Давиде – Навсякъде.

– Уха!

Линуд – Най-добре ще чувате Гласа в храма.

– Кой?

Давиде – Който и да е. Религиите първи са прозряли нуждата от духовно пречистване и вглъбяване.

Линуд – Какво по-прекрасно от небето и звездите – най-големия храм…

Гласът – /На Емилио, Ерин, Райчо Раев/  Храм на Живота!

Зазвучава припевът – девиз на българските хорове : “Родна песен нас навек ни свързванас навек ни сързва!”. Първо момичешко гласче, после – момчешко. Образи: тънка дъждовна струйка напоява цветята. Изворче се затичва – превръща се в поточе. Езеро – детски хор. Канарите над езерата “Близнаците” – мъжки хор. Към “Харамията” – солова партия – бас. Скакавишкият водопад – сопраните, после надолу по река Скакавица – целия женски хор, по река Джерман – мъжки хор. Преливат се в пълнозвучието на детски и смесен хор, сливат се в общ глас – Гласът на България.

Пролетните води прииждат в равнината.  Разцъфтели дървета. Градини, натежали от плод. Полегнали нивя с едри класове. И цветя, много цветя – пъстри и прекрасни, като земята на България!

 

Към “Снимки

Към “ОГИ

Към “Сценарии

Към “Приказки