AEDVIL

Домбай

Осетинска приказка

Живял някога много як осетинец – силата си не знаел! Казвал се Домбай. Разправят, че нямало по-силен от него в тоя край. Веднъж в покрайнините на селото, в което живеел, издъхнал гигантски бивол. Горещо било лятото – трупът започнал да се разлага и да мирише. Хората не знаели що да сторят. Помолили Домбай, да ги избави от тази беда. Домбай хванал бика за опашката, завъртял го и с такава сила го метнал, че никой не видял, къде го е запратил. Всички само за това говорели, а капризната и надменна жена на Домбай не спирала да се хвали. Омръзнало им на хората да я слушат.

Един ден една стара жена ѝ рекла:

– Има на света много по-силни от мъжа ти. 

Обидила се жената на Домбай, предала му думите на старицата.

– Тръгвам! Няма да се успокоя, дорде по-силен от мен не намеря! – рекъл той.

Дълго ли вървял, кратко ли – не се знае, но в един прекрасен ден видял великан с въдица в ръка – по-голяма от вековно дърво. А великанът – като планина се извисявал над реката.

“И аз съм тръгнал, силата си с такива като него да меря!” – изплашил се Домбай, искал тихичко да се измъкне, но великанът го видял, провикнал се:

– Ей, планинско птиченце, накъде си се запътил?

– Търся, с кого силата си да премеря.

– Чуй, птиче! – засмял се великанът. – Бих си премерил силите с теб, но не мога нищо да направя, без разрешението на по-големите си братя. Ще ги намериш нагоре по реката.

Продължил Домбай, проклинайки своята самоувереност и горделивата си жена. Скоро видял втори, още по-голям великан.

– Откъде идеш, накъде си се запътил? – запитал го той.

Разказал му всичко Домбай. Усмихнал се средният брат-великан и рекъл:

– Иди при най-големия ни брат, ако той позволи, ще ти покажем, какво можем.

Доста вървял Домбай. Като видял следващия великан – два пъти по-голям от средния брат, здравата се изплашил, но все пак му казал, защо е дошъл.

– Ай, ай, птиченце! – разсмял се гръмогласно великанът. – Иди, посъветвай се с майка ни!

Ще, не ще – трябвало при майката-великанка да иде! А тя! Два пъти по-голяма била от най-големия си син! Седяла насред степта и шиела. Единият ѝ зъб – в земята забит, другият – в небето; едната ѝ гърда на земята пред нея, другата – преметната зад гърба ѝ. Като я видял, Домбай се разтреперал от страх: “Ще трябва с белия свят да се сбогувам. Великаните за вечеря са ме оставили. Не мога да избягам… Дано хитростта ме спаси!” – помислил си Домбай.

Тихичко се прокраднал зад гърба на великанката и засукал гърдата, която била преметната зад гърба ѝ. Огледала се тя, а той се развикал:

– Ой, майчице, спаси ме!

– Ех, сине, имаш късмет! Разкажи, как си попаднал в нашия край.

(Чудиш се, защо Домбай нарича великанката “майчица”? В кавказските приказки героят, който успее, да засуче мляко от гърдата на великанка, става неин приемен син. Затова тя трябва да опази живота му и дори да  помогне в по-нататъшните му приключения.)

– Исках, силата си да изпитам, по-силен човек от мен да намеря.

– Глупавичък си ми ти! Къде си тръгнал – с твоята пилешка силица, да се хвалиш?! Синовете ми от теб шашлык искаха да приготвят за вечеря. Нямаше да се отървеш от шиша! Но щом вече съм твоя помайчима, няма как – трябва да ти помогна…

Като рекла това, великанката захлупила Домбай с напръстника си – голям бил той като хански дворец.

Завърнали се вечерта великаните, угостила ги майка им с рибата, която били уловили. Убедила ги да оставят Домбай за закуска. Щом синовете ѝ заспали, заспали и захъркали, повдигнала напръстника, пуснала госта, рекла му:

– Е, сине, бягай с все сили! Гледай до сутринта да си, колкото се може по-далече. Настигнат ли те синовете ми – няма да мога, да те спася.

Благодарил Домбай на Великанката и хукнал.

Цяла нощ тичал. На разсъмване спрял и се заслушал – дали не го преследват? Уморил се, тичал все по-бавно и по-бавно. Когато се развиделило, чул тежките стъпки на великаните. Колкото и да бързал, не можел да им избяга. Идвали все по-близо и по-близо. Отчаял се Домбай.

Изведнъж видял старец-великан да се изкачва по планинските пътеки и с една ръка да влачи дванайсет коли със сол. С последни сили Домбай се добрал до стария великан и извикал:

– Бащице! Моля те, спаси ме!

Дожаляло му на стареца, вдигнал Домбай и го поставил внимателно в дупката на повредения си зъб. Дотичали синовете на великанката, поискали да им предаде Домбай. Не им обърнал внимание старецът, но те продължавали да крещят и да го заплашват. Ядосал се старият великан, изтръгнал косъм от брадата си, с него завързал и тримата. После извадил от зъба си Домбай, разпитал го, как е попаднал тук. Разказал му всичко Домбай. Разсмял се старецът, рекъл:

– Сега видя, сине мой, кой е по-силен. Вече можеш да се завърнеш у дома.

Благодарил Домбай и тръгнал обратно към родния край. По пътя се замислил: “Старецът, който ме спаси, завърза само с един косъм и тримата великани. Но аз забелязах, че е едноок. Значи някой го е победил… Кой ли е по-силен от него? Ще се завърна и ще го попитам!”

Речено-сторено! Не му мислил много – завърнал се при стария великан.

Сигурно вече разбрахте – смел бил Домбай, но не го бивало много в мисленето – иначе щеше ли да послуша надменната си жена, щеше ли да тръгне по света – със силата си да се хвали?! Запитал Домбай стареца:

– Кой те победи? Кой окото ти извади? Кой по-силен от теб се оказа?

– Бог да те накаже, задето старите ми рани разрови! Седни ще ти разкажа: Бяхме дванайсет братя. Млади и буйни! Кръвта ни бушуваше! Тръгнахме и ний като теб – юнаци да търсим, силата си в двубои да проверим. Подготвихме конете си – вместо зърно те стомана ядяха, искри от очите им изскачаха. Нощта ни застигна по пътя. Влязохме в една пещера – да пренощуваме. Като се събудихме на сутринта, що да видим! Не било пещера, а човешки череп! Оседлахме конете, но преди да излезем от черепа, дотича огромно черно куче, захапа го и хукна. Край някакво селище остави черепа на земята и започна да глозга кокалите. В тоя миг дойде девойка-великанка и се развика: “Проклето куче! Омръзна ми да мъкнеш тук всякакви кости!” – и ритна черепа.

Какво е станало после, не знам. Опомних се, видях – черепа счупен, братята ми мъртви. Само аз оцелях. Тогава загубих окото си. С никого не се бях преборил, никой не ме бе победил… От глупостта си пострадах! Също като теб! Върви! И се радвай, че в родния си край ти си най-силен! А на света юнаци много – от силни, по-силни… чет нямат!

Завърнал се Домбай у дома и вече никога със силата си не се хвалел.

Из ОСЕТИНСКИЕ народные сказки. – Москва : Изд. “Наука”, 1973, с. 76-79.

Превод от руски език и литературна обработка – М. Дюлгерова.

Към следващата осетинска приказка “Как Сардон измамил уаигите”.

Към индекса за бърз достъп до осетинските приказки.