AEDVIL

Питанка и Ото се суетяха около Хàлата. Тя лежеше в най-тъмния ъгъл на пещерата и дума не продумваше. Не им обръщаше внимание. Сякаш не ги забелязваше. Ото запали огън. Питанка свари чорбица. Сложи я на софрата[1]. Извади от долапа бял хляб – нали Хàлата него най-много обича… Чай от билки ѝ направи. Но Хàлата не помръдваше. Понечи с вода челото ѝ да разхлади.

– Махай се! – кресна Хàлата – Не съм болна. Нито глупава. Двама лицемери все още мога да разпозная.

– Не сме лицемери. – навъси се Пороят.

– Наистина се тревожим за теб. – тихо отрони Питанка.

– Не говоря за вас, а за оня мазник – ХоГ и господарката му – Ламята.

Питанка и Ото се спогледаха.

– Значи ти… – учуди се змийчето.

– Не съм разболявала никого. – гневно разтърси бичи рога Хàлата. Удари земята с копито. Искри се разхвърчаха. – Винаги честно съм воювала. Уважавам противниците си. Очи в очи водя схватките.

– Тогава кой? Кой предизвиква тази епидемия[2]? – недоумяваше Питанка.

– Не знам. – въздъхна Хàлата и се разля като тъмна мъгла из Долината. Проникна и в най-тайните кътчета.

Хог и Ламята ги нямаше, бяха изчезнали.

– Щом ония двамата ги няма, кой тогава заразява птиците? Измират хиляди.

– Скоро заразата ще се разпространи и сред другите обитатели на Долината. – Потръпна от ужас змийчето.

– Знам само, че не съм аз. – Хàлата прие змийския си образ, размаха шестте си криле и дванайсетте си опашки. – Отивам да потърся помощ от Перун.

Заедно с Хàлата отлиташ на № 07_08?

Разчиташ на вълшебството на Питанка? Иди тогава на № 07_04.