3-3-3_1

 

Първа част на чеченската приказка

“Тримата братя, трите вълшебни коня и трите хански дъщери”

 

В стара къщурка живеел бедняк с тримата си сина. Заедно с тях ходел в гората на хана, да сече дърва. Веднъж се простудил и се разболял. Почувствал, че няма да оздравее и рекъл:

– Дойде време да се разделим. Не тъгувайте за мен, живейте задружно. Помнете: Лесно е да си лош. Трудно е добър да бъдеш. А на гроба ми поставете само голяма бучка каменна сол. И не ме забравяйте! Навестявайте гроба ми.

Умрял бащата. Синовете го погребали с почести, после намерили буца каменна сол, издялали от нея надгробен камък и го поставили на гроба на баща си. Всеки ден някой от тях ходел на гробището. Забелязали те, че каменната сол от ден на ден намалява. Явно, някакво животно я намирало за много вкусна. Решили да пазят гроба.

 

Пръв отишъл най-големият брат. Извадил връвчица, измерил надгробния камък, възелчета завързал – да знае размера му. Постлал старичката си бурка (така чеченците наричат кожената наметка, с която се пазят от суровите планински ветрове). Полегнал – чакал, чакал, свечерило се. Изморил се от чакането и задрямал. И така – три нощи подред. На четвъртия ден забелязал, че солта е намаляла.

 

Втори дошъл средният брат. И той измерил надгробната плоча и зачакал. Чакал, чакал, стараел се да остане буден, но в полунощ заспал – не издържал. И тъй – още три нощи. На четвъртата сутрин средният брат пак измерил плочата и разбрал, че е намаляла – и той не успял да я опази.

 

Трети пристигнал най-младият брат – Али. Вместо да се залови и той плочата да измерва, извадил лъка си, избрал по-здрава стрела. Постелил бурката си на земята, седнал и зачакал. Чакал, чакал, минало полунощ, но никой не се появил. Али, обаче стои – не трепва, лъка и стрелата от ръце не изпуска.

 

Тъкмо започнало да се развиделява, гледа – черен облак от планината се спуска, право към гроба на баща му идва. Извикал Али:

– Ей ти, черен облак! Дух ли си, човек или звяр? Спри!

А Черният облак все по-ниско и по-ниско се спуска. Али опънал тетивата, изстрелял стрелата. Улучил облака точно по средата. Разсеял се облакът и от него изскочил прекрасен черен кон.

“Ето на кого се е харесала солта от надгробната плоча на баща ми. Сигурно и вълшебните коне обичат да лижат сол не по-малко от обикновените.” – досетил се Али. Спуснал се към коня, метнал се на гърба му, пришпорил го. Полетял Черният кон, седем пъти пребродил небесата, стъпил накрая на земята, разтърсил грива, изпръхтял доволен и заговорил с човешки глас:

– Сега върху мен няма дори и песъчинка!

Али възразил:

– Освен мен – джигита!

Разбрал Черният кон – ездачът е смел, ще се наложи да му се подчини.

– От днес аз съм твой! Стопанино, скачай на земята, откъсни косъм от гривата ми, скрий го и го пази. Когато ти потрябвам, разтрий косъма между дланите си. Аз мигом ще се появя, колкото и далеч да се намирам. – рекъл Черният кон.

Али слязъл от коня, откъснал косъм от гривата му и конят изчезнал.

 

На втората нощ най-малкият син пак отишъл да пази гроба на баща си. На разсъмване видял – от планината бял облак се спуска, над гроба надвисва.

Развикал се Али:

– Ей ти, бял облако! Дух ли си, човек или звяр? Спри!

Белият облак все по-ниско се спускал към земята. Али опънал тетивата, пуснал стрелата. Пронизала тя облака право в средата и той се превърнал на бял кон. “И на него сол му се е приискала.” – помислил Али и мигом се метнал на гърба на коня. Извисил се Белият кон, двайсет и седем пъти пребродил небесата. После се спуснал на земята, разтърсил грива, изпръхтял доволно и заговорил с човешки глас:

– Сега вече нито песъчинка върху мен не остана!

Али възразил:

– Освен мен – джигита!

Разбрал Белият кон – паднал му се е храбър ездач. Налага се да му се покори.

– От днес ти си мой стопанин. Откъсни косъм от гривата ми. Скрий го добре. Потрябвам ли ти, потъркай го с длани. Мигом ще се явя пред теб. – рекъл Белият кон.

Скочил Али на земята, отскубнал косъм от гривата и конят изчезнал. Скрил Али белия косъм там, дето пазел черния.

 

На третата нощ отново седнал върху бурката си – гроба пак да пази. Не мигнал цяла нощ. Едва  просветляло небето, гледа момъкът – откъм планината червен облак се задава.

Извикал Али:

– Ей ти, червен облак! Зъл дух ли си? Човек или звяр? Спри!

Не спира червеният облак, все по-ниско към земята са спуска. Опънал Али лъка, изстрелял стрелата, право в средата червения облак улучил. Мигом облакът изчезнал, появил се прекрасен кон – нозете му пъргави и силни,  очите – ясно слънце, гривата му – огнена.

“И на теб сол ти се е приискала!” – помислил си Али и се метнал на гърба на рижия кон. Здраво се вкопчил в гривата му. Отскочил конят, извисил се високо над планината, осемдесет и три пъти обиколил небесата. После се спуснал на земята, разтърсил огнената си грива, изпръхтял и доволен, заговорил с човешки глас:

– Вече нито песъчинка по мен не остана!

Али възразил:

– Освен мен – джигита!

Рижият кон разбрал, че ще се наложи да се покори на младия ездач.

– От днес ти си мой стопанин. Откъсни косъм от гривата ми. Скрий го добре. Потрябвам ли ти, потъркай го с длани. Мигом ще се явя пред теб. – рекъл Рижият кон.

Скочил Али на земята, откъснал косъм от гривата на Рижия кон, скрил го при черния и белия. Конят мигом изчезнал.

 

Към втората част на чеченската приказка “Тримата братя, трите вълшебни коня и трите хански дъщери – 2”