Из татския епос:
Рустам, синът на Зол
Първа част
Много юнаци живеели в древни времена.
В руските приказки и легенди ги наричат “богатири”.
В кавказките приказки – “джигити” – ловки ездачи, точни стрелци и смелчаци.
В татските приказки, щом чуете думата “игид”[1], да знаете, че става дума точно за такъв герой.
В тази приказка ще прочетете или чуете за приключенията на Зол и сина му Рустам – двама игиди – герои от иранския епос[2], които се подвизават и в татските приказки.
Ще кажете – Иран е далеч от Закавказието. Така е, но древните предци на татите, първо са били част от групата на иранските племена. Затова учените ги наричат задкавказки перси – ирански етнос[3].
Стига обяснения! Време е да ви разкажа за Рустам, синът на Зол.
В далечни времена царувал справедливият игид Зол. Имал той четиристотин храбри войни. Много пъти тръгвал с верните си бойци, да защитава слабите и беззащитни хора и всеки път се завръщал със заслужена победа. Обичали го, пожелавали му да се сбъднат желанията му.
Скоро жена му син родила. Така се сбъднало най-съкровено желание на игида Зол. Много се зарадвал той и устроил небивал пир. Поканил брадатите мъдреци и ги помолил да дадат име на момчето. Мислили, мислили те, нарекли го Рустам.
Минали дни, месеци, скоро Рустам станал на три годинки. Започнал да тича и пипа навсякъде. Веднъж взел орех от масата, стиснал го в ръка и го счупил. Зарадвал се Зол и рекъл на жена си:
– Правилно казват старците: “Какъвто бащата, такъв и синът!”. Виждаш ли?! С една ръка счупи ореха!
Засмяла се жена му и рекла:
– Ще те надмине! Мисля, че синът ни много по-силен от теб ще стане.
Казват, че минали още една-две години. Тичал Рустам из двора, играел с децата на другите игиди. Веднъж се сборичкал с едно от момчетата и без да иска изкълчил ръката му. След ден два – ударил друго момче, дръпнал крака му и го измъкнал от ставата.
Оплакали се нещастните родители, поискали, Зол да не пуска момчето да играе с другите деца.
– Тате, не исках да ги нараня. Ние само си играехме.
Разбрал Зол – синът му е прекалено силен. Забранил му да излиза от къщи.
На другия ден момчето видяло конярите, които извеждали конете на водопой. Помолило ги да поязди.
– Добре, рекъл конярят, но внимавай да не паднеш!
Метнало се момчето на гърба на коня, но гръбнакът на животното се прекършил, изцвилил конят и паднал мъртъв на земята.
Изплашил се конярят. Дотичал при Зол, разказал му, какво се е случило.
Учудил се бащата, заповядал да доведат най-масивния кон. Пъхнал Рустам крака си в стремето, но още преди да се метне на седлото, конят страшно изцвилил, сякаш някой го пробол. Уплашило се момчето. Скочило на земята. Прегледали коня – няколко от ребрата му били счупени.
Всичко видял от чардака игидът Зол, помислил си: “Горко ми! Къде да намеря кон за сина си? Не си знае силата момчето! Въпрос на време е – скоро някой сериозно ще пострада…”
Така и станало – Рустам – вече дванайсетгодишен – счупил четири ребра на едно от момчетата – син на най-храбрия приятел на баща му. Много обичал Зол този верен и храбър воин, затова не го наказал, когато разбрал, че иска да измами Рустам, да го отведе високо в планината, да го блъсне в дълбока пропаст, за да не наранява повече никого.
Решил Зол, да построи за сина си крепост в планината – далеч от хората и да го остави там, докато порасне достатъчно и се научи силата си да сдържа, на близките и приятелите си да не вреди.
Скоро крепостта била построена. Отвел Зол сина си и му рекъл:
– Сине, вече си голям, сам ще се прехранваш. Сам крепостта си ще защитаваш. Съвет в древните книги търси. Те са в седмата стая. Аз цял живот със силата и разума си съм служил на справедливостта. И ти, сине мой, ще продължиш моето дело, когато мен няма да ме има…
Заживял Рустам в крепостта. По цели дни ловувал, така се прехранвал. Вечер палел свещника и четял древните книги – много научил от тях. Искал да пътешества в далечни страни, да види, как живеят хората там. “Съвсем сам живея тук. Така може да подивее човек.” – милел си той и скоро тръгнал на път.
Към втората част на “Рустам, синът на Зол – 2”