AEDVIL

Битката на Рустам с войската на Чимечин

Трета част

Тръгнал на път. Седем дни пътувал. Накрая стигнал до голям град. Свечерявало се. Рустам почукал на вратите на една къща, поканили го да пренощува.

А падишахът на тоя град – Пейхамбер, страдал от зъбобол. За да отвлича вниманието си от силните болки, събирал старците при себе си и ги карал да му разказват приказки, небивалици, смешни или страшни истории.
В нощта, когато Рустам пристигнал, Пейхамбер бил много зле – до сълзи го заболели зъбите.  Историите, които старците измисляли не му харесвали.

– А, това съм го чувал! Разкажете ми нещо ново!
– О, почтенни падишах, всичко което знаем – разказахме. – нови истории може да разкаже само човек, който много страни е пребродил, много чудеса е видял.

– Къде да намерим такъв човек?

– Днес в дома на килимаря гостува смел джигит.

– Доведете го! – заповядал падишахът.

Довели Рустам.

– Салам! – поздравил той.

– Алейкум салам! – отговорили му всички с традиционния мюсюлмански поздрав – пожелание за божия подкрепа и закрила.

– Кой си и откъде идеш? Знаеш ли увлекателни истории, които да отвлекат вниманието ми от зъбобола – запитал Пейхамбер.

– Аз съм Рустам, син на Зол. Много време мина, откак напуснах родния дом. Забравил съм вече всички приказки, които мама ми е разказвала.

– Явно, много си пътувал… Разкажи за това, което си видял и преживял.

Съгласил се Рустам и започнал да разказва за сина и дъщерята на падишаха Ашар, за злодеянията на Чимечин, за това, как братът и сестрата се сражавали, за да защитят честта на рода си и да отмъстят на врага, как в разгара на сражението се пронизали един друг.

Заслушал се Пейхамбер, забравил за зъбобола си.

Завършил разказа си Рустам, не забелязвал сълзите, които изпълнили очите му.

– Успокой се, добри човече! – рекъл паишахът. – Дано да има повече такива доблестни и смели хора! Кажи, можеш ли да ме отведеш до гроба им?

– Мога, разбира се. Ей, мъдри старци, помолете се на бога за помощ и се мятайте на седлата. Тръгваме към царството на покойния Ашар.

Много ли пътували, малко ли – не знам, но стигнали до гроба на брата и сестрата. Наобиколили мъдреците дървото, извадили старинните си книги, мълвели мъдри думи. Накрая казали на Пейхамбер да удари гроба с камшик. Ударил Пейхамбер веднъж, земята се разтворила, показали се костите. Ударил втори път – костите се обвили с плът. Ударил трети път – мъртъвците оживели. Оживели и първо за Рустам попитали.

– Ето го, вашия приятел Рустам. – рекъл Пейхамбер.

– Благодарим ви, за всичко, което направихте за нас!

– Няма за какво да ни благодарите. – рекли мъдреците.

– Справедливостта винаги побеждава! – Пейхамбер ги повел към своето царство. – Вие бяхте прави! Делата ви – достойни! Затова трябва да живеете! А сега, деца мои – елате! Замислил съм добро дело!

Като стигнали в двореца, Пейхамбер извикал своята дъщеря – чудна красавица и рекъл на сина на падишаха Ашар:

– Давам ти я за жена. Сестра ти вземам за жена на славния Рустам.

Четирийсет дни и нощи празнували. Гости от четирийсет падишахства пристигнали. Дошъл и Зол – бащата на Рустам. Ял, пил и се веселил, а на четирийсет и първия ден се отправил към къщи. Заедно с него тръгнал и Рустам с прекрасната си и храбра невеста.

В татските приказки разказвачите накрая казват: Те достигнаха своите желания. А ние?  Време е да си починем, нали?

Източник:

ЗОЛОТОЙ сундук. Сказки татов Дагестана, Издательство “Наука”, Москва, 1974 г.

Сайт: http://www.fairy-tales.su/about_sait.html

Превод от руски език и литературна обработка – Маргарита Дюлгерова.

Към “Бежон и Менежон”.

Към индекса за бърз достъп до татските приказки.