Tag Archives: за вълшебства и подвизи

Дългият нос

Словашка приказка

Звукозаписи на приказката “Дългият нос”: 1, 2.

След пускането на звукозаписа, можете да се върнете отново тук от горния команден ред, за да разгледате илюстрациите.

1

Имало едно време баща и син, които дълго били разделени – бушувала война, синът воювал храбро, а бащата тъгувал за единственото си дете. Разболял се от мъка. Като почувствал, че скоро ще умре, извикал най-верния си страж и заповядал:

  • Доведи сина ми! Побързай!

Вестоносецът се поклонил ниско и рекъл:

  • Бащице, кралю, ще препускам ден и нощ, ще доведа сина ти.

Както обещал, тъй и сторил – не жалил нито себе си, нито конете. Пристигнал на бойното поле, намерил сина на владетеля.

  • Принце, баща ти иска да те види за последен път. – рекъл през сълзи вестоносецът.

Всички обичали стария крал, защото бил мъдър и справедлив. Но най-много го обичал принцът – не само защото му бил баща, а заради храбростта, щедростта и добротата му.

Препуснали принцът и вестоносецът, полетели конете, носели се по-бързо от вятъра. Скоро се завърнали в двореца. Изнемощелият крал прегърнал сина си и със сетни сили продумал:

  • Живей достойно, сине! Грижи се за кралството! Внимавай! Честните и трудолюбиви хора уважавай! Те винаги ще ти бъдат опора. Но се пази от мързеливците и измамниците! Оставям ти безценно съкровище. Използвай го разумно!

Преди да каже, къде е съкровището, старият крал издъхнал.

Коронясали принца. Погребал той баща си с почести. Поканил всички благородници от своето кралство и владетелите на съседните земи. За невиждано щедрото угощение не жалил златните монети. Шушукали си гостите, насмешливо поглеждали младия крал, който изпразнил съкровищницата за да почете баща си. После се разотишли и почнали тихомълком да се готвят да заграбят страната, да поробят народа му.

 

В това време синът напразно търсел съкровището, за което говорел баща му. Претършувал замъка, конюшните, градината. Нищо не намерил. Накрая решил да търси в кладенеца. Повикал дванайсет яки момци, накарал ги да копаят. Развъртели те кирките, скоро стигнали до дъното на кладенеца. Удряли с все сила скалата. Искри хвърчели наоколо.

  • Нищо не намерихме, господарю. – провикнали се копачите.
  • Продължавайте! Копайте! – разгневил се младият крал.

Сърдел се той: на себе си – че изпразнил съкровищницата; на баща си – че не му казал къде е съкровището; на целия свят – защото благородниците вече открито му се присмивали и не му се подчинявали. Прибрал се отчаян в покоите си, мъдрувал, как да спаси кралството си, но нищо не успявал да измисли. Изведнъж чул радостни викове и при него дотърчали дванайсетте момци.

  • Ето, намерихме съкровището! – Те поставили пред него малко дървено сандъче.
  • Това ли?! – викнал кралят и ритнал сандъчето.

Полетяло то, ударило се в каменния зид, строшило се. Разлетели се тресчици, а пред нозете на младия крал паднали торбичка, свирчица и пояс, заедно със старо-престаро писмо.

  • Това ли наричате съкровище?! – гневял се младият владетел. Навел се, вдигнал торбичката, свирката и пояса, отворил писмото.

“Който разтърси тази торбичка, колкото жълтици поиска, толкова ще се изсипят от нея.” – прочел момъкът и веднага започнал да я тръска, докато цялата маса се напълнила с жълтици.

  • Напълнете си шапките! – наредил кралят. – Добре се потрудихте. Заслужихте си наградата.

Дванайсетте момци му благодарили и си тръгнали.

 

Скоро из цялото кралство и съседните земи се разнесла вестта, че съкровищницата отново е пълна. Благородниците се отказали от коварните си замисли и пак започнали да се увъртат около младия крал, с надеждата да се доберат до богатство, почести и власт. Но той вече знаел, че не може да им се довери. Затова разчитал на трудолюбивите си поданици, грижел се за народа си.

 

Дошло време невеста да си потърси. Научил, че щерката на съседния крал е чудна красавица и решил да отиде да я види. Речено-сторено! Пристигнал, облечен с най-хубавите си дрехи, свирнал със свирката и многохилядна войска обкръжила двореца.

Изплашили се всички, разтичали се.

  • Не можем да се преборим с такава сила… Трябва да молим за милост. – решил владетелят, поклонил се и запитал предводителя, какво желае.
  • Нищо. – отговорил младият крал. – Дошъл съм на сгледа.

Отдъхнал си бащата, заповядал да приготвят угощение, извикал гиздавата си щерка да забавлява госта. Момъкът я харесал, а когато тя започнала да го ласкае, не можел да си намери място от радост. Похвалил ѝ се с торбичката, от която се сипят жълтици. Принцесата много я харесала. През нощта, когато всички заспали, тя се промъкнала крадешком и подменила вълшебната торбичка с друга, досущ като нея.

 

Тръгнал си момъкът на сутринта, бързал да се приготви за сватбата. В съседния град видял красива дреха, решил да я купи за годеницата си, тръснал торбичката, но от нея не паднала нито една жълтица. Разгледал я, разбрал, че не е неговата. Ядосал се. Свирнал със свирчицата, появила се войската, повел я към двореца. Принцесата излязла да го посрещне.

  • Добре дошъл! Колко бързо си се приготвил за сватбата!
  • Не съм се приготвил. Някой е откраднал вълшебната ми торбичка. Донесете я веднага!
  • Ах, мили мой, ти си я забравил. Ела само да видиш, в какво златно сандъче съм я скрила. Нямаше нужда да се страхуваш. Винаги ще пазя всичко твое!

Повярвал ѝ младият крал, сдобрили се. На пиршеството яли, пили и се веселили. Някой измъкнал от джоба на момъка свирчицата и започнал да се шегува:

  • Какво правиш с тая свирчица, пръстенчета ли продаваш на панаира?
  • Пръстенчета! И то какви! С едно от тях мога да обградя града ви и да го срина из основи. Свирна ли със свирчицата – пръстен от безчет войници мигом ще стегне и обезвреди и най-могъщия ми враг. А с пояса около кръста, се озовавам там, дето пожелая, заедно с войската си.

 

През нощта принцесата отново отмъкнала вълшебната торбичка, грабнала и свирката, дълго търсила пояса, но не го намерила. Дала свирката на баща си. А той, като видял, че силата е в неговите ръце, веднага заповядал да завържат младия крал и да го изхвърлят далече в пустошта.

Момъкът изгарял от срам и гняв. Успял да се добере до двореца си, но тайно се вмъкнал там – не смел да се покаже пред хората. Споменът за това, как го измамили и унизили разпалвал огън в сърцето му. Само за това мислел – как да си отмъсти. Една нощ опасъл пояса и пожелал да се озове при измамната принцеса. Искал да я удуши. Озовал се до леглото ѝ, но стражите мигом го сграбчили, а принцесата ловко развързала вълшебния му пояс и го скрила в раклата със съкровищата си. Баща ѝ заповядал да го хвърлят в тъмницата, а на сутринта – да го обесят. Дори поканил владетелите от съседните страни да дойдат да гледат екзекуцията.

  • Де да не бях виждал тия височайши разбойници! И най-големият бедняк, дори и да умира от глад, не би извършил такава подлост. По добре да умра, отколкото смъртта ми да стане зрелище за тях.

И момъкът започнал да блъска главата си в желязната врата.

  • Не! Спри! Не мога да позволя синът на моя любим крал да загине тъй позорно. Аз бях войник на твоя баща. Той се грижеше за войската. Чувам, че и ти си добър към народа ни. Върви само в дясно. Като стигнеш до камък, стърчащ от стената, отмести го. Ще се отвори таен проход, по който ще успееш да избягаш.

Благодарил момъкът и бързо се измъкнал от тъмницата. На сутринта вече бил далече.

А гостите, както дошли, тъй и си отишли…Бащата на принцесата се посрамил пред тях.

Вече не вярвали на хвалбите му.

 

2

Младият крал дълго се скитал из една гъста гора. Много изгладнял, успял да залъже глада си с няколко лешника, после заспал под едно вековно дърво. На сутринта продължил да се промъква из трънаци и гъсталаци. Със сетни сили се добрал до една поляна, на която пасели овце.

  • Помози бог!
  • Дал ти бог добро! Явно, идваш от дълъг път. Ела да похапнеш.

Овчарят му дал комат сух хляб и малко мътеница, които му се усладили повече от най-пищните кралски гозби. Благодарил момъкът, отдъхнал си за малко и продължил пътя си.

Вървял, вървял и си мислел: “Станах за смях. Как ще погледна хората в очите?! По добре да умра!” Тъкмо бил стигнал до върха на една скала, под която зеела страховита пропаст. Загърнал се в мантията си и скочил в бездната. Но не загинал! Мантията му се разгърнала, като криле! Понесъл го вятърът и плавно го спуснал далече, далече, сред клоните на едно дърво, отрупано със смокини. “Ех, дори не успях да умра!”- помислил си той, а после рекъл:

  • Благодаря ти ветре, за урока, който ми даде. Животът е твърде ценен, за да го пропилявам в гнева си. Що за крал съм аз, щом изоставям народа си…

Макар и трудно, момъкът успял да слезе от дървото. Набрал смокини, сдъвкал една, за да залъже глада си. И…носът му пораснал, чак до коленете.

  • Що за чудо! Не ми ли стигаха моите нещастия, че сега и това! Сам станах за смях, а сега ще бъда и страшилище! Ох, как ожаднях… Чувам поточе ромоли наблизо. А, его го! Но как да си пийна водица?! Носът ми пречи…

Успял момъкът да гребне с ръка вода от поточето, пийнал една глътка

  • Ех, че вкусна вода!

Пийнал още една глътка и… носът му се смалил, възвърнал обичайния си вид.

  • Чудесно! Ще мога да накажа ония височайши разбойници!

Момъкът благодарил на съдбата за спасението си. Набрал смокини, напълнил вода от вълшебното поточе и се отправил обратно към двореца.

 

Скоро стигнал до портите на замъка. Стражите го спрели.

  • Какво искаш?
  • Смокини продавам.

Една любопитна слугиня надникнала и се провикнала от готварницата:

  • По колко ги даваш?
  • Скъпи са! Не са за теб! Само крале и принцеси могат да си ги позволят.
  • Кажи де, колко пари искаш?
  • Дванайсет жълтици!
  • Ще вземем всичките. Дай ги!
  • Първо ми плати!

Много съблазнително изглеждали смокините. А как ухаели само! Ароматът стигнал чак до стаята на принцесата. Погледнала тя през прозореца и извикала на слугинята.

  • Не се пазари, вземи цялата кошница.
  • Първо ми платете дванайсет жълтици! – не отстъпвал момъкът.
  • Добре де! Ето ти жълтиците! – извикала принцесата и презрително му хвърлила парите през прозореца.

Звъннали жълтиците върху камъните, момъкът ги събрал и бързо се отдалечил от двореца.

Слугинята отнесла кошницата със смокините, сложила я на масата пред принцесата, но не устояла и си откраднала една смокиня. Кралицата усетила аромата на зрелите плодове, влязла в стаята на щерка си.

  • Какви чудесни смокини!
  • Заповядай, мамо, вземи си!

И двете захапали по една смокиня.

  • Прекрасно! – радвала се принцесата.
  • Да, никога не съм яла нещо по-вкусно. – казала кралицата, но като погледнала дъщеря си извикала уплашено – Дъще, носът ти расте, расте, вече стигна до пода.
  • И твоят майчице!
  • Ах, ами сега?! – вайкала се принцесата.
  • Как ще се покажем пред хората?! – ужасила се кралицата.

В това време плачейки дошла слугинята – и нейният нос се влачел по земята.

  • Крадла! – развикала се принцесата. – Яла си от моите смокини.
  • Де да не бях вкусвала тая смокиня! – промърморила слугинята, паднала на колене и почнала да моли за милост.

Кралицата и принцесата не смеели да си покажат носа извън двореца. Как да понесат този позор?! Забранили на поданиците си да се смеят. Заплашили, че ще обезглавят всеки, който им се подиграва. Страхът сковавал всички.

Вестоносци се пръснали по света, напразно търсели най-добрите лечители.

След година се появил някакъв старец, облечен в чудновати одежди. С бастун в ръка вървял прегърбен към двореца. Поздравил той една бедна старица, която плевяла в градината:

  • – Помози бог! Защо само мрачни и унили хора бродят наоколо?
  • Страхуват се да не ги обезглавят кралските войници, ако се усмихнат.
  • Че защо?
  • На кралските грозотии им пораснали носове до земята. Мислят си, че всички им се подиграват. Смятат, че всеки им се присмива заради носовете им.
  • Май си го заслужават, а?
  • Тихо! Мълчи, ако ти е мил животът!
  • Никой ли не можа да ги излекува?
  • Идваха доктори от далечни и непознати земи. Всичко опитали, първо на слугинята, разбира се. Дори рязали носа ѝ, но той пак растял. По дяволите кралицата, принцесата и техните носове!
  • Вземи тази жълтица. Съобщи, че аз ще ги излекувам .

Хукнала бедната старица, казала на краля, че е пристигнал лечител, който може да помогне на кралицата и принцесата.

 

Довели странника в двореца. Той поискал да оставят болите на негово разположение и никой да не го прекъсва, докато ги лекува. Дал една смокиня на един бедняк.

  • Ето ти една жълтица. Твоя е. Изяж смокинята.
  • Ама…
  • Не бой се! Обещавам, че няма да ти сторя зло.

Що да стори?! Съгласил се човекът – та нали стражите стояли наоколо, мил му бил животът. Помислил си: “По-добре с дълъг нос, отколкото без глава!” Отхапал парченце от смокинята. Носът му пораснал – стигнал до коленете му.

  • Този бедняк има малко кръв, при това слаба и рядка. Една глътка от моята вълшебна отвара е достатъчна, за да го излекува.

И лечителят дал на бедняка глътка вода от вълшебното поточе. Носът на нещастника добил обичайните си размери.

Довели крадливата слугиня.

  • Нея по-трудно ще я излекувам…
  • Помогнете ми, моля, готова съм на всичко! Само ме отървете от този срам!
  • Първо трябва да те поизтупам с този вълшебен камшик! Ще търпиш и ще мълчиш! Едва тогава ще ти дам от моя лек. Иначе няма да подейства.

Съгласила се тя. Що да стори?! Три дни я пердашил лечителят, накрая ѝ дал глътка от вълшебната вода. И носът ѝ мигом възвърнал истинския си вид.

Принцесата нямала търпение – искала веднага да се отърве от дългия нос. Но лечителят строго я смъмрил:

  • Ваше височество, почакайте! Покажете уважението си към кралицата майка! Първо нея ще лекувам. Ваше величество, простете, тази вълшебна отвара ще Ви подейства, само ако шест дни изтърпите боя с този камшик. Желаете ли да Ви лекувам?
  • – Да, побързай! Отърви ме от тоя позор!

Шест дни лечителят потапял камшика в солена вода и здравата пердашел кралицата-майка. На седмия ден ѝ дал глътка вода от вълшебното поточе и дългият ѝ нос мигом изчезнал. Принцесата бързала да започне и нейното лечение.

  • Ваше височество, девет дни ще трае лечението Ви. Желаете ли да Ви лекувам?
  • Да, да! Започвай!

Девет дни я пердашил лечителят, после я поливал със солена вода. На шестия ден принцесата поискала да се откаже от лечението. Вече не издържала. Майка ѝ я молела, убеждавала я да продължи. Склонила я най-сетне. Мъките на принцесата продължили – камшикът свистял още по-страховито, лечителят удрял все по-силно. На деветия ден тя обещала да се омъжи за него, ако я излекува и да му даде нечувани богатства.

  • Какви? – запитал той.
  • Такива, каквито няма никъде другаде по света.

И тя извадила от своето тайно скривалище торбичката, свирката и пояса.

  • Нищо особено! Торбички, свирки и пояси – колкото щеш по света.
  • Но тези са вълшебни! Бръкнеш ли в торбичката, винаги ще получаваш шепа жълтици. Свирнеш ли със свирката – огромна войска ще се появи и ще победи враговете ти. Опашеш ли пояса – мигом ще се озовеш там, където пожелаеш.

Опасъл лечителят пояса, пъхнал в него свирката и торбичката и рекъл:

  • Тези неща ми ги завеща моят баща. Ти, принцесо, ги открадна. Те бяха, са и ще бъдат мои. Аз съм кралят, когото изхвърлихте от града. Аз съм кралят, когото ти искаше да погубиш. Аз съм продавачът на смокините и лечителят, който можеше да ви излекува без да ви измъчва. Но вие си заслужихте боя! Заради своята злина и коварство, ти, принцесо, завинаги ще носиш дългия си нос!

И младият крал пожелал да се завърне в своя роден край. Мигом се озовал там.

 

Заживял в стария замък на баща си. Грижел се добре за своя народ. Хората го почитали и обичали. Оженил се за красива и работлива девойка. Тя му родила здрави и умни деца. Живели дълго и щастливо.

Илюстрациите са от сайтовете: publicdomainpictures.net  и news.evasilev.com

 

Към индекса “Словашки приказки“.

Към общия индекс “Приказки“.