Гибелта на художника – 3

 

Наложило се Мануг наистина да започне да рисува владетеля. Палитрата падала. Четките се чупели. Търпеливо седял господарят пред художника. Като почтителни сенки слугите се криели из ъглите.

Когато всички четки били пречупени, господарят изпратил слугите да купят нови. И нали те си нямали минало, рисували това, което искал да види владетелят. Като покорни псета лижели боите.

След няколко новолуния портретът бил готов. А после се посипали поръчки от най-богатите и известните…

 

Като воденични камъни се търкаляли дните, седмиците, годините, увеличавайки богатствата и посребрявайки косите на художника. И странно: колкото по-малко работел Мануг, толкова повече забогатявал.

Задморски майстори му построили дворец. Искри излитали изпод копитата на конете му – един от друг по-бързи, един от друг по-прекрасни.

Жената на Мануг тънела в коприни, дъщерите – в скъпоценности. Синовете пръскали небрежно жълтици.

Непрекъснато канели Мануг на тържества и пиршества. Мълчаливо ядял и пиел той. Не успявал да стане от една трапеза, а вече го канели на друга. И пак – вино, наздравици, весела музика, която в ушите на художника звучала като погребален плач.

 

Никой не се досещал, че Мануг вече не виждал хората такива, каквито са, а такива, каквито те искали да изглеждат, за каквито се представяли.

Леките четки натежавали от тежестта на кесиите с жълтици. Стоманени станали ръцете на художника от пищните угощения. Проницателните му очи се замъглили от лъжите и ласкателствата.

 

С ненавист гледал Мануг жена си, която го тласнала по тоя път. Намразил и децата си, които богатството разглезило, направило ги мързеливи и капризни. Те безразсъдно пилеели парите, пропити от унижението на баща им.

 

А над страната скоро се спуснала смъртта. Болест, като свиреп облак се носела от село на село, от град на град. Който бил силен – отслабвал, залинявал. Който бил слаб – умирал.

Спомнили си хората за Бога. Затичали се към храмовете. Започнали да колят животни, курбан да правят, богу да се молят.

 

Не се разболели само няколко овчари и Ованес. Замислил се той: “Защо?”. Досетил се, събрал всичики, които още можели да се движат. Завел ги в планината, високо горе в небесата, на поляната, където търсел нови форми и багри за своите грънци. Казал на измъчените хора:

– Сами трябва да се спасим! Овчарите пасат тук овцете и нито животните, нито хората се разболяха. Аз берях тези треви и също съм добре. Лечебни са те! Трябва да ги пазим и да ги отглеждаме. Сега ще сварим от тях, ще дадем на слабите и болните. Нека тези, които се изправят на крака, да помагат на останалите. Така ще се спасим.

Дълто се борили за живота си. Най-сетне страшната болест отстъпила.

Селяните намерили болните деца на художника. Отвели и тях в планината. Спасили ги.

 

Излекуваните хора прославяли Ованес. Най-прочутият ашуг[1] песен за него написал. Спомнили си хората за картината на Мануг, дето юнак, с лицето на куция грънчар, се бори с чудовище. Свещениците обявили Ованес за светец. Поставили картината в църквата. И тълпата, която преди се надсмивала над грънчаря, сега се молела пред картината с неговия образ.

 

След като селяните спасили децата на Мануг, той място не можел да си намери – просторният дворец на затвор му приличал. Една нощ не издържал – тръгнал към планината. Но тя го посрещнала гневна – свиреп дъжд се леел, яростно го блъскал студеният вятър, съборил художника. Изцапали се и подгизнали скъпите му дрехи. Изправял се той и пак падал. Вятърът отново го сграбчвал и го хвърлял върху скалите. Плъзнал се към пропастта.

Изтривайки кръвта от раните си, Мануг си мислел: ”Купих си земни блага, продавайки и предавайки своя вълшебен дар. В бедността си черпех сили от планината, а сега планината ме обезсили…” 

 

Не успял да се изкачи по стръмнината Мануг. Суровата планина го отхвърлила. Тръгнал обратно към долината. На разсъмване видял бедни селяни да впрягат биковете си. Премръзналите им деца помагали на своите  родители. Помислил си: “Децата ми спят, уморени от танци и пирове. И още дълго ще спят… И аз съм приспан. Преди никога не съм бил безразличен към нищетата.”

 

Изведнъж сякаш чул гласа на грънчаря:

– Никого не вижда сега Мануг. Има позлатени очи…

Свил се Мануг. Обидата била заслужена. Изтичал обратно до стария си дом. Разбил закованата врата. Намерил счупените си четки, които вярно му служели, преди да измени на призванието си. Прегърнал ги, като загинали войни и извикал:

– Простете ми! Откакто ви предадох, душите на хората станаха недостъпни за мен. Богатството, което похити моя вълшебен дар, ме превърна в измамник. Да мамиш народа си! Какво по-голямо престъпление от това?!

Дано кръвта ми на предател бъде последната багра върху палитрата!

 

Може би клетвата му била чута… Паднал Манук мъртъв на земята. Кръвта му обагрила палитрата. Тя полетяла. Счупените четки заподскачали, сякаш мъртвият художник рисувал със собствената си кръв, търсейки опрощение.

Сред златото на есенната гора, засияли кърваво-червените багри, които напомняли за гибелта на художника.

 

Източник: сайта http://www.fairy-tales.su/narodnye/

Превод от руски език – М. Дюлгерова.
Към следващата арменска приказка – “Дъщерята на Зарзанд“.
Към индекса за бърз достъп до арменските приказки.


[1]Ашуг – народен – певец-поет.