AEDVIL

Четвърта част на азербайджанската приказка

Тайната на дружбата

Още рекъл-неизрекъл и старците изчезнали. Кечал разбудил Мелик, а той сърдито се развикал:

– Ей! Защо ме събуди?! Такъв сън сънувах! Ако ти беше на мое място, нямаше да пожелаеш никога да се събудиш.

Но Кечал не обърнал внимание на гнева му и рекъл:

– Господарю мой, Мелик! Имаш късмет, че спеше и не видя тримата старци. Така ме изплашиха!

– Какви старци?! Какво дърдориш?!

И тогава Кечал Мамед всичко му разказал, само за едно излъгал. Рекъл, че трябва да убият птичето-мъниче. Не напразно народът казва: “Няма на света по-хитър от Кечал!” Хитрецът си мислел: “Ами ако Мелик реши да ме изостави…” Поискал той синът на шаха да се закълне: За всичко да се съветва с него и да изпълнява това, което му каже. Скрепили клетвата с кръв.

Съмнало. Първите слънчеви лъчи озарили върховете на планината. Както старецът заръчал, момците тръгнали към конюшнята. Метнали се на оседланите коне, а вълшебните ръце ги повели към портите на двореца. Препускали дълго. Привечер стигнали до кръстопът.  Седем пътя се виели пред тях. Лисицата се появила, заговорила с човешки глас. Както и да ги уговаряла, както и да ги молела да разкажат накъде и защо пътуват, не успяла да ги подлъже. Дума не издумали. Тайната си не издали. Само се усмихвали и пришпорвали конете. Изостанала лисицата. Тогава те се скрили сред дърветата, подковали отново конете – сега следите сочели, че препускат в обратна посока. Така успели да заблудят вещицата.

Дълго ли пътували, кратко ли – не се знае, но накрая видели птиче-мъниче, което пърхало край гнездото си. Опънал тетивата на лъка си Мелик, но Кечал Мамед го спрял, паднал на колене пред него и си признал:

– О, господарю мой, прости ми! Излъгах те, защото се страхувах, че ще ме изоставиш. За всичко е виновна проклетата ми хитрост. Старецът заръча да нахраним птичето, повечко зърно да му оставим.

Разсърдил се Мелик, но нали имал добро сърце, простил на хитреца.

Нахранили птичето-мъниче, много зърно струпали в близка хралупа.

Потеглили отново на път. Дълго препускали. Стигнали до брега на морето. Разседлали конете си, пуснали ги да пасат на една полянка накрай гората. Изправил се Мамед до черния камък, изрекъл вълшебните думи:

– О, черни камъко, ти си паднал от небето. Земята ти е помогнала. Сега ти ни помогни!

Олекнал камъкът, повдигнал го Кечал Мамед. Мелик бръкнал под камъка, извадил вълшебната юзда, потопил я в морето. Страшен грохот разтърсил земята – сякаш небето се срутило. Развълнували се вълните, закипели и от тях изскочил трикрак кон. Мелик метнал юздата, обяздил го, Кечал също се метнал на гърба на морския кон и той мигом прелетял над морето. Спуснал се на другия бряг. Благодарили му момците, свалили юздата и я скрили под черния камък. Трикракият кон се гмурнал сред вълните и изчезнал.

Намерили железните обувки. Обули ги, грабнали железните тояги и тръгнали. Дълго, много дълго пътували.

Че как иначе?! Железни обувки лесно ли се износват?!

Когато най-сетне това се случило, разбрали, че са пристигнали. Огледали се, наблизо самотна къщурка видели. Приближили се и а-ха да почукат, вратата се отворила и на прага застанала старица с добри и ласкави очи.

– Бабо, уморени и гладни сме. Може ли да пренощуваме?

– Добре сте дошли. Място има в дома ми, синко, но няма, с какво да ви нахраня.

– Това не е беда. – отговорил шахският син.

Извадил голям рубин от джоба си, дал го на старицата.

– Ето, вземи. Продай го и купи, каквото е нужно.

Удивила се бабичката, но нищо не рекла. Отишла при търговеца на скъпоценни камъни.

Към петата част на азербайджанската приказка “Тайната на дружбата – 5“.