Тайнственото подземие – 2

 

Втора част на австрийската приказка: “Тайнственото подземие”

 

Лежал си веднъж пастирът на сенчица под една елха, изведнъж видял – нещо желязно от земята стърчи.
– Какво ли е това? – рекъл пастирът.
Разкопал и намерил желязна врата.
– Как ли се отваря? – зачудил се.
Спомнил си за трите ключета. Извадил ги, пробвал първо златното, после сребърното. Те дори не влизали в ключалката. Но щом поставил желязното ключе, вратата мигом се отворила. Слязъл момъкът в подземието. Голяма зала имало там. На стената – рицарски доспехи висят. Пред желязна ясла, черен кон с желязна сбруя стои.
В края на залата друга врата видял. Пробвал златния ключ. Не става! Опитал сребърния. Вратата мигом се отворила. Видял: Пред сребърна ясла сив кон със сребърна сбруя стои. На стената – сребърни доспехи висят.
В дъното – още една врата видял – златна. Отключил я със златното ключе.
Пред златна ясла бял кон със златна сбруя стои. На стената – златни доспехи висят.
Тръгнал момъкът, вратите заключил, ключетата скрил. Никому нито дума не казал.

А стопанинът-граф красива щерка имал. Князе и рицари идвали да я искат за своя невеста. Не знаел той, кому да я даде. Затова решил:
– Рицарски турнир ще има. Победителят – зет ще ми стане.
Като чул това, пастирът си помислил: “Може щастието да ми се усмихне.”
В замъка започнали да пристигат рицари – един от друг по-красиви, един от друг по-богати.
Излязла красавицата на балкона, високо, високо – на самия връх на замъка.
Затръбили херолдите, обявили глашатаите:
– Нека рицарите препуснат, нека конете скочат, който успее да вземе букета от ръцете на графската щерка, той ще я отведе! Негова невеста ще бъде!
Препуснали рицарите. Враният кон най високо подскочил, рицарят с железните доспехи взел букета от ръцете на красавицата. Грабнал го и изчезнал. В планинската пещера коня и железните доспехи оставил. Дал тайно букета на графската дъщеря, но нищо не казал.

Железният рицар

Железният рицар

Илюстрацията е от сайта: http://studio9087.com/files/138133741489018.png

 

Минавали дни, седмици, но победителят в рицарския турнир не се появил. Чакал графът, чакал – напразно. Тогава заповядал да разгласят, че нов турнир ще има. Отново пристигнали принцове и графски синове – най-видните рицари искали щастието и уменията си да изпитат. Сред тях – сив кон и момък със сребърни доспехи се откроявал.

Пак излязла графската дъщеря на най високия балкон. В ръцете си още по-красив букет държала.
Препуснали конете, пришпорили ги рицарите, но никой не успял да вземе букета. Звъннали сребърни юзди. Сивият кон подскочил и сякаш полетял към облаците. Момъкът със сребърните доспехи взел букета от ръцете на красавицата. И изчезнал.
Върнал се пастирът, пак тайно дал букета на красавицата.
Чакал графът, чакал, победителят не се явил.

За трети турнир рицарите се събрали. Сред тях се откроявал прекрасен ездач със златни доспехи и бял кон със златни сбруи. Той полетял и леко, като слънчев лъч, достигнал до красавицата, взел букета и изчезнал.
Вечерта пак тайно го дал на девойката, но нищо не казал.
Чакал графът, чакал, за трети път победителят не се явил. Чул бащата, слугите да си шепнат, че всеки път букетите отново в стаята на графската щерка се появяват.
– Кой ти връща букетите! – строго запитал графът.
– Пастирът. Много е хубав, тате! Много го харесвам.
Учудил се графът. Заповядал да доведат момъка.
– Признай си! Кой ти даваше букетите?
– Никой! Сам ги заслужих! В честна борба. На турнирите.
– Защо не дойде при мен?! Защо не поиска ръката на дъщеря ми?
– Не може графска щерка на пастир невеста да стане.
– Може! Може! Дума съм дал!
– На сила хубост не става! Исках тя да ме обикне.
– Ако и да не ми се иска щерка си на пастир да дам, държа на думата си. Ти завоюва не само ръката, но и сърцето на дъщеря ми.
Сякаш планина паднала от плещите на момъка. Зарадвал се той, та нали още от пръв поглед се влюбил в щерката на графа.
Голяма сватба вдигнали. След угощението гостите излезли в градините на замъка, гледали към омагьосаното пасище, питали и разпитвали:
– Как развали магията?
– Откъде взе трите прекрасни коня?
– Ами приказните доспехи?
Разказал им момъкът за трите дракона. Завел ги в подземието. Влезли в първата зала, дето всичко било от желязо. Враният кон рекъл на графа:
– Аз съм прадядо ти. Отнех планинското пасище от прадядото на твоя пастир. Заради това бях наказан.
Влезли във втората зала, дето всичко било от сребро. Сивият кон казал на графа:
– Аз съм дядо ти. Помагах на баща си да заграби чуждото пасище. Затова съм тук.
В третата зала, дето всичко било от злато. Там белият кон заговорил:
– Аз съм баща ти, графе. Знаех истината, но мълчах. Не ми се искаше да върна пасището на законния му собственик.
В този миг изчезнали и трите коня, заедно с доспехите и подземието. Графът и гостите му се оказали на поляната, насред гората. Завърнали се в замъка.
Колко още пирували – не знам. Знам само, че от този ден насетне никой в този край не посягал, чужда земя да отнеме. А когато графът остарял, сиракът-пастир станал господар на замъка. Всички го почитали.

 

Източник: http://bbb.kiev.ua/tainstvennoe-podzemele.html
Превод и литературна обработка – Маргарита Йорданова Дюлгерова

Към следващата австрийска приказка “Трите кутийки“.

Към индекса “Австрийски приказки“.

Към индекса “Приказки от други народи“.