Ум и Щастие

 

Ум и Щастие

Татска приказка

 

Срещнали се веднъж Умът и Щастието и заспорили:

– Аз съм по-силно и по-нужно от теб! – казва Щастието.

– Не, аз! – вика Умът.

И кой знае докога щели да спорят, но Умът рекъл:

– Хайде да изпитаме силата си на някого!

Съгласило се Щастието:

– Ще ощастливя Келчо, дето слугува на падишаха. Всички го измъчват – сто пъти на ден го чукат по голото теме.

Решили, първо Щастието да покаже силата си – тихомълком да се всели в плешивия бедняк. Изминал един ден – само десет пъти чукнали Келчо по темето, на втория – само три пъти, на третия – нито веднъж. На четвъртия – докато се разхождал, падишахът видял, че плешивото теме на Келчо е покрито със синини. Съжалил владетелят слугата си, повикал го и му казал:

– От днес нататък ще чистиш краварника.

 

Много ли, малко ли, трудил се Келчо там, но ето че един ден падишахът минавал от там и го видял, да рине тор. Извикал го и му казал:

– Виждам, много се уморяваш тук. От днес ще те взема със себе си в двореца.

И тъй плешивецът започнал да посреща и изпраща гостите – на един ще помогне да съблече връхната си дреха, на друг ще предложи да поседне, на трети ще каже, как да стигне до падишаха.

Много ли, малко ли се трудил Келчо на тази работа, кой знае. Знае се само, че падишахът решил да го изпрати при равина – да се учи на четмо и писмо.

Дълго ли се учил плешивецът или не – не ни е известно. Разказват само, че изкарал при равина четиридесет дни. Всяка събота, както е редно[1], служел, как да е, в синагогата. А когато завършил учението си, падишахът го назначил за управител на един град в падишахството си.

 

Келчото управлявал известно време града, а след това падишахът го преместил в една крепост да служи, като равин в синагогата. Как се справял с тази служба – не знаем, знаем само, че падишахът го взел при себе си за съветник.

 

Минавали дни след дни, седмици след седмици, много вода изтекла в близката река, от времето, когато Келчо станал съветник на падишаха. Сега той пътувал в каруца, украсена с килими, всички хора знаели, че падишахът му има пълно доверие. Изобщо няма за какво да ви баламосвам, ще кажа само, че Келчото бил най-любимият и доверен човек на падишаха. Везирите му завиждали и искали да му напакостят.

 

Веднъж падишахът заповядал на Келчото и на другите си приближени да дойдат при него по много важна работа. Когато Келчо влязъл в двореца, чул, как един везир казва на друг:

– Виж само, колко е щастлив този, когото чукахме по плешивото теме! Сега не можеш да го познаеш! Той е най-близкият човек на падишаха.

– Да, прав си. – отвръща другият везир – Върви му на глупака!

– Хайде да го измамим! Ще му кажем, ако е мъж, да прасне падишаха по тила. Нали е глупак, ще ни послуша и ще го удари. Падишахът ще се разлюти и ще го изпъди.

Чул Келчо разговора и рекъл:

– Господ здраве да ви дава, драги везири! Щом толкова много ви се иска да прасна падишаха по тила, ще го сторя!

Везирите се зарадвали.

Скоро дошъл и падишахът. Докато отговарял на въпросите на приближените си, Келчо го ударил по тила. От главата на падишаха паднала короната – от нея изпълзяла голяма змия и се навряла в дупка, в ъгъла на залата. Падишахът се уплашил, но когато дошъл на себе си, казал:

– О, скъпи мой плешиви приятелю! Ти ме спаси от смърт! Затова ти давам дъщеря си за жена.

Везирите само се спогледали и си помислили: “Ама че работа! Ние се стараехме, да направим така, че падишахът да изпъди плешивеца, а той го взема за зет!”

 

Изминали няколко дни. Падишахът пак поканил приближените си. Везирите пак решили да измамят Келчо. Дошли по-рано в двореца и седнали да го чакат. Едва прекрачил той прага и чул, как единият везир казва на другия:

– Хайде да подучим Келчо, да ритне падишаха, когато седне на трона!

– Да, хубаво си го измислил! – рекъл вторият везир.

– Господ здраве да ви дава, драги везири! Щом толкова много ви се иска да съборя падишаха от трона, ще го сторя! – засмял се плешивецът.

Везирите се зарадвали.

Скоро дошъл падишахът и поканил приближените си да влязат. Тъкмо седнал на трона, плешивият се доближил и го съборил. В същото време от стената паднал оголен кинжал и се забил точно там, където преди това седял владетелят.

– О, спасителю мой! Ти пак ме отърва от сигурна смърт! – извикал падишахът и заповядал, да отпразнуват сватбата на дъщеря му с Келчо.

Така е, когато човек има щастие!

 

Всички свои приближени и роднини поканил падишахът на сватбата. Много гости се събрали в двореца. Яли, пили и се веселили. Всичко било от хубаво, по-хубаво! По-добре не можело и да бъде! Но изведнъж, накажи, Боже, глупака! – младоженецът заразказвал, как го чукали по голото теме, как ринал тора в краварника. Дружките на младоженката чули разговора и ѝ съобщили. Падишахската дъщеря изпищяла:

– Не ща да бъда жена на плешив глупак!

Както и да уговарял дъщеря си падишахът, каквото и да ѝ говорел – тя не искала и да чуе.

Гледа Щастието – на зле отиват работите на Келчо, няма да стане зет на падишаха. Мислило, мислило Щастието – “Как да му помогне?” – но нищо не измислило и решило да се обърне за помощ към Ума.

– Драги Ум, прости ми! Ти беше прав – не е достатъчно щастието, когато няма ум. Колко се старах, да помогна на този глупак, колко пъти го спасявах, но дойде време, когато не е по силите ми, да направя нищо за него. Много те моля, Ум, заради мен му помогни, иначе – всичкото ми старание отива на халос.

Умът съжалил Щастието и решил да направи от Келчо умен човек. Накарал го, да приказва умно и забавно. Всички се събрали около него – слушали го в захлас. Довел падишахът дъщеря си – сама се уверила, че годеникът ѝ съвсем не е глупак. Строен момък бил Келчо, макар и плешив. Видял той годеницата си и рекъл:

– О, моя хубавице! Ти и аз сме една ябълка. От нас ябълкова градина ще изникне – нашите деца и внуци!

Усмихнала се дъщерята на падишаха. Засвирили свирачите, задумкали тъпаните. Гостите яли, пили и се веселили.

Бях там и аз, пих, ядох, веселих се, играх. Не вярвате ли? Но ако не съм бил на сватбата, откъде ще зная цялата тази история?

 

Източник:

ЗОЛОТОЙ сундук. Сказки татов Дагестана”, Издательство “Наука”, Москва, 1974 г.

Сайт: http://www.fairy-tales.su/about_sait.html

Превод от руски език и литературна обработка – Маргарита Дюлгерова.

Виж и: КАВКАЗКИ народни приказки. – Варна : Изд. “Г. Бакалов”, 1977, – с. 57-59.

 

Към следващата татска приказка

Щастието на младите – радост и утеха за старите”. 

 

Към индекса за бърз достъп до татските приказки.

 


[1]В този текст е очевидно влиянието и на двете религии – юдаизъм и мюсюлманство.

Според “Адат” – обичайното право, съвкупността от обичаи, от които се ръководят мюсюлманите в своя ежедневен живот – героят помага при службата, но не в джамията, а в синагогата (характерно за горските, татските евреи) и се учи на четмо и писмо при равина – еврейски духовник.