Лястовичка
Кабардинска приказка
В едно селце, сред върховете на най-високата планина, живеела старица на име Гураша. Добра жена била тя – муха няма да обиди, тревичка на пътеката няма да стъпче. Но веднъж се случило нещо, което едва не разбило сърцето ѝ. От мъка място не можела да си намери.
Ето, какво станало: Всяко лято от юг долитали планинските лястовици и свивали гнездо под стряхата на къщата ѝ. Отглеждали птичетата си. Рано сутрин запявали весело: “Чивик! Чивик!”. Вечер рано заспивали. Трошици им оставяла Гураша. Неусетно дошла есента. Укрепнали крилете на птичетата, полетели, готови били да поемат на юг. Само едно малко лястовиче не могло да полети с тях, останало в гнездото.
Една вечер Гураша се върнала изморена и сърдита от полето. Работата била тежка – изморила се старицата. Ядосала се, когато вратата заяла – блъснала я по-силно. Разтресла се къщичката на старицата, паднало от гнездото лястовичето, наранило се.
– Ой, какво направих! – завайкала се Гураша.
Превързала крачето на птичето, грижила се за него, докато оздравее.
Отлетяло и то на юг, заедно с последните ята. Дошла зимата, отминали студовете. Запролетило се. Гураша била на двора – греела се на слънчице. На дясното ѝ рамо кацнала лястовичка, пуснала в полата ѝ динена семчица.
Посяла я Гураша и скоро забравила за нея. Тя растяла и скоро завързала – но само един плод. Узряла динята. Старицата я откъснала. Разрязала я – и що да види! Посипали се отвътре злато и скъпоценни камъни. Разказала на своите съселяни Гураша, как ѝ се отблагодарила лястовичката.
На всички им се приискало да забогатеят. Започнали да чупят крачетата на птиците и да ги лекуват. На следващата пролет в много дворове растели вълшебни дини. Стопаните с нетърпение чакали да узреят. Само че, като ги разрязали, от там изскочили отровни змии. Засъскали, плъзнали навсякъде из селото.
Примолили се хората на Гураша да им помогне – от змиите да ги отърве. Обещали никога на лястовичка да не посягат, гнездата и пиленцата им да пазят.
Чула това лястовичката, събрала птичите си роднини, изяли змиите. Оттогава в това село, скътано сред най-високите върхове, никой не посяга гнездо да развали, птичка да нарани.
Източник:
Сказки народов СССР. Т. 1. – Москва : Изд. “Правда”, 1986, с. 441-442.
Превод от руски език и литературна обработка – М. Дюлгерова.
Към следващата кабардинска приказка “Селянинът и мравката“.