Кикос
Арменска приказка
Живял някога беден селянин. Имал си той жена и три щерки. Веднъж, докато работел на полето, ожаднял. Изпратил най-голямата си дъщеря да му донесе вода от извора.
Взела девойката стомната и тръгнала – бързала да изпълни заръката на баща си. Стигнала до поточето. Вдигнала глава, загледала се в огромното дърво, което се извисявало над извора, замислила се:
– Когато се омъжа, ще ми се роди син. Ще го нарека Кикос.
Като порасне, ще дойде за вода.
Ще види дървото, ще се покатери на него.
Клонът ще се счупи, ще падне момчето ми.
Ще си удари главата в камъните и ще умре.
Девойката седнала под дървото, заплакала и занареждала:
– Ох, мъка, мъка! Бедният малък Кикос!
А у дома вече се тревожели за нея. Питали се:
– Какво ли се е случило? Защо се бави?
Майката изпратила средната дъщеря, да разбере, какво се е случило.
– Разбери, защо сестра ти още се мотае? – заръчала тя.
Когато най-голямата сестра видяла, че при нея идва средната ѝ сестра, още по-силно заридала и занареждала:
– Ела, ела тук! Бедна, неутешима леля си ти! Виж, какво се случи с твоя малък племенник Кикос!
– Какъв Кикос?
– Как, нима не знаеш?! Ето послушай:
Някога, когато се омъжа, ще ми се роди син. Ще го нарека Кикос.
Като порасне, ще дойде за вода. Ще види дървото, ще се покатери.
Клонът ще се счупи, ще падне момчето ми.
Ще си удари главата в камъните и ще умре.
Ох, мъка, мъка! Бедият малък Кикос!
Средната сестра също заридала. Седнала до кака си, заплакала и занареждала с цяло гърло:
– Ох, бедото лелино момче! Нещастният ми племенник!
А майката на двете сестри сериозно се разтревожила. Изпратила най-малката си щерка да ги търси.
– Иди, разбери, какво се е случило! – заръчала тя.
Тъгнало девойчето към ручея. Гледа – каките ѝ седят под дървото и горчиво ридаят.
– Какво става тук? – запитала разтревожено най-малката сестра.
– Нима още не си научила?!
Някога, когато се омъжа, ще ми се роди син. Ще го нарека Кикос.
Като порасне, ще дойде за вода. Ще види дървото, ще се покатери.
Клонът ще се счупи, ще падне момчето ми.
Ще си удари главата в камъните и ще умре.
Ох, мъка, мъка! Бедият малък Кикос!
– О, бедничък Кикос! На кого остави своята бедна, нещастна леля?! – занареждала най-младата сестра, заедно с двете по-големи.
Накрая, майката не издържала мъчителното очакване и сама хукнала към извора. Насреща ѝ трите щерки се развикали:
– Идвай! Бързай, безутешна бабо! Да видиш, какво се случи с ненагледното ти малко внуче!
– За какъв внук говорите?! Кога стъм станала баба?! – изумила се жената.
– Как? Ти нищо ли не знаеш, мамо?! Е, слушай тогава. Ще ти разкажа: Някога, когато се омъжа, ще ми се роди син. Ще го нарека Кикос.
Като порасне, ще дойде за вода. Ще види дървото, ще се покатери.
Клонът ще се счупи, ще падне момчето ми.
Ще си удари главата в камъните и ще умре.
Ох, мъка, мъка! Бедият малък Кикос!
– О, мъка, мъка! Защо ли още съм жива скъпи мой Кикос?! По-добре аз – нещастната ти баба, да бях умряла вместо теб! – заридала майката на трите девойки.
А селянинът се чудел:
– Къде са се дянали щерките ми? Защо не ми донесоха вода?
Тръгнал да ги търси. Намерил ги край извора. Седят и трите и плачат, та се късат. Че и жена му заедно с тях. Като го видели, втурнали се към него ревейки и нареждайки:
– Ела, ела, нещастни дядо! Виж, какво се е случило с любимия ти внук Кикос!
– Какъв внук?! Кикос?! Кой е този? Какъв ви е на вас? – стъписал се потресеният стопанин.
– Внука ти!
– Твоята кръв и плът!
– Синът на най-голямата ти щерка!
– Нищо не разбирам…
– Нищо не разбираш?! – извикала най-голямата сестра. – Слушай тогава:
Някога, когато се омъжа, ще ми се роди син. Ще го нарека Кикос.
Като порасне, ще дойде за вода. Ще види дървото, ще се покатери.
Клонът ще се счупи, ще падне момчето ми.
Ще си удари главата в камъните и ще умре.
Ох, мъка, мъка! Бедият малък Кикос!
И трите ревнали в хор. Плачат и нареждат:
– О, мъка, умря нашето мъниче Кикос!
Селянинът помислил, помислил и рекъл:
– Слушайте, глупави жени! Стига сте плакали! С плач няма да върнете Кикос. По-добре, да тъгваме! Да се върнем у дома, да извикаме съседите и да направим помен в памет на Кикос. Такъв е животът – един идва, друг си отива.
Имали си те само един вол и чувалче брашно. Заколили вола, изпекли хляб, извикали съседите, помен направили.
После отишли в църквата, заръчали панахида за умрелия Кикос и заживели както преди…
Източник: сайта http://www.fairy-tales.su/narodnye/
Превод от руски език – М. Дюлгерова.
Вижте варианта на приказката, преразказана през 1912 г. от Ованес Туманян и преведана от Гаяне и Агоп Орманджиян, публикувана в сборника:
Храбрия Назар – София : Изд. “Отечество”, 1986, – 178-182 с.
Може да ползвате и чудесния превод на Дона Минчева в сборника:
Азаран и Бюлбюл – София : Изд. “Нар младеж”, 1983, 86-89 с.
В това издание е използван превод от руски език от сборника: Азербайджанские народные сказки. – Изд. “Айястан”, Ереван, 1965.
Към следващата арменска приказка – “Трите съвета“.
Към индекса за бърз достъп до арменските приказки.