Из  „Оги и Градушката“

2_11_Страданията на Картала[1]

Превъплътил си се в образа на Картала. Чувстваш, как малко по малко Ламята прекършва волята ти.  Губиш сили…

Срам! Сам да причиниш гибелта на родната гора…

Сам да доведеш Черната градушка над гнездото си…

Срамът ти дава сили. Напрягаш волята си. Повеждаш облаците към комините. Летиш около тях. Все повече стесняваш кръговете. Но чуждата воля се вкопчва в съзнанието ти. Миг преди да те пречупи, прибираш криле и падаш като камък. Свистене. Удар.

“Мъртъв ли съм?” О, не! В гнездото си. Орлетата крещят от ужас. Орлицата се опитва да ги предпази от ледените късове.

Изсипват се тонове черен лед. Но още по-черна е мъката, която те поглъща. Гласчетата на орлетата замлъкват. Живи ли са?

“Ние бяхме последните орли-градушкари в нашата планина… Убих дечицата си.  Опозорих рода си. Ламята пречупи волята ми. Доведох Черната градушка. Позволих ѝ да унищожи гората. Аз, най-недостойният, най-страхливият, най-слабият картал!”

Така ли е, наистина? Скоро ще разбереш.

Ламята злорадо ти се надсмива. Гледа през очите ти. Вижда: разрушеното ти гнездо, премазаните ти рожби, мъртвата орлица, окършените клони, извора – затрупан с черен лед. Чувстваш злобната ѝ радост. Възприемаш надеждата ѝ – “Дано Огненото драконче да лежи затрупано някъде там!”

Какво се случи после? Ще разбереш от следващия епизод:

2_12_Хитрината успя!

Изведнъж ти олеква. Ламята прекъсва връзката. Изчезва в алено сияние. Идваш на себе си. В пещерата си – тъй, както каза Ох: “Ако вълшебството ми успее, ще се озовеш в пещерата, но в никакъв случай не мисли за това, за да не узнае Ламята.”

Виждаш Орлицата и дечицата си – живи и здрави. Спомняш си заръката на стария вълшебник: “Ламята трябва да повярва, че ни е победила. Представи си всичко най-страшно, което може да се случи, ако тя пречупи волята ти! Трябва да бъдеш много убедителен – мъката ти трябва да бъде истинска. Щом Ламята прекъсне връзката – бързайте двамата с Оги. Елате при мен. Без вас няма да мога да завърша магията, с която да спра разтопяването на черния лед.”

Силите ти се възвръщат. Обясняваш на Оги и Орлицата, какво се е случило. Ти – в ролята на Картала – отлиташ с Оги.

Кацате на високата скала до Стария гарван. Вълшебникът Ох се нуждае от помощта ви. Отбележи в дневника на приключението, че даряваш 50 точки вълшебство и 30 точки сила.

– Ще обединим силата и вълшебството си. –  казва Ох.

Започва да нашепва и припява тихичко. Облита огромната камара черен лед.

Изведнъж ледените късчета потрепват, разтърсват се, струпват се едно върху друго. Издигат се все по-високо и по-високо. На мястото на фабриката се извисява черна скала с остри върхове – назъбени и страшни.

– Ох-и! Черна перла!

– Не, сине, перлите се раждат от страданието и саможертвата на бисерните миди, които искат да ни дарят с красота. А Черната скала е грозна и опасна. Вълшебството засега ни предпазва.

– Черната скала ще ни напомня, че трябва да пазим чистотата и красотата. – казва Оги.

Старият вълшебник явно е доволен от отговора на Огненото драконче.

[1] Карталът в българската фолклорна традиция е наричан още „орел – градушкар“. Той води градоносните облаци. Затова трябва да бъде пазен и почитан. Да не се разрушава гнездото му.

Към индекса “Оги”

Към общия индекс “Приказки”