Благодарният човек
Осетинска приказка
Много-много отдавна живели мъж и жена. Един ден мъжът се сбогувал с жена си и тръгнал на път. Дълго препускал, стигнал до място, където пожар вилнеел – огънят настъпвал от всички страни. По пътя змия пълзяла, от огъня се опитвала да избяга. Без да слиза от коня, ездачът с камшика си отстранил змията, отхвърлил я в тревата. Змията го замолила:
– Спаси ме от огъня! Страхувам се! Ако ме оставиш, ще изгоря.
Съжалил я джигитът, вдигнал я от земята, поставил я в пазвата си. Пътували що пътували, змията пак го замолила:
– Много се страхувам. Скрий ме по-дълбоко. Иначе ще умра от страх.
– Нали те пъхнах в пазвата си – на топло. Къде повече да те скрия?!
– Пусни ме в гърлото си, а когато се отдалечим достатъчно от огъня, ще изпълзя от там.
Пуснал я човекът в гърлото си. Конят препускал, ли препускал – далече зад него останали горящите храсталаци.
– Излизай вече! – казал човекът, но змията не помръднала.
Изсъскала, изсмяла се и рекла:
– Много такива глупаци като теб съм мамила. Добре ми вътре в гърлото ти, не мърдам от тук. Ще ме разхождаш, ще ме храниш! Докато си жив ще ми угаждаш! Иначе…
Заплахата на змията не уплашила ездача, но му се доповръщало от наглостта на змията. “Ясно! – помислил си той. – Трябва да намеря красиво място, още веднъж на света да се порадвам, преди да легна и да умра.” Видял той едно вековно дърво, гордо да се извисява насред поляна с прекрасни цветя. Птичките пеели, прохладен ветрец подухвал, синеело се небето. Смъкнал джигитът седлото, подложил го под главата си и легнал под дървото. Дошла при него котка и го запитала:
– Защо си легнал тук?
Разказал ѝ той, каква беда го е сполетяла.
– Не бой се! Ще ти помогна. – рекла котката и пъргаво се изкатерила на дървото. Там славеят си правел гнездо. Помолила го котката:
– Ти знаеш змийския език, помогни на този добър човек. Ако подмамиш змията – да излезе от гърлото му, аз ще се заема с нея…
Запял славеят, занареждал:
– Ах, каква красота! Какви чудесни цветя цъфтят на поляната! Как ухаят! И какво топло слънчице грее! Колко е хубаво, да се изтегнеш на припек!
Не изтраяла змията, като чула песента на славея, показала си главата от гърлото на джигита. А котката това и чакала! Сграбчила змията, захапала я за врата, измъкнала я. Нахвърлили се и таралежите – помогнали на котката в битката със змията, а после добре си похапнали.
Човекът бил спасен. Благодарил на животните и продължил по пътя си. Скоро стигнал до дома на своя побратим. Посрещнали го добре, угостили го. В това време пристигнала и котката. Уморена, полегнала върху полите на черкезката му и заспала. Заспала и замъркала.
Дълго си говорили побратимите. Дошло време джигитът пак да поеме на път. Надигнал се той, но видял спящата котка. За да не я събуди, отрязал с кинжала си полите на своята черкезка.
Много се учудил неговият побратим.
– Защо направи това?
– Тихо! Нека да поспи.
Разказал той, как неблагодарната змия коварно го излъгала – искала да го пороби, заплашвала да го убие, ако не ѝ се подчини. Като научил, как умната и храбра котка спасила приятеля му, неговият побратим решил, от тоя ден насетне да се грижи за котките.
Тази приказка завърши, но не и дружбата между хората и котките – тя се е запазила и до днес…
Из ОСЕТИНСКИЕ народные сказки. – Москва : Изд. “Наука”, 1973, с. 55-57.
Превод от руски език и литературна обработка – М. Дюлгерова.
Към следващата осетинска приказка “Великан и Сиромах”.
Към индекса за бърз достъп до осетинските приказки.