Чимечин – 1

 

Из татския епос

 

Битката на Рустам с войската на Чимечин

Първа част

 

Рустам – синът на Зол, бил силен и добър – като баща си. Имал чуден кон – за ден той изминавал толкова път, колкото другите коне за седем дни и нощи.

Веднъж Рустам казал на баща си:

– Искам да пътувам, да видя, как живеят хората по света.

Приготвил се за път, оседлал коня си, сбогувал се с родителите си и се метнал на седлото.

 

Седем дни и седем нощи препускал и нито веднъж нозете на коня не докоснали земята. Прелетял над седем планини и седем морета. Стигнал до каменен град. Всички врати на града били отворени.

“Що за град е това? -учудил се Рустам – За да го обиколиш пешком – един-два месеца няма да ти стигнат.” Препуснал джититът и към обяд стигнал до средата на града. Видял четири огромни басейна. Водата в тях, чиста и прозрачна, блести – не можеш да я гледаш, ще те заболят очите от светлината. Погледнеш ли – ще се огледаш във водата – като в огледало. Пийнеш ли, не можеш да ѝ се наситиш – толкова вкусна била.

Дошло време за обедната молитва – намаз. Умил ръцете и нозете си момъкът, наплискал лицето си, коленичил и започнал да се моли. После се разходил по улиците, разгледал всички сергии – отрупани със стоки. Какво ли нямало там! Но хора – нямало.

“Що за град е това? Кой ли е стопанинът тук?” – питал се момъкът. След като обиколил целия град, Рустам стигнал до много високи крепостни стени. Портите на крепостта били заключени с невероятно голяма ключалка. Надали има на земята по-голяма!

 

Обиколил джигитът крепостта – никого не видял. Решил да използва първото от седемте заклинания, които знаел. То правело човека силен като планина. Произнесъл момъкът първото заклинание:

– Нека да стана толкова силен, че да мога да помагам на сираците и бедняците, да отмъщавам на убийците! Нека в мен да се влее силата на планината, за да строша огромната ключалка, да вляза в крепостта и да узная съдбата на тоя град.

След като прочел заклинанието, почувствал, че в него се влива силата на планината. Ударил ключалката, разлетели се парчета от нея. Отворил чугунените врати и влязъл в крепостта. Гледа – издига се много висок дом. Вляво и в дясно от него струпани камари окървавени стрели. Пред дома – басейн с прозрачна вода.

 

Оставил Рустам коня си, да пасе на поляната. Влязъл в дома. Такава красота не бил виждал: на пода и по стените – скъпи килими. Златни свещници, благоуханни свещи, на трапезата – печен овен и вкусна гозба пара вдигали. Гладен бил момъкът, но решил стопанина да дочака. Отвел коня си в конюшнята, притаил се и зачакал.

 

Скоро земята затрептяла. Ездач спрял пред дома. Видял Рустам, че и конят и конникът са обсипани със стрели. Конникът започнал да ги вади, кръв бликнала. Наплискал раните с вода от прозрачния басейн и те мигом заздравели. Огледал се ездачът, чак сега забелязал, че ключалката на портите е счупена. Учудил се:

– Има ли на света толкова силен човек?! Рустам, ти ли си тук? 

– Салам алейкум! – поздравил Рустам, чудейки се, откъде стопанинът на крепостта знае името му.

– Ваалейкум ассалам! – отговорил ездачът. – Добре си дошъл! Седни, хапни си. Виждам,че дълго си пътувал и изгаряш от нетърпение да научиш, що за град е това и защо жива душа няма в него. Това е дълга история…

– О, не! Няма да се докосна до храната, докато не ми кажеш, кой си.

– Аз съм единственият син на падишах Ашар, който управляваше този прекрасен град. Трудолюбиви и сръчни хора живееха тук. Садяха градини, обработваха земята, търгуваха, тъкаха килими, правеха накити. Имах сестра – чудна красавица. Колкото бе красива, три пъти по-умна и добра!

Свика баща ми министрите и се посъветва с тях, при кой мъдрец да ме изпрати. Решиха те, мой учител да бъде Шейх-Ислам, най-мъдрият сред мъдрите. Живее той отвъд седемте планини. Съгласи се да ме обучава, но само, ако отида да живея при него и седем години да не се връщам в родния дом.

Богати дрехи ми направиха, добър жребец избраха за мен и верни войници – да ме съпроводят до родния край на Шейх-Ислам. Пристигнах, четири години прилежно учих. Но когато престанах да получавам писма от баща си, се разтревожих. Започнах да моля шейха, да ми позволи да се прибера и да видя близките си.

“Обещал съм на баща ти, докато не изучиш всичко, за което сме се договорили, няма да те пусна.”

Мина още половин година, но от баща ми вести не идваха. Започнах пак да моля мъдрия старец: “Разреши ми, да се прибера, само да видя баща си и веднага ще се върна.”

“О, сине на падишаха, аз не мисля за това, дали ще се върнеш. Длъжен съм да изпълня дълга си – да те уча.”

Не издържах – заплаках. Като видя сълзите ми Шейх-Ислам ми рече:

“Иди на двора. След малко се върни при мен.”

Излязох, а като се върнах, той нареди: “Седни на мястото си и ми кажи: Докато те нямаше, стана ли по-дебел долния край на света или горния?”

Помислих и отговорих: “Долният е станал по-дебел с един косъм.”
”Баркаллах!” – рече Шейх-Ислам, повдигна ме от възглавницата и рече: “Аз изскубнах от брадата си този косъм и го поставих на възглавницата. Ти отгатна! Баркаллах! Няма на какво повече да те науча, скъпи мой! Знай, много страдания те очакват, но ще ги надмогнеш и ще победиш. Нито една стрела не може да те убие. Никой няма да може да те победи, освен Рустам, синът на Зол. Много силен ще бъде той. Даже, ако светът се преобърне, той ще може да го сграбчи и върне на мястото му. Рустам ще бъде приятел на хората и враг на войната. Никой няма да може да го победи. Тръгвай, сине, щастлив път!”

Метнах се на коня и тръгнах на път. Три дни и три нощи копитата на коня ми не докосваха земята. И ето – стигнах до владенията на моя баща – падишаха. Влязох в града, но жива душа не срещнах. Изкачих се до крепостта на баща си – и тук нямаше никой. Заведох коня си в конюшнята, напоих го и го нахраних. Канех се да седна и да помисля, но дочух слаб стон. Затичах се и видях телохранителя на моя баща. Едва дишаше, дума не можеше да издума. Донесох го у дома, вода му дадох да пийне. Дойде той на себе си и през сълзи ми разказа, че падишахът Чимечин изпратил сватове – искал сестра ми да вземе за жена на сина си.

“Докато съм жив, това няма да стане!” – казал баща ми.

На сутринта войските на падишаха Чимечин нападнали нашия град. Започнала жестока битка – небето се сляло със земята, земята с небето. Бойците на Чимечин избили или пленили и поробили хората, ограбили домовете и работилниците. Убили майка ми и целия ни род. Само сестра ми оставили жива, пленили я, но тя отказала да стане жена на сина на  Чимечин.

Откакто съм се завърнал, всяка сутрин се сражавам с войските на падишаха. От стрелите ми те умират, техните стрели ми причиняват жестоки болки, но не могат да ме убият. Вълшебната вода от нашия извор лекува раните – моите и на коня ми. А стрелите – ето ги – камара, по-висока от кулите на двореца…

Това е моята история. А сега, моля те, опитай гозбите, отдъхни си.

 

Към втората част на “Битката на Рустам с войската на Чимечин – 2”.