Tag Archives: за вълшебства и подвизи

Великанът Ох

Унгарска приказка

 

Кликнете върху илюстрацията, за да я разгледате, после със стрелката в ляво, на горния команден ред, се върнете пак тук.

Докато слушате звукозаписа, от горния команден ред можете да активирате отново този екран.

Звукозаписи на унгарската приказка “Великанът Ох”: 1, 2, 3, 4.

1

В бедна колиба, край гората, живели мъж и жена. Единственото им богатство били трите им щерки – красавици, които си приличали като две капки вода. Бащата събирал в гората диви ябълки и круши, носел ги у дома – с това се прехранвали. Майката молела съселяните, да ѝ носят вълна, предяла денонощно, за да може да купи коматче хляб за децата. Преуморила се тя, разболяла се и умряла. Осиротели трите сестри. Сега те предели вълна, помагали на татко си.

Веднъж, беднякът се връщал с пълна торба, уморил се, приседнал да си отдъхне до пресъхнал кладенец и въздъхнал:

– Ох!

Изведнъж от кладенеца се подала огромна глава с космати вежди, огромни мустаци, уста като пещера, зъби като острие на брадва.

– Какво искаш от мен, човече?! Защо ме призова?

– Не съм! Не съм те викал! Дълго вървях, уморих се, седнах да си почина и въздъхнах, казах “Ох!”.

– Аха! Моето име е Ох. Защо бродиш из гората?

– Жена ми почина. Скитам из гората, търся горски плодове и гъби, за да изхраня трите си дъщери.

– Защо не доведеш при мен една от тях? Ще я облека в коприна и злато. Ще ѝ намеря жених – богат и знатен.

– Добре. Ще доведа най-голямата си щерка. Как да те извикам?

– Ела утре вечер. Седни пак до кладенеца и викни “Ох!” Аз веднага ще изляза.

Завърнал се беднякът у дома, разказал, какво му се е случило. Погледнал най-голямата си дъщеря, запитал я:

– Е, дъще, искаш ли да потърсиш щастието си? Ще отидеш ли при великана?

– Ще ида, тате.

Вечерта на следващия ден, отишли в гората. Бащата извикал “Ох!” и великанът веднага се показал от кладенеца.

– Доведох най-голямата си дъщеря.

– Каква красавица! – озъбил се Ох.

Озъбването било неговият опит да се усмихне. Сграбчил той девойката с огромните се лапи и я отнесъл в подземния си дворец. Въвел я в огромна зала, насред която имало огнище. Върху огъня – къкрела гозба в огромен котел. Жива душа не се виждала наоколо.

– Да сядаме да ядем! Умирам от град! Цял ден готвих, за да има, с какво да те угостя. Но месото е жилаво, не знам, дали е увряло.

Великанът грабнал огромен къс месо и го загризал. Гризял и мляскал. В чинията пред девойката поставил по-малко парче:

– Яж! – заповядал.

Лапал великанът, очите му святкали, устата, като пещ, лакомо поглъщала месото. Острите му зъби трошели костите. Изсмуквал костния мозък и се оригвал доволно.

Девойката – ни жива, ни мъртва от страх, разбрала: човешко месо лапа кръвожадният великан. Тихичко извадила месото от чинията си и го пуснала под масата.

Като се наял, великанът се изтегнал върху мечешките кожи пред огнището и заповядал:

– Свали домрата[1] от стената! Подай ми я! Искам да посвиря!

Скокнала девойката, подала му домрата. Засвирил великанът.

– Кажи ми, покажи, месото где лежи!? – запял гръмовито Ох.

– Не близна го дори! Под масата го скри! – отговорила домрата.

– Опитваш се да ме измамиш?! Не искаш да ядеш човешко месо?! Тогава теб ще изям, но първо ще те угоя.

Сграбчил я човекоядецът, отнесъл я в подземната тъмница. Тръшнал тежката желязна врата, заключил я и пъхнал ключа в джоба си.

2

Минали два-три месеца. Затъжили се сестрите, замолили баща си, да иде, да види, добре ли е сестра им. Отишъл бащата, приседнал до кладенеца и въздъхнал:

– Ох!

Подал глава от кладенеца великанът и сърдито запитал:

– За какво съм ти притрябвал?

Обяснил беднякът, че щерките му се тревожат за най-голямата си сестра.

– Добре е! Омъжих я за богат и знатен момък. Доведи ми средната си дъщеря. И нея ще я уредя…

– Ще я доведа. – съгласил се бащата.

Каквото се случило с най-голямата, това сполетяло и средната сестра – озовала се и тя в тъмницата.

Минали още два-три месеца. Най-малката щерка се стопила от мъка по сестрите си. Що да стори? – зачудил се бащата. Отишъл при великана, замолил го:

– Пусни дъщерите ми, поне за ден-два! Измъчи се най-малката, ще умре от мъка, ако не ги види.

– Не може! Скоро ще раждат. Ще я заведа при тях. Доведи я!

Върнал се у дома беднякът, а на следващия ден довел най-малката си дъщеря. Милостиво сърце имала тя…Видяла котенце да се лута в гората и жално да мяука. Приласкала го, скрила го в пазвата си. Бащата се сбогувал с най-малкото си чедо, приседнал до кладенеца и тъжно въздъхнал:

– Ох!

Великанът изскочил изпод земята, грабнал най-малката дъщеря и я отнесъл в двореца си. Огледала се тя, запитала:

– Къде са сестрите ми?

– Скоро ще ги видиш, но първо да похапнем. Умирам от глад.

Сложил той човешко ухо със златна обица в чинията пред най-малката сестра. Тя се вцепенила ужасена.

– Яж! – изръмжал великанът.

Усетило котето миризмата на гозбата и тихичко заскимтяло. Девойката пуснала ухото в пазвата си и котето притихнало. Великанът нищо не забелязал – лапал лакомо, като звяр. Щом се заситил, излегнал се върху мечешките кожи до огнището и заповядал:

– Подай ми домрата, дето виси на стената!

Девойката му я подала и той засвирил, засвирил и запял:

– Кажи ми ти, перце, къде е вкусното месце?

– Под девичето сърце. – отговорило перцето, с което свирел на домрата.

– Ето, това е момиче, като за мен! Ще ми готви, ще шета, докато съм на лов.

Размечтал се човекоядецът… Помислил той, че гостенката е изяла човешкото ухо.

– Можеш ли да пееш? – запитал великанът.

– Мога.

– Пей ми! Искам да поспя. Съмне ли, събуди ме! Ще ходя на лов.

С треперещо гласче девойката запяла. Скоро великанът заспал, заспал и захъркал гръмогласно. Най-малката сестра внимателно разгледала човекоядеца. Видяла, че на врата му виси ръждив ключ. Внимателно развързала кожената връв, на която висял. Помислила си, че това сигурно е ключът за тъмницата, където са затворени сестрите ѝ. Извадила от пазвата си котето и му заръчала:

– Стой тук и мъркай. Великанът ще чува мъркането ти в съня си и ще мисли, че аз му пея.

Котето се свило на кълбо до главата на великана и замъркало. Девойката слязла в мазето, отключила вратата на тъмницата. По стълбите достигнала до огромна пещера, пълна с оръжия. Отворила втора врата – а там пълно с кожи на редки животни, копринени дрехи, бродирани със златни и сребърни конци. В третата – камари от скъпоценни камъни, блестели с всички цветове на дъгата. Продължила да върви девойката, стигнала до четвърта врата, отворила и нея – от там се посипали златни и сребърни монети. Зад петата врата – ужасена видяла планина от човешки кости. Бързо я затворила. Отворила шестата – посрещнали я хиляди пленени от човекоядеца занаятчии: ковачи, бижутери, шивачи, обущари, дърводелци. Ден и нощ се трудели те, за да става великанът все по-богат.

– Кои сте вие?

– Пленници, роби на великана. Сякаш в ада сме попаднали. Работим за него. Той продава всичко, което правим и става все по-богат. А ние гладуваме, студуваме и тъгуваме за своите близки. Ти коя си? Защо си дошла?

– Търся сестрите си. Знаете ли, къде са?

– Зад онази желязна врата.

– Може ли да я отключа с този ключ?

– Не. – отговорил ковачът. – Тя се отключва с друг ключ, аз съм го правил. Дай ни ключа, с който отвори петте врати, ще заключим подземието, за да не може злият великан да се добере до нас.

– Почакайте малко! – отговорила девойката.

3

Пъргаво се изкатерила по стълбите, внимателно преровила джобовете на човекоядеца, намерила още един ключ. Взела го, върнала се, подала го на ковача.

– Това ли е ключът, с който се отключва желязната врата?

– С него се отваря вратата към свободата. Дай ни го, сестро!

В това време великанът се събудил и се развикал:

– Ей, девойче, къде си?!

Най-малката сестра подала двата ключа на ковача. Затръшнал той вратата към замъка, заключил и здраво я залостил. После отворил вратата към белия свят. Майсторите благодарили на своята спасителка: първият окачил на шията ѝ скъпоценна огърлица, вторият – поставил на нежните ѝ нозе златни пантофки, третият – кована сребърна гривна, четвъртият – бяла като сняг копринена рокля, петият – чудесно изработен фенер.

– Фенерът е вълшебен. – рекъл майсторът. – Ще те пази. Ти си мъничка, можеш да влезеш в него. Само този, за когото ти е писано да се омъжиш, ще може да го отвори.

Излезли майсторите от тъмницата на великана. Поели дълбоко чистия въздух, благодарили още веднъж на девойката, която ги освободила  и всеки от тях тръгнал към родния си край. А тя влязла във фенера и заспала. Майсторът, който изработил вълшебния фенер го взел, изрекъл магическите думи – фенерът се смалил, станал лек като перце. Понесъл майсторът фенера, заедно със спящата девойка и се отправил към съседното царство, където бил родният му дом.

На разсъмване стигнал до края на гората. Поставил фенера на земята, полегнал под едно дърво и задрямал. Девойката вече се била наспала, решила да се разходи, тихичко отворила вратата на фенера и надникнала. В далечината видяла кулите на прекрасен замък, издигнат сред още по-прекрасни градини. Но най-прекрасен бил ездачът – с бляскав меч на кръста, яхнал бял жребец, препускал той като стрела из полето. Скрила се девойката във фенера. Майсторът се събудил и почтително се поклонил на ездача.

– Добро утро, господарю!

– Дал ти бог добро, майсторе! Ти ли направи този фенер?

– Да.

– Ще го купя. Вземи тази кесия. Отнеси фенера у дома ! – рекъл ездачът и отишъл на лов.

Майсторът прибрал жълтиците и понесъл фенера към дома на юнака. А там – в прекрасните градини птиците пеели сред клоните на вековни дървета, ухаели чудни цветя, летели пъстри пеперуди.

– Чия е тази градина? – запитала девойката.

– На момъка, който купи фенера. В нашето царство няма по-красив и смел юнак. Мечът му разсича дърво, камък и желязо. Царската щерка иска да се омъжи за него, но ти не се тревожи – стой във фенера и чакай! Ще дойде и твоят час! Каквото е предречено – ще се сбъдне.

Внесъл майсторът фенера в дома на прекрасния ездач.

– Колко е голям този фенер! Ех, де да беше при нас! – възкликнала готвачката.

– Вземете го! Окачете го в кухнята. – казал момъкът, който тъкмо се бил завърнал.

Зачудила се девойката и накрая измислила, как да ги накара, да отнесат фенера в покоите на прекрасния ездач. Вечерта, когато приготвили гозбите за следващия ден, всички отишли да си легнат. Тогава девойката тихо излязла от фенера, изсипала шепа сол във всяка гозба. После бързо се скрила. На другия ден царската щерка дошла на гости. Подредили гозбите пред нея. Тя била много гладна, но щом ги вкусила, хвърлила ядосано лъжицата и си тръгнала. На следващия ден се случило същото. Принцесата се обидила, но на третия ден пак дошла. Гозбите отново били пресолени. Тя се разгневила, помислила, че ѝ се подиграват.

Готвачките се чудели, кой сипва сол в гозбите им? Накрая най-младата готвачка извикала:

– Всичко това започна, откакто поставиха фенера в кухнята. Хайде да го махнем!

– Отнесете го в покоите ми! – заповядал момъкът, метнал се на седлото и препуснал с белия жребец.

Върнал се късно вечерта. А девойката била излъскала фенера, тъй че в стаята сияела. Сервирали вечерята – била прекрасна. Момъкът похвалил готвачките. Те се поклонили до земи и доволни се прибрали в кухнята. Момъкът бил изгладнял и здравата си похапвал. Тогава девойката не издържала, излязла от фенера и рекла:

– И аз съм гладна.

– Коя си ти? Как попадна тук?

Девойката всичко му разказала. Момъкът не свалял очи от нея. Навечеряли се и най-малката сестра пак се скрила във фенера.

4

И тъй – ден след ден момъкът все по-малко оставал в двореца, бързал да се върне у дома, за да вечеря с красавицата и да разговаря с нея. Веднъж той извадил от джоба си златен пръстен и рекъл:

– Взех си обратно пръстена от принцесата. Развалих годежа. Царят ми заповяда да тръгна на война. Не се страхувай! Ще се върна жив и здрав. Ти ще ме чакаш тук. Ще наредя, докато ме няма, всеки ден да носят вода и храна в стаята ми. Като се върна ще се венчаем.

Цяла нощ не спали, седели и разговаряли. На сутринта юнакът оседлал коня си и заръчал на готвачките:

– Всеки ден ще носите вкусни гозби и изворна вода в стаята ми. И няма да питате за кого са!

Лесно е да се каже:”Няма да питате!”. Любопитството изгаряло слугите. Чудели се те, кой ли живее там? Кой ли изяжда гозбите и изпива водата? На следващата нощ, готвачките надникнали през ключалката и видели красиво момиче да излиза от фенера. Разказали всичко на принцесата. Тя позеленяла от яд. Тропнала с крак, развикала се:

– Ето защо ме изостави годеникът ми! Доведете палача!

Дошъл палачът – грозен като Ох и запитал:

– Какво ще заповядаш, господарке?

– Доведи момичето от фенера!

– Да я обезглавя ли или да ѝ избода очите.

– Ослепи я! Нека да страда!

Изпълнил палачът заповедта на злата принцеса. Ослепил и отвел момичето в гората. Бродела девойката из гъсталака и плачела. Чула плача ѝ старата знахарка, която събирала билки в гората.

– Не плачи, красавице, ще ти помогна.

Знахарката я хванала за ръката, отвела я в дома си, сварила някакви билки, промила три пъти очите ѝ. Девойката прогледнала, прегърнала старицата, благодарила ѝ. Заживели като майка и дъщеря – грижели се една за друга и за бедняците, които лекували. Девойката се учела бързо и прилежно изпълнявала заръките на знахарката. Скоро станала по-добра лечителка от нея.

Минали три месеца. Юнакът разгромил вражеските войски. Войнственият цар на съседното царство се уплашил, избягал и се скрил в същата гора, дето се намирал сухият кладенец. Някой предложил на момъка да подпалят гората, за да изгори там вражеският цар.

– Не! Не бива заради един злодей да изгорят чудесните вековни дървета, дето птици вият гнездата си. По поляните има лечебни треви и красиви горски цветя. Няма да позволя да пострада гората, заради един проклетник. Той ще си получи заслуженото, повярвайте ми!

Обърнал коня си юнакът, и се завърнал у дома. Гледа – фенерът угаснал, опустял, няма я красавицата. Натъжил се, разболял се от мъка – лежи, стене, не искал нито да яде, нито вода да пие. Зачудил се баща му, как да спаси сина си?! Помолил съседите – всеки ден някой от тях нова гозба да носи, дано да я хареса синът му, дано да похапне. Знахарката сварила сладък компот, а девойката свалила пръстена и го пуснала в купичката. Старицата я отнесла в дома на юнака, погалила го по челото и рекла:

– Поне погледни, сине, какво съм ти донесла!

За да не я обиди, момъкът повдигнал глава и що да види! На дъното на купичката сияе пръстенът му. Усмихнал се той, изял компота. Благодарил на знахарката. Помолил я на другия ден пак да му донесе. И тъй, ден след ден, оздравял юнакът, метнал се на своя бял кон, отишъл в дома на знахарката и видял там девойката. Тя станала още по-красива.

– За теб дойдох. – рекъл момъкът. – Утре сватба ще вдигнем.

– Не мога да бъда щастлива, докато сестрите ми гинат в тъмницата на Ох.

– Права си. Набързо ще се справя с човекоядеца. Мечът ми е сразил толкова царе и юнаци, та нима един зъбат великан ще ме спре?!

Метнал се юнакът на седлото, препуснал към гората, стигнал до сухия кладенец. Извадил меча си, замахнал, разсякъл го на две.

– Ох, ела тук, разбойнико!

Показал главата си от кладенеца човекоядецът – страшен, обрасъл с четина, очите му – червени, налети с кръв.

– Какво искаш? – озъбил се Ох.

– Отвори тъмницата, освободи заключените девойки.

– Махай се, докато имаш глава на раменете си!

– Човекоядецо, ти се сбогувай с главата си! – извикал момъкът и замахнал с меча си.

Ударил юнакът шията на великана, но стоманата не издържала – строшил се мечът. Ездачът пребледнял, а човекоядецът зловещо се разсмял:

– Слизай от коня! Скачай в кладенеца! – изревал Ох.

– Кой ще ми помогне?! – отчаяно извикал юнакът.

– Аз! Ще ти помогна, великане! – чул се тъничкият глас на вражеския цар, който се измъкнал от гъсталака.

Човекоядецът примирал от смях.

– Жалко, човече, ти, ти ли ще ми помогнеш?!

Мръсен, окъсан, та нали дни наред се скитал из гората, победеният цар немощно  размахвал меча си. Както бил яхнал коня, момъкът се навел, грабнал меча от вражеския цар и се спуснал срещу великана. Замахнал, но и този път мечът се строшил.

Огледал се момъкът. И що да види!? Чудо на чудесата! Дърветата приближавали. Размахали клони, сграбчили великана, страховито зашумели:

– Ние! Ние ще ти помогнем, юначе. Ти ни спаси, сега е наш ред.

Изтръгнали дърветата корените си от земята. Обкръжили човекоядеца и злия цар, удряли ги по главите, изболи очите им. Накрая ги повалили на земята и ги смачкали. После се завърнали – всяко на своето място.

– Благодаря! – извикал момъкът.

Скочил от коня и се поклонил до земи на гората и нейните обитатели. После претърсил великана, взел ключа, намерил желязната врата, отключил я. Извел девойките от тъмницата. Завел ги при най-малката им сестра. Изпратил слугите си, да доведат баща им. Поискал ръката на най-малката му щерка. Голяма сватба вдигнали.

Вечерта запалили вълшебния фенер. Светлината му озарила цялата земя.

Към други приказки за великана Ох:

азербайджанска – “Охай и Ахмед”: 1, 2, 3, 4, 5, 6.

българска: В “101 български народни приказки” от поредицата на издателство “Хермес” – “Имало едно време”.

В сайта “Моята библиотека” – сред преразказаните от Ангел Каралийчев приказки, ще намерите и авторизиран вариант на приказката за великана Ох.

осетинска – “Ох и синът на сиромаха”.

унгарска – “О-хо-хо” – скоро ще бъде качена в сайта.

Приказката “Великанът Ох” е преразказана от Маргарита Йорданова Дюлгерова. (Рисунката е от сайта: https://pixabay.com/bg/)

Още унгарски приказки (на руски език) ще намерите в сайта: http://www.fairy–tales.su/about_sait.html   –

 

Към индекса “Унгарски приказки”.

Към общия индекс “Приказки”.

Към “Оги – Огненото драконче”.

 

[1] Домрата е струнен музикален инструмент, вероятно донесен в Европа от монголските нашественици. Няма запазени оригинални инструменти. Съвременната домра е реконструирана през 1896 година от Василий Андреев. Тя прилича на тамбура. Свири се с перце. Думата “домра” има тюркски произход.