AEDVIL

Кабардинска приказка

В древни времена живял ловък стрелец, опитен ловец. Баща му – Инал – бил прочут джигит. Всички го помнели. Може би защото сина му обичал да се скита из горите и рядко разговарял с хората, затова те не помнели името му.

Синът на Инал ловял лосове, елени и зайци. Продавал ги на пазара – тъй изхранвал семейството си. Дълго се скитал из планините. Често замръквал в най-древната, най-гъстата част на гората – там където не стъпвал човешки крак. Направил си там колиба от клони, огнище от камъни. Една сутрин се събудил и не повярвал на очите си – огромен, страховит дракон се бил обвил около колибата. Опомнил се ловецът, измъкнал блестящия си кинжал от ножницата – искал да разсече чудовището. Тогава драконът заговорил с човешки глас:

   – Спри, белобради човече! Не можеш да ме убиеш. А и аз не ти мисля злото. Нападнеш ли ме, добро няма да видиш. Успокой се! Прибери кинжала в ножницата и ме изслушай! Няма да те изям. Няма да ти навредя, ако обещаеш, да изпратиш утре при мен един от синовете си.

Съгласил се ловецът, що да стори – дракон е това, не е шега работа.

   – Не изпълниш ли обещанието си – на себе си се сърди.

   – Аз съм синът на Инал! Държа на думата си. На зазоряване един от синовете ми ще дойде при теб.

Върнал се бащата, разказал, каква беда го е сполетяла.

   – Кой от вас ще отиде? Честта ми кой ще защити? Дадената дума, кой ще изпълни?

   – Да ни излапа драконът? Не чест – пълна глупост е това! – отговорил непочтително най-големият брат.

   – Да излъжеш дракон – разбирам, но дума да му дадеш, син заради това да погубиш?! А, не! – намръщил се средният син.

   – Не се тревожи, тате! – рекъл най-малкият – Аз ще отида.

Запасал тежкия си меч. На зазоряване стигнал до колибата.

Слънцето надникнало иззад планината, позлатило скалистите върхове, разпръснало утринната мъгла. Проблеснали росните капчици, събудил се драконът.

   – Смел джигит си ти, Карабатыр, но не бързай меч да размахваш, глави да сечеш. По-добре, ела с мен. – рекъл драконът.

Поколебал се юнакът – да послуша ли чудовището или да го съсече? А то сякаш мислите му чете! Рекло:

   – И не помисляй дори, меча си да докоснеш! Зло няма да ти сторя, ако и ти не ме нападнеш. Повярвай!

Прибрал меча си Карабатыр, последвал дракона. Скоро стигнали широки двори, дом висок, кошари наоколо, а овцете и конете – чет нямат.

Излязъл от дома сивокос старец –  най-почитаният и мъдър стопанин в тези далечни земи.

   – Намери си достоен зет нашият тхамада[1]. – радвали се пастирите.

Повели Карабатыр, нагостили го богато, после го извели на поляната.

“Къде ли е драконът?” – питал се Карабатыр, но всички мисли излетели от главата му, когато пред него застанала чудна красавица. Косите ѝ – до пода се спускат, като водопад – живи и блестящи. Дълги ресници срамежливо очите ѝ скриват, розовеят бузите ѝ.

   – Коя си ти?

   – После ще разбереш. – промълвила девойката. – сега ела, да ти покажа нашия аул.

От пръв поглед се влюбил момъкът, поискал красавицата да му стане невеста. Богата сватба вдигнали – седем дни и нощи пирували.

Но не всичко било наред… Цели табуни изчезвали – заедно с конярите, много стада не се завърнали – заедно с пастирите. Отишъл Карабатыр при тхамада, помолил да му разреши – да тръгне и той със стадата.

   – Ще се опитам, поне да разбера, какво се е случило.

   – Ако си уверен в силите си – иди! Но знай – много по-силни и смели хора тръгнаха, но не се завърнаха. Ако се откажеш, никой няма да ти се присмее, никой няма да те упрекне.

Тхамада знаел, че зет му е не само силен и смел, но и много умен. Вярвал, че ще се справи.

Към втората част на кабардинската приказка за вълшебства и подвизи –

“Карабатыр” – 2.