AEDVIL

Не послушахме Морския орел. Полетяхме на запад. Връхлетя ни бурята. Дори и Оги се изплаши от светкавиците.

Ави си мислеше, че не съм я усетил. Заедно с Ген се гушеше между перата ми. Мълчах. Щом ѝ харесва да играе на криеница – е, добре… Ще се преструвам, че не я забелязвам. Бурята стресна и нея. Водните планини се издигаха и спускаха страховито. Зъзнехме – мокри до кости. Ветровете налитаха – искаха да разкъсат крилете ми.

Но по-страшен от урагана се оказа дарът на Ген: Брат ми – Зоркото око – виждаше и чувстваше заедно с мен. И аз – заедно с него… Как ли са оцелявали предците ни? Споделяли са силата на мислите и чувствата си. Ами завистта, омразата?

Тъмна и грозна мисъл-чувство пълзеше от брат ми към мен… Той си представяше, как аз падам… И крилете ми натежаваха… Едва успявах да ги помръдна. Той си мечтаеше, как ще бъде винаги пръв, когато потъна в океана… А аз чувствах, как черните океански дълбини ме поглъщат… Напрегнах последните си сили, отчаяно размахах криле.

Представих си: Как прегръщам брат си. Двамата изгаряме грозните мисли. Летим крило до крило – право към сърцето на бурята. Силата на Зоркото око се присъединява към моята. И ето ни двамата с Оги – летим под чисто, звездно небе, в кръг от тишина и покой. А наоколо бурята беснее. Окото на урагана! Морският орел ни разказа за него. Оги е възхитен. А аз мисля за Зоркото око… виждам го – щастлив, обичлив, силен. Лошите мисли вече ги няма.

С Оги кацаме на малък вулканичен остров. Откриваме пещера, образувана от коралите в залива. Ще си починем. Ще изчакаме бурята да отмине. После ще потърсим Дъг.

Оги ми прави знак да се скрия. Ослушва се.

Какво ли долавя? Ще разбереш на № 08_29.