Втора част на грузинската приказка “Цикара”
Видели бегълците, че вече не ги преследва разлютеният глиган и спрели – дъх да си поемат. Знаели – вече мащехата не може да ги настигне. До разклонен чинар довел Цикара момчето, качил го на дървото, дал му една весела и една тъжна зурна. (Зурната е духов народен инструмент.)
– Сега ще те оставя сам, приятелю. Ще паса на поляната. А ти не слизай от дървото. Веселата зурна ще те нахрани, ще те напои и ще те забавлява. Беда ли те сполети – засвири с тъжната зурна и аз мигом ще се затичам да те избавя. – рекъл бикът, сбогувал се с приятеля си и тръгнал към пасището.
Седи момчето на дървото, чинарът сянка му пази, ветрецът го разхлажда. Свири с веселата зурна – глад и жажда не знае. Чул го царският пастир, приближил се, заслушал се. Гледа – пеперуди наоколо танцуват – момчето забавляват. Завидял му пастирът, рекъл:
– Слез, покажи ми твоята зурна! Много е красива.
Момчето не слязло от чинара.
Ядосал се пастирът, отишъл при царя, разказал му за чудната зурна, която кара пеперудите да танцуват. Царят извикал своите назир-везири и заповядал веднага да доведат момчето. Извикали те една хитра старица, съвет от нея подирили.
– Аз ще го доведа. – отговорила тя.
Взела едно шило, две сурови – току-що отсечени парчета дърво и подкарала козата си към полето. Стигнала до чинара.
Момчето все свирело ли свирело на веселата зурна. Старицата запалила огън под дървото, хвърлила вътре суровите дърва, запушили те, димът се издигнал, обгърнал всичко наоколо. Закашляло се момчето. Старицата боде козата с шилото. Жално блее животинката.
– Какво правиш, бабичко? Защо мъчиш козичката? – пита момчето.
– Ох сине, огъня не мога да разпаля. Възела около врата на козата не мога да развържа. Стара съм вече… Моля те, синко, ела, помогни ми.
Оставило момчето вълшебните зурни горе на дървото и се спуснало на земята, за да помогне на старицата. Откъде да знае, какво крои тя?! Старицата дала на момчето да помирише някакво цвете. Заспало то, а тя го отнесла в двореца.
Царят събудил момчето и му заповядал да посвири със своята вълшебна зурна. Но зурната не била у него. Ядосал се владетелят, заповядал с девет катинара да заключат момчето в най-високата кула. Седи то и плаче от мъка.
На сутринта слънцето надникнало в кулата, усмихнало се на малкия затворник, олекнало му на душата.
Стои момчето до прозореца, гледа – врана лети.
– Вранке, вранке! Моля те! Отлети към полето. Кацни на високия чинар. Донеси ми моите зурни.
– Не, няма да ти ги донеса. Вие – момчетата с камъни ме замеряте. – гракнала враната и отлетяла.
Тъжно гледа момчето след нея, сълзи изпълват очите му, а край кулата гарга лети.
– Гарго, гарго, заради дечицата ти те моля! Помогни ми! Полети към чинара насред полето, донеси ми зурните.
– Не! Няма да ти ги донеса. Вие, момчетата гнездата ми рушите. – гракнала гаргата и отлетяла.
Заплакало момчето. Изведнъж видяло лястовичка в небето.
– Къде си се забързала, лястовичке острокрила? Моля те, отлети натам, де изворът бълбука, де пъстрокрили пеперуди танцуват сред листата на високия чинар. Сред клоните му моите зурни ще видиш. Мила лястовичке, донеси ги. Моля те!
Полетяла лястовичката към високия чинар. Донесла зурните, дала ги на момчето. Засвирило то на тъжната зурна. Заплакала тя, занареждала. Чул Цикара тъжната песен, втурнал се на приятеля си да помогне, от плен да го избави. С рогата си портите ударил – разлетели се осем катинара. Налетял бикът отново, ударил деветия катинар. Рогът му се счупил, катинарът не се и помръднал. Какво да стори, как да спаси приятеля си? В тоя миг изскочило мишле от дупката си и рекло:
– Цикара, ще залепя счупения ти рог – по-як ще стане, ако обещаеш да ми дадеш кожата си, когато остарееш и умреш.
– Добре, обещавам. – рекъл бикът.
Мишлето лизнало счупения рог и той тутакси залепнал – сякаш никога не се е чупил. Засилил се бикът, ударил с рога деветия катинар и го строшил. Отворил портите на кулата, освободил момчето. Метнало се то на гърба му, препуснал бикът, избягал далече. Владетелят и царедворците не могли да ги намерят. Спрял Цикара сред прекрасна долина. Качило се момчето на висока топола, а бикът отишъл да пасе.
Момчето свирело на веселата зурна. Незабелязано отминавали ден след ден. Много ли време минало, малко ли – не знам. Домъчняло му на момчето за Цикара. Засвирило на тъжната зурна. Но бикът не се завърнал. Тръгнало то да го търси. Вървяло, вървяло, обиколило долината. Накрая го намерило – мъртъв лежал бикът на ливадата. Не можело момчето да се раздели с приятеля си. Не искало да повярва, че е мъртъв. От жалост тревите не се полюшвали, пеперудите не летели. Всички плачели заедно с момчето.
– Приятелю мой, Цикара! Не искам да живея без теб! – ридаело момчето.
Изведнъж, от къде ли се взело, изскочило мишлето и запитало:
– Кажи, съгласен ли си да умреш заради приятеля си?
– Съгласен съм! Нека само да го видя, че е оживял. Моля те!
Разтичало се мишлето, събрало лечебни треви, погалило с тях главата на бика и Цикара оживял, скочил на крака и лизнал мокрите от сълзи страни на момчето. Прегърнало то приятеля си и рекло на мишлето:
– Готов съм! Държа на думата си.
Размахало мишлето китка смъртоносни треви, но не докоснало момчето, което било готово да жертва живота си заради – бика.
– Дарявам ти живота! Вие двамата сте истински приятели. – рекло мишлето и изчезнало.
Отново се качило сирачето на тополата, а бикът отишъл да пасе на поляната.
Грузинските разказвачи на приказки казват, че момчето все тъй свири на своята весела зурна и радва обитателите на долината. А затъжи ли се за своя приятел – засвирва на тъжната зурна и Цикара мигом дотичва при него.
Източник: http://www.fairy-tales.su/about_sait.html
Превод от руски език и литературна обработка: М. Й. Дюлгерова
Следва грузинската вълшебна приказка “Чонгури”.