03_35_Научете ме!
Скоро тишината прегърна разтрошените скали, прекършените клони, пронизаните цветя. Росата изми раните на гората. Лунните лъчи превързаха пострадалите горски обитатели.
Хората се върнаха в долината. Въздъхнаха – облекчени от спокойната гледка: домовете, кошарите, нивите и най-вече – дечицата им бяха невредими. Разбраха, че змеят не е лош. Засрамиха се, като си спомниха гнева си. Заживяха в мир и сговор с горските обитатели.
Ала неспокойни бяха сърцата на нашите герои. Поглеждаха смръщено Оги, а той въздишаше тъжно, но никой не смееше пръв да заговори за това, което ги тревожи…
Един ден малката круша Оли не се стърпя:
– Значи така… Имаш тайни от нас… А уж сме приятели.
– Не можех да ви кажа за вълшебството на Лунния лъч.
– Защо, джаф?
– Понякога, при пълнолуние, дочувах мислите, долавях чувствата ви – и то, само когато бяхте много развълнувани.
– Вместо да му благодарите, го тормозите. – Почервеня още повече аленото омайниче Ори. – И аз почти винаги усещам чувствата ви. И какво от това?
– За теб всички знаем. – подскочи Опи. – Стараем се…
– Да. Вярно. – Поуспокои се Ори. – Опитвате се да ме предпазите от най-лошите си чувства. Благодаря.
– Ох-и! Така може би и ние ставаме по-добри…
– Оги излъга доверието ни. – Не мирясваше Оли. Скри от нас, че може да чете мислите ни.
– Не. Само премълчах. Докато напълно овладея вълшебството.
– Не забравяйте, че не знаем, дали Ламята не ни чува… – въздъхна гарванът Ох. – може би Оги е бил прав да не говори за вълшебството на Лунния лъч…
– Ламята как изглежда? – проговаря най-сетне сребристият непознат. – Мога ли да ви помогна да се преборите с нея?
– Защо толкова дълго мълча? Ох-и?
– Учех езика ви.
– Кой си ти?
– Не знам. А и няма значение. Сега ви трябва змей. Искам да стана добър змей. Моля ви, научете ме!
Иди на № 03_07.