AEDVIL

Морската девойка

Лезгинска приказка – първа част

Живял ли е или не е живял Джахан-шах – не знам, но разказват, че имал трима сина. Веднъж, когато се разхождал по брега на морето, от водата изплувала девойка с необикновена красота, помахала с ръка и се скрила във вълните. Намислил Джахан-шах да улови морското момиче. На другия ден събрал войните си и зачакал. Отново се появила чудната девойка и помахала с ръка. Гмурнали се войните в морето, но красавицата изчезнала, а те всички потънали..

Опечалил се Джахан-шах, заболял, ослепял. Извикал най-големия си син и му казал:

– Сине, ако ми донесеш глина от място, на което конят ми не е стъпвал, ще оздравея, иначе – ще умра.

– Всичко ще направя за теб, тате! – извикал синът и тръгнал на път.

Препускал един ден. Спрял, напълнил хурджуните с глина и се завърнал. Разказал на баща си, къде е ходил. Джахан-шах се усмихнал тъжно и рекъл:

– Аз за един час стигах до там… Глината, дето си я донесъл дай на грънчаря – паници от нея да направи. На мен тя няма да помогне.

Тогава средният син оседлал коня си. Препускал два дни, изкопал глина, напълнил хурджуните, завърнал се у дома.

– Тази глина си я взел от място, до което стигах за два часа. – поклатил тъжно глава Джахан-шах.

Тръгнал на път и най-малкият син. Четири дни препускал, летял като вятър.
Стигнал до брега на морето и скочил от седлото. Конят му изведнъж заговорил с човешки глас:

– Е, момко, за какво си се замислил? Не се помайвай! Удари ме с камшика! Толкова силно ме удари, че месото да се вреже в костите, а костите – в мозъка! Тогава ще те пренеса през морето.

Зарадвал се джигитът и макар че му било жал за коня – ударил го с все сила. Заплувал конят, когато достигнали до другия бряг, от морското дъно се издигнали два бисера и затанцували. Момъкът успял да хване единия и да го скрие.

Добрал се до сушата. Видял голям град. Отседнал в една страноприемница.

През нощта си спомнил за бисера, който уловил в морето. Извадил го и стаята засияла. В това време наблизо минавал един качал. В това царство така наричали приближените на хана. Забелязъл качалът необикновената светлина, надникнал през прозореца и мигом хукнал към двореца.

– Жив и здрав да си, царю! – развикал се качалът. – В градската страноприемница има чужденец, който притежава чуден бисер – сияе, стаята през нощта озарява. Само ти си достоен да имаш такава скъпоценност!

Дал царят на качала една жълтица. На сутринта заповядал да доведат момъка при него.

– Имаш ли вещ, която през нощта ярко свети?

– Да, имам.

Дал момъкът бисера на царя, пуснали го той – по живо по здраво да си върви.

На сутринта качалът пак пристигнал:

– Да си жив и здрав, царю! Разбрах, че такива бисери винаги по два се срещат в морето. Кажи на този, дето донесе първия, да намери и втория.

Дал царят още една жълтица на качала, извикал младежа и му казал:

– Там, откъдето си взел този бисер, е имало още един. Ако не ми го донесеш, ще те убия!

– Ще го намеря. – отговорил момъкът.

Натъжен се върнал при своя кон, разказал му всичко.

– Не се кахъри! – утешил го конят. – Ще вземем и втория бисер. – успокоил го конят и отново препуснали към брега на морето.

Когато бисерът изплувал, момъкът го грабнал и го отнесъл на царя.

На другият ден, качалът пак се явил пред царя и мазно, мазно занареждал:

– Жив и здрав да си, царю! Тези бисери стопанка си имат! Твоя трябва да бъде! Заповядай, да ти я доведат.

Още една жълтица потънала в джоба на качала. Владетелят отново наредил да доведат момъка и заповядал:

– Доведи ми стопанката на бисерите! Иначе – ще те убия!

– Добре. – отговорил джигитът.

Метнал се на коня, препуснали към брега на морето. Конят отново проговорил:

– Стопанката на бисерите е морската красавица. Ще се спуснем на дъното на морето. Там ще видиш прекрасна градина, в градината – езеро. Ще дойде девойка. Ти ще поискаш вода да ти даде. Тя ще рече: “Слез от коня и пий от езерото!” Ти ще ѝ отговориш, че устните ти са се напукали и не можеш да пиеш от езерото. Помоли я, да ти налее вода в чаша. Когато протегне ръка, хвани я! Изтегли красавицата на повърхността. Аз ще ти помагам – ще я подтиквам с глава. Само така ще успеем да доведем морската красавица. А сега затвори очи и силно ме удари.

Затворил момъкът очи, плеснал коня с камшика и той се понесъл като стрела в морските дълбини. Когато конят спрял, джигитът отворил очи и видял градината и езерото. Скочил, гребнал мъничко глина – лекарство за очите на своя баща и отново се метнал на седлото. Скоро се появила красива девойка и запитала:

– Какво търсиш тук, момко?

– Сестро, моля те, дай ми чаша вода.

– Слез от коня и пий от езерото.

– Устните ми се напукаха, не мога да пия от езерото. Моля те, дай ми чаша вода.

И когато девойката протегнала ръка, чашата с вода да му подаде, джигитът я хванал и издърпал на повърхността. Конят с глава я подкрепял. Скоро излезли на брега на морето.

– Заради кого ме отвлече?

– Заради царя. – тъжно отговорил момъкът. – Де да можех своя невеста да те нарека…

– И това може да стане… Стига да искаш… А сега запомни: Като пристигнем в двореца, аз ще кажа на царя, че според нашите обичаи мъжът три месеца не бива да докосва жена си. След това трябва да се изкъпят заедно и чак тогава може да станат мъж и жена. А ти в това време трябва да донесеш мляко от морска кобила. Ще се скриеш в банята. Когато ние влезем, ще излееш на гърба на царя кобилешкото мляко и ще кажеш: “Стани куче или прасе.”

Към втората част на лезгинската приказка “Морската девойка – 2”