AEDVIL

Трета част на “Рустам, синът на Зол”

Отминали празниците и пиршествата. Всички се прибрали по домовете си. А Рустам в царския дворец настанили, като най-скъп гост. След няколко дни при него пристигнали най-почитаните и мъдри жители на града. Помолили го да им стане цар.
Поклонил им се Рустам, благодарил и рекъл:

– Нека да стане цар този, който желае. Аз имам друга цел в живота.

– Как да ти се отблагодарим?

– Бих искал крепост да построите на върха на планината, там, дето бяха разбойниците. А от най-силния жребец на главатаря и най-добрата кобила от степта, да ми дадете едно жребче – сам да го отгледам и тренирам.

За по-малко от четирийсет дни крепостта била готова – белокаменна, с  мраморни куполи и дивни стенописи. Скоро довели и жребчето, което Рустам нарекъл Рахшар. Грижел се за него, всеки ден го извеждал на разходка и слагал тежката си ръка върху гърба му. Постепенно то заякнало. Вече спокойно издържало натиска на ръката му. Скоро жребчето вече можело да понесе тежестта на стопанина си. Започнал Рустам да го язди. Научил го дълго да препуска, високи прегради да прескача.

Преценил, че вече може да тръгне на път. Пришпорил Рахшар, отправил се Рустам към скалите, където бил нарисуван огромният, страшен дев.

Докато юнакът препуска, ще ви разкажа за злия дух – летящия дев, който бил изсечен в скалите. 

Живеел той в своя дворец в планината. Много зло сторил на хората от тоя край – събуди се рано сутринта, излети високо в небето, отправи се към някое близко селище. Започва да кръжи и такъв вятър вдига, че домове събаря, вековни дървета изкорен изтръгва от земята. Полита ниско над земята, грабва някоя красива девойка, отнася я в крепостта, заключва я в тъмното подземие.

Какви ли не проклятия изсипвали върху него бедните хора! Напразно! Злият дух – дев – продължавал да причинява много беди.

И ето, че веднъж, рано сутринта, полетял дев към изгряващото слънце. Видял долу на поляната момък и чудно красива девойка – седят, разстилат покривка на тревата, вкусни гозби редят върху нея. Толкова хубава била девойката, че погледнеш ли я веднъж, не можеш очи да откъснеш – иска ти се вечно да седиш и да я гледаш!
Вперил дев злите си очи в девойката, ума си загубил, решил на всяка цена да я отвлече. Спуснал се ниско над земята, страшен вятър се извил – като перушинка отнесъл момъка.

Девойката се развикала, хукнала помощ да търси. Настигнал я злият дух, сграбчи я със страшните си лапи, отнесъл я в своята крепост – високо, високо в планината.

Момъкът всичко видял, но не могъл да помогне на девойката. Върнал се у дома и легнал и не станал. Лежи ден, два, три – разтревожили се родителите му. Отслабнал синът им – кожа и кости станал, лицето му – пепеляво. Питали, разпитвали го майката и бащата:

– Какво се е случило?

Момъкът дума не издумал. Сякаш мишките били отнесли езика му и под седем пласта пръст го затрупали.

Виждала майката, как се измъчва синът ѝ, горчиви сълзи проливала, сърцето ѝ се късало, болката на детето ѝ изпепелила надеждата. Не знаела, какво да прави, как да го спаси.
И бащата напразно се опитвал да разбере, защо линее синът им.
Седмица след седмица, месец след месец – чезнела силата на момъка.

Уж не мирише на пръст, а лежи като мъртъв!
Съседката посъветвала майката, да отиде при най-мъдрия старец в Багдат.

– Разкажи му за мъката си, всичко му кажи, може и да помогне…

На следващия ден майката взела пари и тръгнала да търси мъдреца. Намерила го, всичко му разказала. Обещал той да дойде на другия ден, рекъл:

– Дъще, има лек за болестта на сина ти. Успокой се. Върни се у вас. Аз лично ще дойда и ще поставя в ръцете на сина ти лекарството.

Върнала се майката у дома. Синът и – слаб – като суха клонка, блед – като стара пепел. Нито дума не издумала майката тоя път. Завързала здраво възела на своята мъка и се разшетала.

На следващото утро пред дома им спрял дервиш.

Дервишите са хора, които са се отказали от всичко – дом, имот, пари – за да се молят на своите богове. Скитат и се прехранват с това, което милостивите хора им дават. В девността някои от дервишите били прочути познавачи на старинните религиозни книги, мъдри и свети хора.

Седнал дервишът под едно дърво, обърнал се с лице към прозореца, до който лежал момъкът и запял:

– Сърцето те боли от мъка? Мъка, като червей гризе душата ти? Смачкай червея! Скочи! Метни се на седлото! Смел джигит си! Тръгни на бой с врага! Ще изгори мъката в огъня на битката! Ще възкръсне надеждата от пепелта! Щастието си в битка сам извоювай!

Пеел дервишът, спирали се хората, припявали заедно с него.

Чул момъкът песента. Надигнал се от леглото, отворил прозореца и викнал:

– Ей, чужденецо! Това твоите песни ли са или си ги чул от някого?

Прекъснал дервишът песента си, усмихнал се и отговорил:

– Записани са в тази старинна книга.

Изскочил момъкът на улицата, доближил се до дервиша, коленичил пред него и рекъл:

– Учителю, заповядай, ела в дома ни. Моля те, разреши ми да прочета тази книга! Ще ти я върна, щом слънцето извърви пътя си по небето!

Затворил дервишът книгата, поставил ръката си на рамото на момъка и отговорил:

– Грешно е да се крие мъдростта, която поетите са втъкали в своите стихове… За хората са писали те и хората трябва да ги четат. Вземи, сине, прочети книгата!

Към четвъртата част на “Рустам, синът на Зол – 4”.