AEDVIL

Четвърта част на “Рустам, синът на Зол”

Цяла нощ чел момъкът. Особено му харесали думите:

”Само в битка душата си от мъката ще излекуваш!

Само в битка, само в битка щастието си ще извоюваш!”

Колкото повече повтарял тези думи, толкова по-ясно чувствал, как сила се влива в душата му, кръвта му препуска. Готов бил за подвизи в името на своята любима.

На сутринта върнал книгата на дервиша, благодарил му, помолил:

– Моля те, благослови ме! Дори и да загина – все пак ще убия тоя зъл дух!

– Помни сине, че за човешката душа най-необходимото лекарство – това са мъдрите песни и стихове. Бог да те пази в схватката с дев!

Прегърнал момъкът родителите си, поклонил се ниско на дервиша и тръгнал на път. Всички го изпроводили – един жребец води, друг – меч му подава:

– Джигитът без остър меч на път не тръгва!

Двайсет конника – приятелите му – край пътя го очакват:

– Идваме с теб! Води ни!

Поклонил им се момъкът в знак на благодарност. Препуснали към крепостта на летящия дев.

Много дни и нощи пътували. През много реки брод намерили, край много езера спирали, дъх да си поемат, водица да пийнат.
Чак на четиринайстия ден видели крепостта, където живеел злият дев, а в подземието били заключени красавицата и още двайсет девойки – една от друга по-хубави.
Полетял дев, издигнал се високо в небето и през ноздрите си вълшебните ветрове пуснал. Духнал веднъж – конете спрели, не могат крачка напред да направят. Духнал втори път – свалил конниците от седлата, а конете се разбягали. Духнал трети път – всички изпопадали на земята.

– Докато се стъмни – не мърдайте, преструвайте се на мъртви! – извикал момъкът.

Дали знак джигитите и умните жребци също застинали неподвижни.

Помислил дев, че всички са мъртви и се завърнал спокоен в крепостта.

– Само нощем ще се придвижваме. – решили ездачите.

Успели да стигнат незабелязано до крепостта. Гледат: Стените – дебели – от огромни камъни зидани – не могат да ги съборят. Върху здрава скала се издига крепостта – не могат проход да прокопаят.

Решили по стените да се изкатерят. Изплели въжета от трева, метнали ги, закачили ги на зъбците по стените на крепостта. Започнали да се катерят.

Събудил се дев, усетил човешка миризма, грабнал две факли, полетял и започнал с огън да обсипва нападателите. Изпопадали те, хукнали към гората. Успели да се скрият, но не знаели, как с летящия дев да се преборят.

Изпратили един от джигитите да доведе Рустам. Метнал се момъкът на коня си и препуснал към планината, където игидът Зол крепост за сина си построил. Дълго препускал, но когато стигнал до крепостта, никого не намерил. Личало, че стопанинът отдавна отсъства. Препуснал момъкът – по градове и села войска да събира. Стигнал до планинския път и решил върху скалите образа на дев да изсече. Образа, за който вече ви разказах.

А сега, чуйте, какво се случило с Рустам. Препускал той по същия планински път, по който преди това преминали приятелите – джигити. Като планински поток стремително се спуснал Рустам и видял – дев ветрове изпраща срещу ездачи, които едва се държат на седлата. Ни живи, ни мъртви.

– Ехе-ей! – провикнал се Рустам тъй силно, че планините се разтреперали.

Видял злият дух новия ездач и с все сила задухал срещу него. Прекършили ветровете върховете на дърветата в гората. Но конят и конникът дори и не помръднали. Духнал дев втори път – дърветата изкорен изтръгнал. Рустам и конят му – като скала непоклатими се изправили.

Ядосал се злият дух, приближил се, полетял право срещу ездача. Рустам това и чакал. Метнал примка, уловил дева, започнал да го върти и да го удря в острите скали. Издъхнал злият дух.

Зарадвали се момците, наобиколили Рустам.

– Чия годеница е отвлякъл дев? Видях образа ѝ, изсечен в скалите.

Показали момците своя водач – Шариф, неговата любима Периджан бил отвлякъл злият дух.

Пришпорил Рустам своя кон Рахшар, с един удар разчупил катинарите към подземието. Върнали се момците, освободили двайсетте девойки. Шариф запалил факел и се спуснал надълбоко – там, дето била окована неговата любима – Периджан. Разцепил оковите, освободил я.
Всички се прегръщали и плачели от радост. Някой запял:

– Ако душата те боли и черният червей на мъката я разяжда, намери сили в песента – смачкай червея на отчаянието! Мятай се на коня! Джигитът в битка с врага лекува душата си! Само в битката можеш да победиш мъката! Само в битка щастието ще намериш!

Двайсетте джигити наистина намерили щастието – щом погледнали девойките, влюбили се. Двайсет сватби вдигнали! Двайсет и една – с тази на Шариф и Периджан!

Помолили момците Рустам, при тях да остане, цар да им стане.

Поклонил им се той с ръка на сърцето и отговорил:

– Ако искате цар да имате – ето ви го Шариф! Всички го обичате и уважавате. Аз си имам свой път в живота. Ще остана, докато отпразнуваме сватбите ви, докато свирят музикантите, докато бият тъпаните.

Седем дни яли, пили и се веселили. На осмия ден Рустам им пожелал щастие, метнал се на верния Рахшар и се понесъл като вятър по хълмовете, като поток по долините, като плаващи пясъци между бодливите храсти, като слънчев лъч сред гъста тръстика, като ястреб през планинските клисури. 

Младежите се върнали в родния край и скоро успели да убедят всички свои близки, да се преселят в долината, край крепостта, в която преди живеел летящият дев. Засадили лозя, зеленчукови и овощни градини. Разнесла се славата им на добри стопани, прочули се като храбри джигити, заживели богато и щастливо. 

Към петата част на “Рустам, синът на Зол – 5”