Анаит – 5

 

Пета част на арменската приказка “Анаит”

 

Анаит заповядала да тръбят: “Тревога!”. Дворцовият площад се изпълнил с народ. Хората се питали: “Какво се е случило?”. На балкона се появила въоръжената Анаит.

– Граждани! – извикала тя. – Животът на нашия цар Вачаган е в опасност. Който обича царя, на когото му е мил живота му – след мен! До обяд трябва да пристигнем в Перож.

Не минал и час, а вече всеки, годен да носи оръжие, бил на седлото. Анаит оседлала огнения кон, препуснала покрай редиците на своята войска, изкомандвала: “Напред!” и препуснала към Перож. Облак прах се вдигнал след нея. Войската била още далеч назад, когато тя спряла коня си насред площада в Перож.

Помисляйки я за божество, всички коленичили пред нея.

– Къде е вашият управител? – гордо запитала Анаит.

– Аз съм Ваш слуга, царице. – казал сивокос старец, като се надигнал от земята и коленичил пред нея.

– Какво става в твоя храм?

– Там живее свят човек, когото целият народ почита.

– Свят човек?! Заведи ме при него!

Управителят на града повел Анаит към храма, а след него тръгнала и тълпата от площада. 

Като видели приближаващите хора, жреците ги помислили за богомолци и отворили железните порти на крепостните стени. Срещу тълпата се изправил Главният жрец, пеейки молитви, издигайки ръцете си високо към небето, се доближил до тълпата. 

Анаит пришпорила коня си и препуснала към олтара. Напипала в стената тайната пружина и стената се разделила на две. Показали се железните врати.

– Отвори! – заповядала Анаит.

Главният жрец, заедно с въоръжените си слуги се хвърлил към Анаит.

– Тя оскверни храма! Смърт за нея! Убийте я!

Умният кон на Анаит го стъпкал с могъщите си копита. Войската пристигнала в тоя миг, обкръжила стражите на жреца и скоро ги изтребила. Народът на Перож със страх и недоумение гледал битката.

– Елате и вижте, какво е скрито в подземията на храма! – рекла Анаит.

Когато изтръгнали железните порти, страшна гледка се разкрила пред очите на тълпата: От адските дълбини на пещерата изпълзели измъчени хора. Не хора, а сенки! Някои не можели да стоят на крака. Други, ослепени от светлината, се мятали като мравки в пламтяща гора. Трети не можели да помръднат – може би умирали. Войската се разпръснала из пещерата.

Войниците изнесли мъртвите, уредите за изтезание, казаните, в които вряло човешко месо.

Засрамените граждани им помогнали да почистят пещерите и храма, да погребат мъртвите, да лекуват болните.

Последни от пещерите излезли Вачаган и Вагинак. Отвели ги в палатката на царицата. Вачаган и Анаит се гледали и не можели да се нагледат един на друг. Вагинак плачейки коленичил пред царицата, докоснал почтително ръката ѝ:

– Мъдра царице! Ти ни спаси днес!

– Не днес, Вагинак! Не днес, а тогава, когато запитах: “Владее ли някакъв занаят синът на Вашея цар?” Помниш ли, как ти се смя тогава?

Засраменият Вагинак мълчаливо навел очи.

Много, много години оттогава, но славата на мъдрата Анаит е жива и до днес.

 

Източник: сайта http://www.fairy-tales.su/narodnye/

Превод от руски език и литературна обработка – М. Дюлгерова

 

Виж авторизирания вариант на приказката, със заглавие “Анахит”, от Хазарос Агаян и преведана от Гаяне и Агоп Орманджиян, публикувана в сборника:

Храбрия Назар – София : Изд. “Отечество”, 1986, – 44-79 с.

 

 

Към следващата арменска приказка “Бащата на Хикар“.

Към индекса за бърз достъп до арменските приказки.