Справедливата жена

 

Справедливата жена

Татска приказка

 

Било ли е или не е било – не зная, но казват, че в стари времена в един планински аул[1] живеели двама братя. Единият бил много беден – имал седем дечица – едно от друго по-малки. По цели дни работел при богатите си съседи, но едва успявал да изхрани семейството си. Обосели, одрипавели жена му и децата – не смеели да излязат от сиромашката си къщурка. Както се казва: “Стомахът – празен, главата – пълна с грижи.”

 

Другият брат всичко си имал – стадо овце, за което се грижели бедни пастири. Цялата работа вършели те, а богатият брат само тлъстини трупал и пирове устройвал за приятелите си – лентяи. Както се казва: “Щом има ядене и пиене – приятели мн-о-о-го!”

Жената на богатия брат била умна и справедлива. Често казвала на мъжа си:

– Покани и брат си!

– Как ли пък не! Дрипльото да ме срами пред приятелите ми!

 

Минавали дни, месеци, години. Растели децата на бедняка. Докато били още малки, от седем шепи брашно майката хляб за децата месела, сега седем пъти по седем не стигали, за да ги нахрани. Само две ръце имал беднякът! Как да изхрани децата си?!

 

– Ти по цели дни мързелуваш и пиянстваш с приятелите си, а децата на брат ти гладуват!

– Да не ги е създавал, щом не може да ги изхрани!

Все тъй богатият брат живеел само за свое удоволствие, а животът за бедняка бил непосилна борба – за оцеляване. Хората имат очи, за да виждат, уста – за да говорят. Съветвали бедняка да помоли брат си за помощ.

– Не! Сърцето му е каменно. Той и суха коричка няма да даде. – отговарял отчаяният баща.

– Намерили се смели хора, които казали на богаташа:

– Ти съвест нямаш ли?! Пиянстваш, докато децата на брат ти умират от глад! 

 

Братята живеели наблизо и се виждали по десетина пъти на ден, но все повече се отчуждавали. Както се казва: “Ако по един път не се върви, той ще обрасне с трева.” И все тъй щели да се разминават мълчаливо, ако не била жената на богатия брат. Веднъж тя казала на мъжа си:

– Ако, не дай Боже, те сполети нещастие, приятелите ти ще те спасят ли?

– Какво говориш, проклета жено?! Та те главата си ще заложат заради мен!

 

На следващия ден, като се събрали пак да пируват, богаташът запитал приятелите си:

– Ако ме сполети беда, ще ми помогнете ли?

– Никога няма да те изоставим!

– Ще те отървем и от най-страшните врагове!

– Ще се сражаваме редом с теб!

– Кълнем се!

Развикали се всички и вдигнали наздравица в негова чест.

В това време жена му седяла зад вратата и слушала пиянските им клетви.

След няколко дни тя заповядала на слугите, да заколят една тлъста овца, да я одерат и да донесат одраната кожа. Месото слугите сготвили, а в кожата стопанката завила дрехата на мъжа си и я поставила на одъра.

Вечерта пияният богаташ искал да си легне, но се изплашил, като видял дрехата си да се подава изпод току-що одраната кожа.

– Кой е болен от треска? – развикал се той.

Много се уплашил. Лечителите завивали болните с прясно одрана овча кожа, но само един от десет души оживявал.

– Ти! Ти си болен! Сега ще видиш, колко струва приятелството на твоите пияници и лентяи! – рекла стопанката и изпратила по един слуга до всеки от тях. – Кажете им, че мъжа ми се разболя от страшната треска и ги моли да дойдат при него.

 

Изпратила жената слугите и зачакала. Скоро се завърнал първият слуга.

– Али каза: “Не! Не мога да дойда! Страхувам се да не се заразя. Не искам да умирам!”

Завърнал се и втория слуга.

– Вали каза: “Да не съм луд?! Сам смъртта си да диря!”

Завърнал се и третият слуга.

– Хасан нищо не ми рече, само тръшна вратата под носа ми.

Запъхтян дотичал четвъртият слуга.

– Юсуф насъска кучетата, едва се отървах!

Петият слуга едва успял да стигне до портите и се строполил ранен на прага.

– Приятелят на господаря стреля по мен. Каза да не се приближавам дори до дома му. Страхувал се от заразата.

 

Хванал се богаташът за главата, развикал се:

– Никого си нямам! Никого!

Стопанката изпратила слуга при брата на мъжа си:

– Кажи, че брат му умира от треска. – рекла тя.

Изпълнил слугата заръката. Беднякът веднага хукнал към дома на брат си, след него тичали жената и децата му. Тичали и дори не забелязвали, че пътят е обрасъл с трънак… Стигнали до дома на богаташа, коленичили до леглото, където в прясно одраната овча кожа била завита дрехата на богаташа. Коленичили и заплакали.

– О, мой единствени братко, защо ме оставяш сам?! – плачел и нареждал беднякът. – Защо толкова рано си отиваш от нас?!

Стопанката повдигнала завесата, зад която седял сърдития богаташ и рекла на мъжа си:

– Е, видя ли сега, на кого само можеш да разчиташ? Разбра ли, кой държи на теб? – после се обърнала към разплаканите роднини на мъжа си. – Успокойте се! Жив и здрав е мъжът ми.

Разказала им тя всичко и богато ги нагостила. Богаташът помогнал на брат си, да си купи свое стадо, за да може да отгледа и изучи децата си. Разбрал той, колко мъдра е народната поговорка:

“Брат брата не храни, но тежко му, който го няма!”

 

Източник:

ЗОЛОТОЙ сундук. Сказки татов Дагестана”, Издательство “Наука”, Москва, 1974 г.

Сайт: http://www.fairy-tales.su/about_sait.html

Превод от руски език и литературна обработка – Маргарита Дюлгерова.

 

Към следващата татска приказка “Ум и Щастие”. 

 

Към индекса за бърз достъп до татските приказки.

 


[1]Аул – така в Кавказ наричат малките планински селища.