Лукът
Защо лукът станал горчив – звукозапис
Арменска приказка
В стари времена сладкият Лук и горчивата Диня били съседи. Тогава Лукът бил голям ката дините, а Динята – мъничка като лукова глава. Понеже Лукът бил не само голям, но и сладък, поливали го, разкопавали земята около него. Не му се налагало сам да се грижи за себе си. Пълнеел и едреел. Всичко му било наред, само едно било лошо – скучаел!
Веднъж зад оградата Лукът чул шумолене. Знаел той, че никаква опасност не го заплашва, но понеже нямало, какво друго да прави, заслушал се. Шумоленето се засилило, чул – някой да диша бързо, задъхано. Искало му се на Лука да погледне, да разбере, какво става зад оградата, но го мързяло да се помръдне. В края на краищата, не издържал. Любопитството надделяло над мързела. Понадигнал дебелото си туловище, обърнал се и надникнал зад оградата. Видял, как обливайки се с пот, изпод буците пръст се изправя хилаво стръкче живовлек.
Лукът се бил натъпкал с вода, надул се. И то не само от водата, но и от гордост. Затова се присмивал на всички. Съседката си, динята, наричал “голокореместа голтачка”. Подиграл се и на хилавото недорасляче:
– Послушай, голтачке! Чуваш ли? Още един дрипльо пъшка край пътя. Ама че се е запъхтял тоя хилав Живовлек!
– Не му е леко… – поклатила тънката си снага мъничката Диня. – Бедничкият!
– Бедничък ли?! Той е просто един нахалник! Едва успяха да го изхвърлят от лехите, а той веднага се вкопчи в крайпътните буци пръст.
– Не му е леко… – повторила Динята.
– Стига си повтаряла: не му е леко, та не му е леко! – разсърдил са Лукът.
Съжалил той, че заговорил Динята. Извърнал се, млъкнал, сърдито се намръщил. Но сития винаги скуката го тормози… И Лукът благоволил да заговори Живовлека:
– Как успя да пробиеш твърдите буци пръст?
– Задоволявам се с малко и много се трудя. – едва чуто прошепнало хилавото стръкче, което едва било успяло да измъкне раменете си от земята.
– Изрежат ли те на едно място, никнеш на друго. С корен те изтръгват, а ти отново се появяваш наблизо. Откъде у теб такава сила на духа, че не си загинал от безкрайното преследване?!
– В борбата укрепва силата на духа. – отговорил Живовлекът с малко по-силен глас, изтръсквайки от раменете си пръстта, която доскоро го притискала.
– От борбата, казваш? А с какво си силен?
– С врагове съм силен! – отговорил звънко Живовлекът.
Лукът не понасял високите тонове – ситостта се нуждае от съзерцателен покой. Затова той се намръщил и насмешливо попитал:
– Кажи, Живовлеко, кое е най-тежко на света: Да умираш от жажда в най-големия пек, да бъдеш размазан от Копито, изтръгнат изкорен или да бъдеш посечен от неумолимото Желязо?
– Най-трудно е да не обидиш другиго.
Лукът удивено се надигнал и ахнал: Живовлекът вече отглеждал дечицата си. Надничали те иззад буците пръст, твърди като камък. Впивали коренчетата си в тях и като по чудо – успявали да ги разтрошат.
Изплашил се Лукът. “Ще пораснат децата му, ще изпият всичката влага. Хората мен поливат, а те водата ми ще вземат. Тогава ще се наложи сам да вадя вода от тъмните, мрачни дълбини. Не! Само това – не!” – ужасил се Лукът и се развикал:
– Же-ля-зо! Ела! Тук! Веднага!
Напразно Динята се опитвала да спре Лука – викал ли викал той все по-силно.
Появило се Желязото и започнало да сече бунтаря. И защо ли? Каква ли е вината на бедняка Живовлек? Може би защото живее… и то на собствената си земя…
– О, Лук, развикал се загиващият. – Скуката и мързела са посяли у теб завист и са те довели до това предателство! Ако има справедливост на тоя свят, нека те направят лют и горчив, като моята съдба! Динята, заради добротата ѝ, дано да бъде пълна, като моите надежди! И сладка като сън.
Остро било свирепото Желязо. Остро, но сляпо. Чувствало, че унищожава Живовлека, но не видяло, че разсява децата му, полети, вместо с вода, със сълзите и сока на самия Живовлек.
Редом с гроба на Живовлека скоро поникнали внучетата и правнучетата му. В разкопаната и влажна земя им било много по-лесно да впият коренчетата си. Бързо растели.
Видял ги Лукът, горчива завист обжарила сърцето му и започнала да го изсушава. Безсилна ярост го гризяла. Започнал да се смалява.
Видяла Динята децата на Живовлека. Зарадвала се. Сладост се разляла в душата ѝ. А когато правнуците му надникнали изпод земята, видели Лука и Динята такива, каквито са в наши дни…
Източник: сайта http://www.fairy-tales.su/narodnye/
Превод от руски език М. Дюлгерова.
Към следващата арменска приказка – “Кокошката” (За Пул Пуги)
Към индекса за бърз достъп до арменските приказки.