AEDVIL

Дружбата винаги носи победа

Татска приказка – осма част

Върнал се в град Ховтегиз и заедно с хората от града и седемте красавици пирували още дълго.

После двамата братя и дъщерята на пастира се сбогували с тях и тръгнали на път. Превалили билото на планината и чули – в подножието ехти песента на чукове, звънтят наковални. Погледнали – там, дето преди се ширела пустиня, сега град се извисява. Удивили се братята, решили да спрат, да го разгледат. Видели, че там само майстори живеели, оръжия майсторели. Запитал ги най-младият брат:

– Защо са ви толкова много оръжия?

– А вие кои сте?

Разказали братята, кои са, откъде идат, накъде отиват.

– Добри хора сте и храбри джигити! Слушайте, ще ви казкажа за нас, но историята ни е дълга.

Двамата братя и девойката обичали дълги приказки да слушат. Също като вас! Ето какво разказал майсторът на оръжия:

– Ние, жителите на този град, бяхме войни. Много пъти се налагаше битки да водим и винаги сме побеждавали. Веднъж нашия предводител сънувал, че при него долетял дух и му казал: “Славата на твоите войни стигна и до нас. Ти можеш да станеш повелител на небето, ако покориш луната и звездите.” На следващата сутрин водачът ни събра и ни разказа съня си. Заповяда ни да се приготвим за бой. Затръбиха тръби, забиха барабани, строихме се и тръгнахме натам, накъдето луната всяка вечер се крие.

Дълго вървяхме – прекосихме високи планини и дълбоки клисури. Стигнахме до върха на тази планина и зачакахме да се стъмни. Появи се луната – водач и звездите – войни. Започнахме да стреляме. От всеки изстрел скалите се рушат, а звездите, както винаги, ни гледат и се усмихват.

Разсърди се предводителят ни. Викаше: “Стреляйте! Стреляйте!”.

Цяла нощ стреляхме, но нито една звезда така и не убихме. И така – денем почивахме, а седем нощи обстрелвахме луната и звездите.

На седмата нощ между нашата и звездната войска прелетя едноокият аждаха. Като видя чудовището, нашият предводител стреля и го рани в крака. Аждаха се разяри, глътна предводителя ни и започна да ни засипва с пясък. Седем години бяхме засипани под пясъците. На осмата – нечия кръв отми дебелия слой пясък и ние оживяхме. Побързахме град да построим, оръжия да изковем – готвим се за война с едноокия аждаха.

Разказали братята, че аждаха е убит и няма защо да се боят от него.
Поканили войните някой от братята да остане – града им да управлява.
Съгласил се средният брат, а най-младият забързал към дома – майка си да види, да я успокои, че синовете ѝ са живи и здрави.
 
Дълго ли пътувал или не – кой знае, но изведнъж конят му започнал да гризе юздите, да рие земята с копито, тревожно да цвили. Усетил конникът – мирише на изгоряло. Вдигнал глава – в небето дим се виел. Препуснал момъкът натам, откъдето се издигал димът.

Нека той да препуска, а аз ще ви разкажа, какво се случило.

Работата била в това, че падишахът Чимечин, като чул, че пастирът е омъжил дъщерите си, решил да ги плени, а пастира – да убие.
Събрал войската си и нападнал града на най-големия брат. Смело се отбранявали, но войските на падишаха Чимечин били по-силни. Започнали да побеждават.

Точно тогава – сякаш от небето паднали – спуснали се като орли, най-малкият брат, средният със своите хора и войните от пустинния град. Разбили войската на Чимечин.

Задружните братя пак успели да победят враговете си. Дълго пирували в чест на победата.

Докато те пируват, ще ви разкажа, какво се случило с дъщерята на падишаха. Тя умирала, когато най-младият брат донесъл млякото от златорогата сърна. Донесли стражите млякото, глътнала девойката една лъжичка – отворила очи, глътнала втора – усмихнала се, глътнала трета – вдигнала глава. Така – малко по малко изпила млякото и оздравяла. Оздравяла и още по-красива станала.

Искал баща ѝ жених да ѝ намери.

– Ще бъда невеста на този, дето е донесъл млякото на сребърната сърна.

Какво да стори падишахът? Пратил глашатаи – да съобщят, че ще даде дъщеря си за жена само на този, който е спасил живота ѝ.

Братята научили за това, разбрали, че е дошло време и най-малкият им брат да се задоми. Сбогували се, изпратили го.

Скоро стигнал той в двореца на падишаха. Познали го стражите, завели го при господаря си. Зарадвал се бащата, че такъв красив и храбър зет ще има. Започнали за сватба да се готвят. Скоро дошли и по-големите братя с невестите си. Четирийсет дни и нощи пирували – празнували сватбата на най-младия брат и щерката на падишаха.

Седем дни след това, тръгнали към родния дом, където майка им се състарила от тревоги. А и как да не се състари?! Ни вест ни кост от синовете ѝ… Но радостта изтрила следите, които мъката оставила по лицето ѝ. Посрещнала майката синовете си и техните невести-красавици. Зарадвала се, че домът, който мъжът ѝ построил се напълнил с весели и щастливи семейства.

Разказали синовете на майка си за всичко, което им се случило. Благодарили ѝ за мъдрия съвет – задружно да посрещат несгодите.

После я поканили да им гостува – при когото от тях пожелае – при него да живее.

Така и сторила майката, но накрая останала да живее при най-малкия си син. Не напразно народът казва, че най-малкото дете, най-много се грижи за майка си, най-много я обича.

Живели братята, невестите и децата им задружно. Ако някой изпаднел в беда, всички му се притичали на помощ. И винаги побеждавали!

Не напразно народът казва: Където е дружбата, там е победата!

Източник:

ЗОЛОТОЙ сундук. Сказки татов Дагестана”, Издательство “Наука”, Москва, 1974 г.

Сайт: http://www.fairy-tales.su/about_sait.html

Превод от руски език и литературна обработка – Маргарита Дюлгерова.

Към следващата татска приказка “Как младежът си купил брада”.

Към индекса за бърз достъп до татските приказки.