Чудната градина – звукозапис: 1, 2.
Когато активирате звукозапис, той ще се отвори на нов екран. От горния команден ред можете да се върнете пак тук, за да разглеждате илюстрациите, докато слушате звукозаписа.
Казахска приказка
Из книгата: Дивный сад. Сказки о добре, счастье и настоящей дружбе. – Москва : Малыш, 1988. – 112 с. На стр. 20-37 Лев Иванович Кузьмин е подбрал откъси от казахски приказки и ги е преразказал в приказката „Дивный сад – чудесные ворота“. Илюстрациите са сътворени от А. Аземша.
Живели в степта двама стари приятели Асан и Хасен. Асан обработвал оскъдната нива с тежка мотика и сеел жито, а Хасен пасял мъничкото си стадо. И макар че приятелите били бедни, въпреки че отдавна овдовели, домовете им не пустеели, те не били самотни. Щерката на Асан – сръчна и добра, се грижела за татко си. Синът на Хасен бил умен и работлив.
Успявали бедняците да изхранят децата си, но беда сполетяла селото – мор поразил стадата, загинали всички овце от мъничкото стадо на Хасен. Той едва не умрял от мъка.
– Бях беден, но честно си изкарвах прехраната, а сега… Как ще погледна сина си в очите?! На стари години от врата на врата ли ще прося?!… – тревожел се Хасен.
– Ние с теб сме стари приятели. – успокоявал го Асан. – Избери която искаш половина от моята нива и да се залавяме за работа. Като мен земеделец ще станеш. И двамата от работа не се плашим. Жито ще засеем, ще оцелеем.
Речено-сторено! Грабнали приятелите мотиките, разкопали земята, наторили я, засели жито. Годината се случила благодатна, богат бил урожаят. Тъгувал Хасен за своето стадо, но неуморно продължавал да размахва мотиката редом с приятеля си Асан.
Веднъж замахнал с мотиката, нещо изкънтяло, навел се Хасен и видял чугунен капак. Разкопал наоколо, повдигнал капака и … Що да види! Котел пълен с жълтици. Извадил го Хасен, бързо го отнесъл в дома на приятеля си.
– Асан! Асан! Виж, твоята нива ти дарява истинско съкровище! Сега ти си най-богатият в степта.
– Не! Аз ти подарих тая част от нивата. Значи и съкровището е твое.
– Но тогава ти не знаеше, че то е заровено там.
– Няма значение. Дареното веднъж обратно не се взема. А и защо са ми на мен тия жълтици?! Само грижи ще ми донесат. Стар съм вече. Искам спокойно да се порадвам на старините си.
– И аз… Ами тогава… Децата ни се харесват… Хайде сватба да вдигнем! Жълтиците на децата си да дарим.
Речено-сторено! Зарадвали се младите, та нали отдавна се обичали.
На сутринта след сватбата седели приятелите и се радвали, че децата им са щастливи. Но изведнъж младите се появили, целунали ръка на старците и рекли:
– Благодарим Ви, но не ни трябва това съкровище. Учили сте ни честно да живеем, с труд да си изкарваме прехраната. Сигурно някой повече се нуждае от тия жълтици…
– Що да сторим? – питал се Асан.
– Да поискаме съвет от мъдреца, който живее в подножието на планината. – предложил Хасен.
Тръгнали приятелите, понесли златото. Дълго вървели. Накрая видели дома на мъдреца. Седял той с книга на коленете, пред него тримата му ученици – първият – явно син на владетел, с пояс, извезан със злато и сребро; вторият – с копринени дрехи – може би син на някой везир, третият – бедно облечен, но чист и спретнат. Поклонили се Асан и Хасен, помолили мъдреца за съвет.
– Е, как ще разпределите златото? – запитал мъдрецът своите ученици.
– Ще постъпя тъй, както би постъпил баща ми – ще взема златото за себе си. – отговорил синът на владетеля.
– А ти? – обърнал се мъдрецът към сина на везира.
– Аз бих поставил златото в нозете на хана. А той сигурно ще ме възнагради, като види че съм негов верен слуга.
– А ти, момко, как ще постъпиш? – запитал мъдреца третия си ученик.
– Аз не съм виждал владетеля. Цял живот съм живял сред моите бедни роднини в степта, които се борят със сушата, за да оцелеят и мечтаят поне за малко да се порадват на бистри потоци, на поляни с пъстри цветя, на градини с уханни плодове. Бих направил чудна градина насред нашата суха, неплодородна степ – всеки да се порадва на красотата, да забрави за миг неволите си.
– Е, харесва ли ви това?
– Да! Този твой ученик е добър и мъдър. Нека вземе жълтиците, за да зарадва хората.
Благодарил момъкът, сбогувал се и тръгнал към града – да купи семена, да потърси най-добрите градинари. Вървял, вървял, видял в далечината двореца на владетеля, къщите на богатите търговци. Стигнал до пазара – а там – шум, глъчка – стълпотворение на хора и животни. Свят да ти се завие! Задал се керван – камили, натоварени с клетки, в които стенели пленените птици от степите и блатата, плачели лебедите, жеравите се блъскали в решетките. Жалните писъци на дроплите и чучулигите късали сърцето на момъка. А лястовичките вече били притихнали, омаломощени от нетърпимата жега и напразните усилия да се освободят.
Хората питали водача на кервана:
– Защо сте уловили толкова много птици?
– За владетеля. С тях ще гощава гостите си. Обеща ни 500 жълтици, ако му ги доставим веднага.
Като чул това, момъкът разтворил торбата си. Златото блеснало, заслепило очите на керванджията.
– Тук има много повече. Ще ги получиш, ако освободиш птиците! – рекъл момъкът.
Водачът на кервана грабнал торбата и заповядал на слугите си да отворят клетките.
Размахали криле освободените лебеди – сякаш буря се разразила. Като вихрушка се извисили красивите жерави, степните и блатните птици. Устремили се към слънцето чучулигите и лястовичките. Разнесла се над града като пролетен вятър радостта на освободените птици.
– Летете! Спасявайте се! – викал момъкът и тичал след тях.
А водачът на кервана бързал да скрие торбата с жълтици и си мърморел:
– Глупак! Безумец! Да хвърли на вятъра такова несметно богатство!
Дълго тичал момъкът след освободените птици. Опомнил се чак когато стигнал далече в степта:
– Какво сторих?! Освободих птиците, съжалих ги… Как сега ще изпълня обещанието си?! – засрамен, заплакал, тръгнал накъдето му видят очите.
Вървял, вървял, чул песента на чучулигите. Една от тях кацнала на рамото му и заговорила с човешки глас:
– Не тъгувай! Добри човече, не се измъчвай!
– Защо не отлетя с другите птици?
– Защото чух мъката ти. Ще събера всички птици, ще ти помогнем да изпълниш своето обещание.
„Как ли ще сториш това? Та ти си толкова мъничко птиче!“ помислил си момъкът и уморен се отпуснал на земята. Неусетно задрямал.
Събудил го вятърът от крилете на безброй птици, спускащи се от небето, поаленяло от залеза. Дори и най-малките птичета носели семенца, а по-големите стръкчета разсад. Птиците ги засадили. Донесли вода в клюновете си, полели ги и отлетели.
Останали само чучулигите. Запели, полетели над степта. Песента им на лек напоителен дъждец се превърнала.
Под тоя дъжд пред очите на момъка степта се раззеленила, разцъфтели пъстри цветя, израснали млади дръвчета, скоро клоните им се навели към земята отрупани с ароматни и вкусни плодове.
Около чудната градина се издигнали непристъпни сребърни стени със сребърни порти.
Слънцето полегнало зад хоризонта. Чучулигите се скрили сред храстите. Славеите запели приспивните си песни, сякаш казвали на момъка:
„Не тъгувай!“. Представял си момъкът, колко ще се зарадват хората от степта, когато влязат в Чудната градина. И през цялата нощ сънувал усмихнатите им лица.
Но на сутринта чул конски тропот и викове – конниците на хана удряли с все сили по сребърните порти. Звънели портите, но не се отваряли. Блъскали, блъскали алчните царедворци, накрая решили:
– Присънило ни се е – няма сребърни порти, нито сребърни огради. Няма никаква чудна градина. Сън е това!
И се завърнали обратно в двореца.
А чучулигите полетели, отнесли вестта до всички бедни хора. Надежда и радост им донесли.
Вървели бедняците, слънцето жарело немилостиво, но те не се отказвали, подкрепяли се един друг и продължавали да вървят. Не спирали нито за миг. Не се разколебавали.
Щом наближили сребърната ограда, портите сами се отворили пред тях. Зазвънели сребърни звънчета, запели прохладни поточета, зашумели листата на дърветата, свели клони, натежали от ароматни плодове.
С тежки гроздове били обсипани лозите. Чудни цветя цъфтели наоколо.
Спрели се бедняците до сребърните порти, не смеят да влязат.
– Небесата ли са създали тая красота? Може ли и ние да се порадваме на чудната градина?
А момъкът усмихнато ги повел и рекъл:
– От небето наистина долетяха … Не бойте се! Влезте! Ще си отдъхнете, ще се порадвате. А после на всички срещнати бедняци ще разказвате за Чудната градина. За да знаят, че биха могли и те да създадат такава красота и да заживеят мирно и щастливо в родния си край…
– А ти, кой си?
– Обикновен човек. Като вас. – отговорил момъкът и тръгнал да търси Асан и Хасен – да им каже, че е изпълнил обещанието си, сбъднал е мечтата си – да създаде чудна градина за радост и надежда на бедняците от степта.
Към „Оги – Огненото драконче“
Към “ТЕСТ“
Към „Глас“
Към „ПРИКАЗКИ“