Снежното хлапе
1. Гневът
Привечер заваля сняг. Снежинките – едри и красиви, покриха храстите и клоните на дърветата. Приказно! Нямаше виелица. Не беше много студено. Тъкмо за игра. Още не беше натрупан достатъчно сняг, за да се пързаляме или да правим снежни човеци. Но ставаше за бой със снежни топки. И битката започна.
Не ни се искаше да воюваме едни срещу други, а и храстите и дърветата, отрупани със сняг, приличаха на какви ли не чудовища, крепости, замъци. Можеше да си представим, всякакви врагове.
Наскоро ме бяха натупали по-големите момчета от съседната махала. Без никаква причина! Просто защото са по-едри, а и бяха много, а аз сам.
Представих си, че с все сила запращам снежните топки право в наглите им ухилени муцуни. Те се гърчеха и ревяха от болка. „На ви! На! Пада ви се!“ Заслуженото отмъщение ме изпълваше с гордост.
Докато събирах сняг за следващата топка, напипах остър камък. Натрупах около него сняг. Мислех си: „Време е и те да почувстват унижението и безсилието, които изпитвах докато ме измъчваха.“. Запратих с все сила ледения снаряд – право в лицето на водача им, втренчил в мен свирепия си поглед.
Горе, високо на дървото, клон се откърши, снегът се изсипа на земята, заедно със снежната топка и камъка скрит в нея. Не успях да отскоча.
Преди да загубя съзнание, някой се надвеси над мен, студ ме обгърна, болката изчезна. Виждах само падащите едри снежинки, а сред тях очите на Снежното хлапе. То ми беше спасило живота. Така се срещнах за първи път с него. – разказа ми приятел от детските години.
Но аз вече познавах Снежното хлапе…
Ако искате – ще ви разкажа за срещите си с него.
2. Вледенената гора
Няколко семейства с деца – от 7 до 10 годишни, посрещахме осми март в Лесопарка край града. Вече бяха цъфнали кокичета, минзухари, синчец. Едно от децата – момиче – командваше всички – искаше да наберем много цветя, да украсим масите в хижата и да направим букети за майките си.
Постарахме се. Някои от децата скубеха цветята с корените. Мъчно ми беше за горките цветя, но не посмях да се обадя, знаех, че няма да мога да спра децата. Момичето ги командваше да бързат и да се съревновават, кой ще набере повече.
Натрупахме набраните цветя в няколко тави, на дъното наляхме вода. Подредихме няколко малки вазички на масите, но по-голямата част от цветята оставихме в тавите – на по-хладно, за да не увехнат, докато дойде време да поднесем букетите.
Заиграхме се. Тичахме из гората, дори и не ни идваше на ум, че тъпчем красивите поляни. Внезапно заваля леденостуден пролетен дъжд.
Струваше ми се, че гората плаче за изпотъпканите поляни, за изскубнатите цветя.
Извикаха ни в хижата. Празникът започна. Когато отидохме да вземем цветя, за да направим букети за майките си, видяхме, че са останали само малко увехнали кокичета и минзухари. Та ние набрахме толкова много цветя?! – чудехме се всички. Но нищо не можехме да сторим.
През нощта стана много студено, вятърът виеше, клоните зловещо потракваха, скърцаха, сякаш стенеха. Втресе ме, както често ставаше, пак бях настинала. Вдигнах висока температура, но сама сменях кърпите, потопени във вода. Тихо-тихо, за да не събудя майка и татко.
Върху стъклото бяха изрисувани клонки, листа, ледени цветя. Вън дърветата бяха още по-странни . Дъждовната вода бе обвила клоните, стичайки се бе образувала ледени висулки, дантели и какви ли не чудесни образи. На разсъмване слънцето ги озари – светът стана приказно-красив, а гората сякаш бе стъклена скулптурна група.
Из гората летеше Снежното хлапе, галеше клоните на дърветата, даваше им кураж, пееше им за топлото пролетно слънце, за да издържат, да оцелеят и да се надяват, че децата ще се научат да пазят природата.
А какво бе станало с набраните цветя? На сутринта видях огромен букет в колата, с която си тръгна момичето, което ни командваше …
3. Козуначната кифла
Като бях малка много боледувах, затова майка ми не можеше да започне работа. Само със заплатата на татко трудно оцелявахме. Всяка събота и неделя ходехме на лозе, работехме, за да имаме поне грозде, череши и орехи. Преди заплата, събирахме стотинките, за да успеем да купим хляб.
Козуначните кифли ухаеха и изглеждаха прекрасно. Веднъж майка ми купи кифла и тръгнахме към градската градина – в центъра. Едва бях отхапала от кифлата, две познати деца ме заговориха. Както ме бяха учили родителите ми – отчупих и дадох на децата по малко от кифлата. Но други две деца видяха това и дойдоха при нас. Отчупих и на тях. И кифлата вече я нямаше.
Тогава видях за втори път Снежното хлапе. То полетя около майка ми, показвайки ми, колко е слаба, напомняйки ми, че за да има храна за мен и татко, тя казва, че не ѝ се яде. Осъзнах, че може да се разболее …
И точно това се случи, когато тръгнах на училище. Тя стана работничка в химически завод. След три месеца се разболя от туберкулоза. Лекуваха я дълго.
Три години – всеки месец ме имунизираха, но винаги – напразно. Изпитвах ужасен страх от детския тубдиспансер. Там беше студено, безнадеждно и страшно място.
В квартала едно доста по-голямо от мен момиче командваше децата. Сред нейните приятелки можеха да се наредят само тези, които им носеха бонбони.
Когато татко си получеше заплатата ми даваше два лева, с тях можех да си купя две ролки – бонбони с аромат на малина или ягода. Но като знаех, че преди заплата майка винаги се тревожеше, че пак няма да ни стигнат парите, пазех тия два лева и гордо ѝ ги давах, за да купи хляб.
Един ден татко ми даде два лева и каза да си купя бонбони. Прибрах ги в ученическата си чанта. Някоя от „придворните дами“ видяла, чула и докладвала.
След училище ме причакаха и започнаха да се подиграват: „Свиди ти да ни почерпиш. Сама ли ще си ядеш бонбоните?! Уж искаш да сме приятелки!“
Но аз помнех случката с козуначната кифла, помнех урока на Снежното хлапе, знаех, че не ми трябват такива приятелки. Не им обърнах внимание, отминах и никога повече не им позволих да ми се присмиват и да ме обиждат.
Майка ми разчиташе на мен – аз пазех цял месец двата лева. Представях си, хляба – по-сладък от бонбоните, от които се бях отказала …
4. Демагог! По дяволите!
Наложи ми се да науча значението на тая дума още докато бях съвсем малка. Живеехме в центъра на града, в квартира под наем.
В спалнята – гардероб и леглото на родителите ми, в кухнята, отделена с подвижна врата – моето легло, до него притисната масата с три стола, до стената – бюфета, до него печката, до входната врата – мивката. Едва успявахме да се промъкваме между тях.
Добре че имаше голяма тераса, обща за нас и за съседите. Там можех да си играя, ако нямаше простряно пране. Но само ако не издавах нито звук – за да не преча на никого.
Това, за което искам да разкажа, се случи, когато бях тригодишна. Съседката ме научи, когато ме питат : „Как се казва татко ти?“, да отговарям: „Татко Ленин, татко Сталин, татко Димитров и татко Данчо.“ И като циркова атракция ме показваше на приятелките си в клуба на отечествено-фронтовската организация в квартала.
Като научиха за това, родителите ми се ядосаха:
„Демагог! По дяволите!“ – възкликна татко.
„Какво значи „де-ма-гог“? – запитах аз.
„Човек, който се подиграва с чувствата на хората, унищожава всичко свято.“ – отговори татко. Дори и да не бях разбрала добре смисъла на всяка изречена от него дума, запомних отговора му завинаги.
„Съдбата забавя, но не забравя!“ – каза ми татко, години по-късно, когато срещнахме мъжа на съседката – влачейки се по коридора, щом ме видя с гимназиалната ми униформа, той се развика: „Ти още ли си жива?! Нали те осъдих?! Защо не са те разстреляли?!“
Татко ми обясни, че мъжът на съседката е бил съдия и е осъждал на смърт малолетни антифашисти. А жена му – беше прочута в квартала – председателка но ОФ организацията. Говореше се, че след 9. септември 1944 година, без нейна препоръка никой не можел да отиде да следва в университета. Страхуваха се от нея.
Много пъти през живота си съм чувствала страха на хората, гнева им към властта на безотговорни и лъжливи „лидери“ – демагози и към разрушителните им действия, убиващи вярата ни в нравствените ценности, които крепят човечността.
Най-ужасни са демагозите, които рискуват живота на децата си, позволявайки на фармацевтични фирми да експериментират продуктите си върху децата им. Май става модерно, да се правят пи-ар-кампании от фондации и рекламни мениджъри за това.
Винаги, в такива случаи, си спомням с благодарност за Снежното хлапе, за тъжните му очи, нежната му ласка, даряваща покой и надежда.
5. Все плачете, че нямате, а масата ви – все пълна!
Често се случваше, да се разболявам точно на рождения си ден. Тогава се налагаше да гълтам лекарство, заради което не можех да ям месо. Това си беше истинско изпитание на волята – не можех да си хапна от любимите храни, които си позволявахме да купим само на Коледа, Нова година, Великден и на рождения ми ден.
Та ето, че веднъж, точно на рождения ми ден, дойде неочакван гостенин – „приятел“ на татко. Баща ми беше сърдечен и гостолюбив човек. Покани госта, майка ми постави на средата на масата приготвените пържени картофи, кюфтета, салата от зеле и моркови, туршия, татко наля ракия и вино. На бюфета бяха поставени: фруктиера с грозде и купичка с орехови ядки.
Гостът беше приказлив, добре си хапваше и пийваше, развесели се. Шегуваше се: „Как можа точно на рождения си ден да се разболееш?! Ще пропуснеш вкусните мръвки.“ Той бодро пъхаше в устата си кюфте след кюфте. И дори не забелязваше, че майка ми постави само едно кюфте в чинията си, за да има повече за татко и за госта.
Към края на вечерта, гостът – вече преял и препил, възкликна:
„Все плачете, че нямате, а масата ви – все пълна!“
Виждах, че татко едва сдържа гнева си, но запази самообладание.
Изпрати учтиво госта. Върна се, прегърна ме, пожела ми „Лека нощ!“, каза, че скоро ще оздравея и тогава ще си похапнем …
Край татко летеше Снежното хлапе, с прохладни длани докосваше лицето му – опитваше се да го успокои. После то се приюти до мен и ми дари прекрасни сънища – в които ние тримата – мама, татко и аз гледахме от високо, на широко.
Бездънното синьо небе и Седемте Рилски езера сияеха. Похапвахме нещо вкусно и пийвахме вода от изворчето „Църцорко“. И това наистина се случи, но много години по-късно…
За съжаление, демагозите сякаш се множаха – все по-ящни, все по-страшни …
Докато хората, които се трудеха, все-по-трудно изхранваха семействата си …
6. „Аз с таквиз вилици не ям!“
По време на Втората световна война майка ми живяла на село. Разказваше ми за това, как девет внучки и внуци сърбали чорбица с дървени лъжици от глинени паници, в бедната къщурка на своите обични дядо и баба.
Една от тия внучки пристигна неочаквано с бебето си, когато аз бях във втори клас. Вечерта тя се нахрани и остави детето да го бавим, докато тя е заета. То плака цялата нощ. Кога се е прибрала гостенката – не разбрах. Майка ми, недоспала стана в четири часа, за да успее да бъде в завода точно в шест сутринта – тогава започваше смяната й. Аз ставах в седем – бързах да не закъснея за училище. Татко – също. На обяд той успя да се върне, за да сервира на гостенката. Тъкмо се прибирах от училище, когато чух тя да казва:
„Аз с таквиз вилици не ям!“, държейки гнусливо, с два пръста, скромните, бедняшки вилици, с които ние се хранехме. Баща ми само я изгледа презрително, отиде до мивката, за да измие единствените две лъскави вилици, които имахме и които тя ползва вечерта.
Когато майка и татко се прибраха от работа, учтиво изпратиха гостенката, но явно бяха решили – роднина или не, кракът ѝ повече няма да стъпи в дома ни.
Сигурно се питате, какво общо има Снежното хлапе с тая история?
Винаги, когато съдбата ме изправи пред подобна ситуация, виждам шеговитото намигване на Снежното хлапе. Затова вместо да се ядосвам, се смея, наум, разбира се … Излишно е да се опитва човек да променя такива особи … Може единствено да ги отстрани от живота си.
7. Няма да им ям бонбоните!
Не зная дали е истина или анекдот, но ми разказаха следната история:
На рожден ден почерпили гостите с шоколадови бонбони.
Една „дама“ лапнала бонбона и мляскайки запитала:
„Тези бонбони да не са руски?!“
„Да, аз много ги харесвам.“ – отговорил един от гостите.
Мадамата веднага изплюла бонбона и рекла:
„Аз няма да ям бонбоните на тия убийци на деца!“
Когато чух тая история, не повярвах на ушите си.
Мислех, че някой бездарен шегаджия е съчинил тоя абсурден персонаж, но разказвачът твърдеше, че сам, с ушите си е чул тоя диалог.
Знам, знам, Снежно хлапе: Човек не може да промени такива особи … Може единствено да ги отстрани от живота си. Но гневът ми не стихваше. Как е възможно, в уж цивилизована държава, да има подобна глупост и нагла демагогия?!
Дали са руски, украински или бимбинистански – децата са си деца…
Алчността и агресивността на бизнесмени и политици – демагози е очевадна. Те разпалват и поддържат военните действия, причиняват страдания на всички, дори и да не са непосредствено нападнати от войски, оръдия или дронове.
8. За какво мечтае Снежният човек?
Получих поздравителна картичка, с такъв надпис:
„За какво мечтае Снежният човек?“.
Снежното хлапе мигом се появи, вмъкна се в картичката,
полетя около образа на Снежния човек.
Пастелните тонове на ранната пролет бликнаха от екрана,
запяха капчуците, поточето скочи над водопада, гмурна се в езерото.
Снежният човек бързаше заедно с реката – надолу към морето.
После Слънцето го повика, превърна водата в пара,
образуваха се снежно-бели облаци, вятърът ги подгони, събраха се над планината, сблъскаха се с други – тъмни и могъщи – загърмя, затрещя. Ехото понесе тътена из клисурите.
Но белият облак не се предаваше, все по-бързо и по-бързо се доближаваше към Долината, там, където децата бяха направили Снежния човек. Заваля тих, напоителен дъжд над поляните, напои цветята.
Къде беше Снежният човек? Той се радваше на света през очите на всяка тревичка, на всяко цвете. Да, прекрасна бе мечтата на Снежния човек …
Но защо ли Снежното хлапе поклати отрицателно глава и ми направи знак – да почакам?
О, това ли било?! Мечтата на Снежния човек не била само образ, но и звук?!
Няколко от дъждовните капки, в които се бе превърнало сърцето на Снежния човек, изпиха славеите и запяха. Можете ли да си представите толкова красива музика?!
Там живееха и майчината любов и бащината гордост. Там се извисяваха поривите към безкрайния простор на небесата и копнежа за уют и топлина на родния дом. Там бе събрана мъката и радостта на България.
9. „Някои остаряват като катедрали, други – като цървули.“
Получих тая „сентенция“ като текстово съобщение в телефона си – модерния начин за общуване на съвременните хора – и млади и стари.
Замислих се, какво ли е огорчило и разгневило човека, който е написал този текст? И защо хората си го препращат?
Остарях, но не се чувствам стара – въпреки болежките, въпреки ограничените възможности, с които човек е принуден да се съобразява на стари години.
Докато мъдрувах, отново видях Снежното хлапе. Както винаги се появи изневиделица – и то над кули извисени, забили острите си върхове в небето.
Кули като тези, на снимката. (В един от най-красивите и мирни региони на Европа.)
Сграда с горда осанка, почитана и пазена от хората, съхранена през вековете.
И кой знае защо, Снежното хлапе ми припомни кадри от филм:
Подземни хранилища, съхранили в кървави битки от векове събирани
църковни реликви – сега затрупани от прах, обвити с паяжини.
Оглеждат ги църковен служител и жена – изкуствовед.
„За колко?“ – пита мъжът.
Жената смутено свива рамене и отговаря:
“Никой няма да ги купи…“
„Значи нищо не струват…“ – разочаровано се мръщи църковният служител.
Почувствах острата болка, разочарование и огорчение на катедралата от художествения филм, сграда величествена и красива, като тази на снимката.
Сякаш напразно цял живот се е стремяла към божествените висини, а само за миг се срина смисълът на съществуването ѝ.
След това Снежното хлапе се гмурна в образи, създадени от Георги Герасимов – съхранени в Художествена галерия в Пазарджик:
Пощенска марка от 10 стотинки – с рисунка – баща, майка – с бебе на гърба, забързани към нивата – от ранни зори до късно през нощта да работят, за да изхранят семейството си.
И друга пощенска марка – с надпис: „Царство България“.
Под надписа :1806-1881, образът на Уста Колю Фичето – с рисунка на църква в лявата ръка, близо до сърцето му. Здраво стъпил на родната земя, с обикновени цървули на нозете.
А в долния ляв ъгъл,под рисунката на камбанария, изградена от прочутия майстор – надпис: 10 лева …
И вълнуващата рисунка на Георги Герасимов – крило на гълъб, който сякаш благославя труда на тези, които са градили и опазили България през вековете.
Снежното хлапе показа ръцете на майстор, грижовно изработващ цървули,
далѝ за бедния селянин или за прочутия майстор, кой знае…
После ръка на отруден българин, грохнал от умора,
внимателно мие цървулите, които цял ден са пазили нозете му.
Накрая – скъсаните вече цървули, заровени край цветна леха,
все още полезни – даряващи сили на красотата, която ще разцъфти през пролетта …
Ако прочете това, авторът на „сентенцията“ дали все още ще иска да остарее като катедрала, гордо извисен в небесата, но самотен, разочарован и тъжен? …
10. Безсилни ли сме?
Времето безмилостно руши здравето ни, отнема най-близките ни хора. Още по-болезнено е това, че не можем да спрем разрухата … И държавите са като хората – разяждани от алчност, болни амбиции, интриги, корупция. Обезверени – сме лесна плячка за демагози и манипулатори. Но безсилни ли сме?
Снежното хлапе прекъсва мрачното ми мъдруване. Очаквам да ми покаже млади българи, които се завръщат в Родината, за да поемат юздите на властта и да изведат страната от икономическата и политическа бездна…
Но съвсем неочаквано от него излитат сияещи снежинки – достигат до домове из цяла Европа, нежно докосват уморените лица на българките, които се грижат за хора, чиито деца и внуци са пръснати далече по света. Сияещите снежинки отнемат умората и болката, носят обичта и вярата, че не сме безсилни…
22 септември 2025 година
Към индекса “Оги – малкото огнено драконче”:
На българки език
На руски език
Към индекса “ПРИКАЗКИ”
Към Сценария “ГЛАС”