AEDVIL

Пета част на “Рустам, синът на Зол”

А сега да ви разкажа, какво се случило с игида Зол. Много време минало, откак той построил в планината крепост за сина си.

Един ден Зол изпратил водача на своите войни, заръчал му да иде до крепостта на Рустам, да види, как е синът му. Стигнал джигитът, чукал на портите – никой не му отворил. Покатерил се по стените, влязъл в крепостта, обиколил навсякъде – никого не намерил. Личало, че стопанинът отдавна не се е завръщал.

Обезпокоил се храбрият воин, разказал на игида Зол, какво е видял. Разтревожил се бащата за сина си. Заповядал всички да тръгнат на път – Рустам да дирят. А сам насипал пепел насред стаята и седнал сред пепелта.

Чували ли сте израза “Посипвам си главата с пепел.” В българския език този израз означава, че много съжалявам за нещо. Много ми бе интересно, когато срещнах подобен образ в татска приказка. Старият джигит тъгува за сина си, съжалява, че по-рано не го е потърсил, не му е помогнал, когато се е нуждаел от съветите на баща си. И изразява чувствата си – като сяда сред пепелта.

Колкото и странно да изглежда на пръв поглед, такива прилики може да открием много. Това показва, колко близки са мислите и чувствата на хората, дори и когато живеят толкова далече един от друг.

И така – да продължим с приключенията на Рустам. Кой знае колко дълго пътувал той. Но един ден стигнал до пустинята. Гледа – сражават се две племена – едните жълтокожи, другите – чернокожи. Стрелят едни срещу други с пламтящи стрели. Много убити лежат по средата. Над мъртъвците гарвани кръжат, слънчев лъч не може да стигне до земята – толкова нагъсто летят птиците и грачат:

– Карр-карр! Удряйте! Стреляйте! Убивайте!

Жълтокожите мислят, че гарваните тях насърчават. Чернокожите смятат, че гарваните тях окуражават. И стрелят ли стрелят – и едните и другите. Стрелят и се изтребват взаимно.

Видял всичко това Рустам и извикал:

– Ехе-хей! Какво правите? Спрете!

А гарваните още по-силно заграчили:

– Карр-карр! Удряйте! Стреляйте! Убивайте!

Скочил от коня Рустам. Видял на земята лък и стрела. Вдигнал ги. Стрелял по гарваните. Четирийсет гарвана пронизал само с един изстрел. Останалите се разпръснали.

– Ехе-хей! – пак извикал Рустам – Какво правите? Спрете!

Престанали да стрелят и двете войски, зачакали, какво ще им каже чужденецът. А Рустам през това време се метнал на коня, препуснал и спрял по средата на полето – между двете войски. Запитал строго:

– Защо е това кръвопролитие?!

Мълчали войните – и жълтокожите и чернокожите.
Накрая някой събрал кураж и се обадил:

– А кой пита?

– Аз съм Рустам, син на игида Зол.

Като чули името му и двете войски захвърлили оръжията си. Всички войни дълбоко му се поклонили, почитайки подвизите на бащата и сина – славата им чак до племената в пустинята стигнала.

Поканил Рустам при себе си най-мъдрите старци от двете племена, помолил ги да му разкажат, защо воюват. Първи започнал старец от племето на чернокожите:

– Това поле преди ни принадлежеше. Но когато нашите войни тръгнаха да търсят летящият дев, който отвлече девойка от нашето племе, жълтокожите насадили тук лозя. Когато се върнахме, те отказаха да ни върнат земите и започнаха да воюват с нас. Вече четирийсет дни и нощи воюваме.

Най-старият жълтокож воин разказал:

– Когато чернокожите заминаха, долетяха гарвани, накацаха – гарван до гарван – цялото поле почерня. Ние ги прогонихме, бранихме тези земи, обработихме ги, засадихме лозя. Но откъде се взеха, завърнаха се чернокожите! Ние няма даром да им дадем труда си! Лозята си няма да дадем! По-добре да умрем!

Изслушал ги синът на Зол и рекъл:

– О, почтени, аз мисля, че това поле не принадлежи на никого от вас!

– Как така?! – възмутили се войните.

– Полето принадлежи на чернокожите и жълтокожите, които са загинали в това безсмислено сражение. Вижте, колко са много! Длъжни сте да ги погребете! Направете над тях висока могила – да напомня на децата и внуците ви за тяхната напразна смърт!

Послушали го. Погребали мъртъвците, на майката земя ги предали, висока могила направили.

– В близкия град владетелят Шариф има нужда от славни ловци, храбри войни и опитни лозари и градинари. За всички ви работа ще има. Ще добрувате, ако в мир и сговор заживеете.

Към шестата част на “Рустам, синът на Зол – 6”