AEDVIL

 Кабардинска приказка – втора част

   – Не бива повече да загиват хора! – рекъл Карабатыр и се заловил с пепел да излъска металните си доспехи, меча си да наточи.

Изпроводила го невестата му, яхнал той коня си и полетял срещу вятъра.

Към обяд достигнал висока скала. Изведнъж пред него изскочил могъщ тур[1]. Брадата му се влачела по земята. Рогата му – от саби по-остри, разсекли коня на Карабатыр. Турът блъснал момъка, но не го убил, повел го пред себе си. Стигнали до голяма пещера. Стадото влязло вътре. Появил се и господарят на Тура – едноок великан.

   – Водиш ми вкусна вечеря?

Човекоядецът пъхнал в огнището ръжен – дълъг като копие и легнал да си подремне. Скоро ръженът се нажежил, а великанът захъркал.

Карабатыр разбрал, че ако сега не нападне, няма да има втори шанс – няма да излезе жив от тук. Грабнал ръжена, забил го в единственото око на великана. Размахал меча си, пробол огромния козел, одрал го. 

Човекоядецът в това време търсел юнака пипнешком. Блъскал се в скалите и крещял от болка. Гласът му ехтял в пещерата, ехото умножавало крясъците му, сякаш не един, а стотици великани вилнеят под земята.

Стадото се разбягало. Великанът опипвал всяка коза, преди да я пусне навън. Наметнал Карабатыр кожата на тура, повдигнал главата му. Опипал великанът могъщите рога на животното и рекъл:

   – О, мой верни туре, в теб ми е надеждата! Хвани джигита! Доведи ми го!

Като излязъл от пещерата, юнакът решил да подмами човекоядеца, веднъж за винаги да се разправи с него.

   – Няма го твоя тур. Мъртъв е, като овчарите и конярите, като стадата и табуните, които ти години на ред изтребваше. Сега дойде и твоя ред!

   – Победи ме! По-хитър си, отколкото изглеждаш. По-силен, бърз и умен си от мен, признавам. Аз скоро ще умра. –  рекъл великанът, свалил пръстена си и го подхвърлил към момъка. – Вземи го! Вълшебен е! Каквото си пожелаеш, ще стане.

Карабатыр хванал пръстена, но не го поставил на пръста си. Очаквал нова злина от коварния човекоядец. И не се излъгал! Пръстенът изведнъж зазвънял. Момъкът хукнал, великанът – след него. Спъвал се, удрял се в скалите – нали вече нищо не виждал, но все пак с огромните си нозе великански крачки правел – аха, да настигне джигита.

Погледнал Карабатыр – пред него – дълбока пропаст. Дъното засипано с кости.

“Ето, къде са изчезвали стадата и пастирите!” – помислил си юнакът.

И кой знае, може би и неговите кости щели там да се белеят, ако в последния момент не се досетил, как да се спаси.

Сещаш ли се? Метнал пръстена в пропастта. Великанът се хвърлил след него – мислел си, че най-сетне ще успее да сграбчи Карабатыр, но умният момък тихо отскочил. С грохот се сринал великанът в пропастта. Справедливостта възтържествувала – човекоядецът намерил смъртта си там, където изхвърлял костите на своите жертви.

Запътил се Карабатыр обратно към дома, но чул шепот:

   – Спаси ни, юначе! Съживи ни! В дъното на пещерата има железан сандък. Отвори го, вземи от там торбичката, с девет възела завързана. Изнеси костите ни от пропастта. Измий ги в изворчето, дето блика от върха на планината. После ги поръси с вълшебния прах.

Така и направил джигитът. Дълго се трудил, грохнал от умора, но на разсъмване успял да подреди измитите кости. Развързал деветте възела и тъкмо, когато слънцето озарило върховете на Кавказ, ги поръсил с вълшебния прашец. Съживили се хора и животни, благодарили на своя спасител, заедно се завърнали в родния край.

Славата на смелия и мъдър джигит се разнесла през девет планини в десета, дори и отвъд морето.

Прегърнал той невестата си, а тя му рекла:

   – Вече мога да ти разкрия тайната си – аз бях дракона, който те доведе тук. Ето драконовата кожа.

   – Вече няма да ти трябва. Хвърли я в огъня – да не плаши хората!

Невестата послушала своя стопанин – изгорила драконовата кожа. Смрад се разнесла. Потъмняло небето. Скоро слънцето пак се показало.

Оттогава, казват, по тези земи градушка не пада, бури не вилнеят, виелици не смразяват животни и хора.

Завърнал се у дома Карабатыр, заедно с красивата си невеста. Живели дълго и щастливо. Заедно с тях и баща му – синът на Инал. Но сега по-често го наличали “бащата на Карабатыр”. И старият ловец мого се гордеел с това. Та нали синът му бил такъв достоен и славен джигит!

А двамата братя, които не уважавали родния си баща, добро не видели – запилели се някъде – по чужди земи, на чужди хора да слугуват.

Виж рисунката на А. А. Лурье от книгата “Балкарские и карачаевские сказки”:

Карабатыр

Източник:

Сказки народов СССР. Т. 1. – Москва : Изд. “Правда”, 1986, с. 428-433.

 Превод от руски език и литературна обработка – М. Дюлгерова.

Към следващата кабардинска приказка “Комар и дъб”