AEDVIL

Из татския епос

Бежон и Менежон

Първа част

Много, много отдавна, на земята живеели зли духове – страшни и могъщи. Само Рустам, синът на Зол можел да ги победи. Започнело ли сражение, той винаги препускал натам, за да накаже злите и жестоките чудовища.  Прославил се, като защитник на доброто и справедливостта.

В една битка със злите духове, Рустам победил, но му дожаляло за мъничко духче – дев, както се наричат в източните приказки тези страховити магически създания. Отвел го в дома си и започнал да се грижи за него.

Минало доста време. Веднъж Зол, бащата на Рустам, се разхождал из двора и видял малкия дев. Извикал сина си и му се скарал:

– Глупак! Защо си довел тоя злодей в дома ми?! Ти какво, забрави ли, че и малката змия отрова носи?! Змията завинаги змия си остава! А девът е много по-могъщ и по-страшен!

Убил Зол малкия дев, ударил сина си, изплющяла плесницата. Не могъл да понесе Рустам обидата, метнал се на коня си и напуснал бащиния дом.

Заселил се в крепост, която се намирала далече – зад седем планини.

Наложило се Зол сам да се грижи за жената на Рустам и тринайсетгодишния му син Бежон.

Минали седем години. Сутрин Бежон ходел на училище, а вечер се завръщал у дома. Не му било лесно на Зол да се справя сам с всичко. Стар бил вече. Тъгувал за сина си.

Достигнала до злите духове вестта, че Рустам се е обидил на баща си и е отишъл да живее в крепостта зад седемте планини. Водачът-дев събрал своите чудовища и им казал:

– Докато Рустам го няма, ще отмъстим на баща му, стария Зол.

Очаквайки лесна победа и голяма плячка, злите духове се спуснали към земите на Зол. Хората се опитали да ги спрат. Чудовищата заръчали:

– Кажете на Зол, след три дни да дойде да се сражава с нас! Иначе, ще опожарим всичко!

Препуснали вестоносци, разказали на Зол, какво се е случило. Замислил се той: “Какво да правя? Стар съм вече, а Рустам е далече… Обиди се, дори и да изпратя да го извикат, дали ще се върне? А и време няма…”

Заповядал на глашатаите, да извикат всички бойци. Казал им:

– Ако има сред вас смелчаци, готови заедно с мен да тръгнат на бой срещу злите духове, нека да излязат напред, да изпият с мен чаша шербет и да се закълнат, че ще ми бъдат верни до смърт.

Никой напред не излязъл, никой не пожелал да изпие с него чаша шербет, никой не се заклел до смърт заедно с него да воюва.

– Дори с един дев не бихме могли да се справим… Само Рустам може да срази тези чудовища. – рекли най-опитните и смели бойци.

В това време от училище се завръщал синът на Рустам – Бежон. Разбрал той, какво се е случило, но отминал, безмълвно.

На втория ден Зол пак извикал на площада бойците и пак никой не се осмелил да пие от чашата. Бежон пак преминал мълчаливо покрай площада.

На третият ден Зол отново извикал бойците и пак им предложил шербет. Никой не искал със злите духове да се сражава.

Тогава дотичал Бежон и хванал Зол за ръката – искал да вземе чашата с шербета. Зол не я пускал.

– Е, дядо, трети ден виждам тая чаша в ръката ти. За кого си я приготвил?

– За тези, които ще споделят мъката ми. – отговорил Зол.

– Дай ми я! Аз ще споделя опасността с теб! Аз съм син на Рустам и внук на Зол! Няма да позволя да ни унизят! Честта на рода ни ще защитя!

Взел Бежон чашата от ръцете на Зол, изпил шербета, облякъл доспехите. Метнал се на коня и мигом се озовал на бойното поле. Видели злите духове чудно красив младеж да препуска към тях.

– Сигурно е вестоносец с писмо. – решил главният дев.

– Не нося писмо, а смърт за вас! – извикал Бежон.

– Само да духна и ще излетиш високо в небето! – засмял се дев.

– Героите не си хвърлят думите на вятъра. – рекъл Бежон. – Излез на бойното поле! Да се преборим! Един от нас ще умре!

Дълго се борили. Колкото и да стараел, дев не могъл дори да помръдне Бежон от мястото му. Като вековен дъб с корени дълбоко в земята, момъкът не се и помръдвал дори. Напрегнал сили и тръшнал предводителя на злите духове. Извадил сабята си, отсякъл главата му.

Чудовищата, като видели, че синът на Рустам е толкова силен, хукнали, та се невидели. А Бежон поставил отсечената глава на дев в кожена торба – хурджун, преметнал я пред себе си върху седлото и препуснал към къщи.

Към втората част на “Бежон и Менежон – 2”.