Category Archives: адыгски

Един от друг…


 

 

Един от друг по-малки

Адыгска приказка

 

Една бедна старица – вдовица имала трима сина, един от друг по-малки –  първият – три педи, вторият – две, третият – една. За да се изхранят – трудели се при по-заможни хора в съседните аули. Веднъж братята заработили по един козел и по един хляб. Намислили – всеки да вземе спечеленото от него и да тръгне по широкия свят.

Най-големият син пръв поел по пътя – късмета си да дири. Вървял, вървял, стигнал до току-що разорано поле. Орач – великан натискал железния плуг, потта се стичала по лицето му.

   – Трябва ти помощник. Мога воловете да водя. – предложило момчето.

Орачът го погледнал и рекъл:

   – Такъв като теб точно ми трябва. Виждам, че имаш козел, че и хляб носиш. Иди у дома, опечи козела, нарежи хляба – да похапнем заедно.

Изпълнило момчето заръките на стопанина. Върнал се великанът, викнал:

   – Потърси нещо за сядане, но да не бъде нито от камък, нито от земя, нито от дърво! Да видим, добър работник ли си!

 

Търсило, търсило джуджето – нищо не намерило. Като се върнало в кухнята, що да види – троха хляб не останала.

   – Къде е моят дял от вечерята?

   – Изядох го. И теб ще изям. Не изпълни заповедта ми.

Пресегнал се великанът, сграбчил момчето, излапал го.

 

Дърго чакали брат си двете джуджета. Като не се завърнал, средният брат тръгнал да търси работа. И нали по същия път вървял, стигнал до нивата на великана. Ясно, какво се случило после, нали? Излъгал великанът и него – изял и козела и хляба му. Схрускал и средния брат. 

 

Накрая и Педя Човек се главил за слуга при Великана. Жената на човекоядеца си мълчала, оставила джуджето само да шета из кухнята. То това и чакало.

Изкопало яма под масата, покрило я с клони и трева – да не се вижда. Опекло козела, нарязало хляба. Видяло, че в кухнята няма нито един стол. Странно му се видяло това.

Великанът се завърнал, тръшнал желязното рало пред прага. Наредил:

   – Иди на двора! Донеси нещо за сядане, но да не е от камък, нито от земя, нито от дърво! Гледай добре да изпълниш заръката ми! Да не ме разгневиш.

Педя Човек с една ръка вдигнал ралото, което орачът едва дотътрил до прага. Тръшнал го пред Великана.

   – Сядай!

Стреснал се Човекоядецът. “Дребосъкът май е по-силен от мен!” – помислил си.

 

Започнали да се хранят. Педя Човек от едно парче месо отхапвал, пет скришом пускал под масата. Скоро неговият дял от вечерята свършил.

   – Ах, колко съм гладен! – възкликнало джуджето. – Дай ми малко от твоето месце.

   – Не! И без това яде твърде много.

   – Много ли? И теб мога да изям!

Не бил много умен великанът. Повярвал. Изплашил се.

 

Денем Педя Човек го мамел, преструвал се, че много работи, а всичко вършел великанът. Похапвало си джуджето от месцето, скрито в ямата, а човекоядците гладували.

Една вечер великанът отпратил Педя Човек, но момчето се скрило и подслушало разговора:

   – Необикновена сила има слугата ни. Умен е.

   – Ще ни погуби и двамата. – изплашила се великанката. – Трябва да се отървем от него!

   – Довечера, щом заспи, ще го затрупаме с камъни.

Излезли да търсят голям камък, с който да смажат джуджето.

А то в това време събрало тръстикови стебла, покрило ги със завивката си и се скрило.

 

Завърнал се великанът. Тръшнал големия камък върху леглото на Педя Човек.

   – Е, отървахме се! – зарадвала се великанката, като чула, как пукат тръстиковите стебла. Помислила, че костите на джуджето се трошат.

 

На сутринта мъничето изскочило на двора. Разтреперали се от страх виеликаните, като го видели.

   – Не разбрахте ли? Силата ми е голяма, макар че съм малък. Само ме погъделичкахте нощес. Наистина ли си мислехте, че можете да ме убиете?

   – Ще ти дам цял сандък със злато. – рекъл великанът – Само да се махнеш!

   – Ако ти го данесеш до нашия аул!

Нарамил великанът сандъка със злато, че и Педя Човек седнал отгоре.

Насред пътя великанът увел върха на едно дърво, откъснал си няколко круши и го пуснал. Джуджето, което се било хванало за клоните, полетяло и тупнало право върху лисицата, скрита в храсталака. Изплашила се тя, хукнала, та се невидяла.

   – Все аз ли ще ти върша работата?! Не видя ли лисицата? Защо не я хвана.

Продължили – великанът мъкнел сандъка, а Педя Човек му казвал накъде да върви. Стигнали до дома на бедната вдовица. Зарадвала се тя, като видяла, че поне най-малкият ѝ син се завръща. Великанът стоварил сандъка и седнал – дъх да си поеме.

   – Майко, гладен съм!

   – Няма какво да ти дам сине…

   – Като тръгвах ти оставих месото на два великана! Всичкото ли го изяде? За мен нищо ли не остави?! Е, ще се наложи да изядем и теб – обърнал се Педя Човек към великана, но него вече го нямало – с все сили бягал към гората.

Никога повече великанът не посмял да се завърне.. 

 

Майката и синът живели дълго и щастливо. Педя Човек често казвал:

   – Колкото и да си голям, по-важно е, колко голяма е глупостта ти.

 

Източник:

Сказки адыгских народов. – Москва : Изд. “Наука”, 1978, с. 276-280.  

Превод от руски език и литературна обработка М. Й. Дюлгерова

 

Към адыгската приказка “Как измамили хаджи”.