AEDVIL

Втора част на чеченската приказка

“Тримата братя, трите вълшебни коня и трите хански дъщери”

Завърнал се Али у дома и казал на братята си, че вече никой няма да докосне солта върху гроба на баща им. Нищо друго не им разказал.

Докато Али пазел гроба, до аула достигнала вестта, че владетелят трите си щерки ще омъжи за този, който победи останалите джигити.

Решили и братята да си опитат късмета. Оседлали конете си и препуснали към двореца. Но Али със себе си не взели.

– Само два коня имаме. Не можем тримата да ги яздим. Ще ни се подиграват. А и ти не можеш с най-добрите джигити да се сравняваш!

Нищо не казал Али, но когато братята му се отдалечили, извадил черния косъм, потъркал го с длани и пред него се появил Черният жребец, на гърба му – прекрасни черни дрехи преметнати, черен лък с черни стрели в колчана, на скъпо черно седло висят. Облякъл Али дрехите, огледал се в езерото и не могъл да се познае – изглеждал като истински джигит!

– Готов съм да ти служа! Накъде да препускам?

– Към замъка на владетеля. Но, моля те, върви по пътя. Не е необходимо да летиш в небесата.

Препуснал Черният кон по тесния планински път. Догонил братята. Поздравил ги Али, но те не го познали, почтително отговорили на поздрава му. Продължил той напред – чаткали в скалите копитата, искри летели. Конят с вятъра се надбягвал, гризял юздите от нетърпение, когато момъкът го принуждавал да забави ход на опасните планински завои. Скоро стигнал до замъка.

Очаквал там да завари тълпа от женихи, но нито един джигит не видял. Само владетелят греел старите си кости на слънце. Редом – стражите му на сабите си лениво се подпирали.

– Къде са другите джигити? Да не съм подранил?

Владетелят хитро се подсмихнал и отговорил:

– Закъснял си. Съперниците ти вече два дни и две нощи препускат, а вече и третият ден се изниза – ей го дей слънцето – на хоризонта!

– Господарю, ако ми кажеш накъде препускат, кой знае, може и да ги догоня…

Свил рамене владетелят, но все пак отговорил:

– В подножието на планината Казбек блика извор. До него круша расте. Под дървото – делва стои. Вътре е пръстенът на най-голямата ми дъщеря. Който пръв стигне до там, който вземе и донесе пръстена – той ще се ожени за нея.

Пришпорил Али вълшебния си кон, втурнал се след съперниците си. Те по пътя препускали, Черният кон в небесата летял, с вятъра се надбягвал. Не минал и час – настигнал Али джигитите, изпреварил ги, достигнал до Казбек, намерил делвата под крушовото дърво, взел пръстена и полетял обратно. Слънцето още не било залязло, когато скочил от седлото и подал пръстена. Владетелят се удивил, но не нарушил дадената дума, рекъл:

– Достоен си зет да ми станеш. Но ще трябва да почакаш. Решил съм едновременно да отпразнуваме сватбите и на трите ми дъщери. Върни се в къщи. Намеря ли подходящи женихи и за другите си дъщери, ще обявя, тогава ела!

Видели по-големите братя, как Али връчва пръстена, но не познали брат си.

– Ех, изпуснахме най-голямата! Трябва утре по-раничко да станем! Дано поне средната да се падне на един от нас…

Тръгнали обратно, завърнали се у дома, заварили Али – покрива да поправя. Видял той – братята му оклюмали пристигат, запитал ги:

– Чий кон пристигна пръв? Кой е женихът на най-голямата дъщеря?

– Защо питаш? Приличаше на теб. Но и ти като него си още прекалено млад, за да се жениш. – отговорил най-големият брат.

– Ех, какъв кон само имаше! – въздъхнал средният брат. – Такъв кон ти никога през живота си няма да видиш!

На разсъмване братята отново оседлали конете си. И пак не взели Али със себе си. Още щом излезли от аула, Али извадил белия косъм, потъркал го между дланите си. Появил се Белият кон – бели дрехи му донесъл, бяло седло, бял лък и бели стрели в бял кожен колчан. Пременил се Али, още по-строен и красив джигит станал.

– Готов съм да ти служа! Накъде да препускам?

Разказал Али на Белия кон за състезанието, помолил го:

– По пътя препускай, недей в небесата да летиш!

Спуснал се Белият кон по тесните планински пътеки, скоро изпреварил по-големите братя. Поздравил ги Али. Те пак не го познали, дълго гледали след него и се чудели:

– Колко прилича на брат ни!

А Белият кон препускал, с вятъра се надбягвал, под копитата му искри излитали. На завоите гризял юздите от нетърпение.

Скоро стигнали до замъка. Пълен бил дворът с джигити от близки и далечни земи. Всички мечтаели за красивата средна дъщеря на владетеля.

Той обявил:

– Жених за нея ще бъде този от вас, който пръв изкачи планината и ми донесе перо от орловото гнездо.

Смутили се джигитите – планината стръмно се извисявала – ни дърво, ни храст, дори козя пътека не се виждала. Нямало къде конят да стъпи. Нямало за какво дори да се хванеш, за да се изкатериш. А гнездото се намирало на самия връх – по-високо от облаците.

Али се запитал:

– Ще можем ли да се изкачим?

Белият кон го успокоил:

– Аз ще препусна, ще се отскубна от тълпата, мигом към върха ще полетя. Ти здраво се дръж за гривата ми! Удари ме яко с камшика, не бой се! Викни по силно от шейсет и трима джигита!

Али се вкопчил в гривата, здраво притиснал нозе до тялото на коня. Щом дали сигнал, Белият кон се изтръгнал от тълпата и препуснал към планината. Като се отдалечили достатъчно, Али плеснал с камшика, извикал по силно от шейсет и трима джигита. Конят се устремил нагоре – по отвесната каменна стена. Удари ли с предните копита – стъпките му пътека изсичат в скалите, стъпи ли със задните – път проправя. Мигом до върха пристигнал. Момъкът взел перо от орловото гнездо, спуснал се от планината, връчил го на владетеля.

– Достоен си за средната ми щерка, но сватба ще вдигна едновременно и за трите си дъщери. Намеря ли жених и за най-малката, ще обявя. Тогава ела.

Братята видели, как Али връчва орловото перо, но пак не го познали.

– Изпуснахме и средната… Трябва утре още по-рано да станем. Дано поне най-малката да се падне на някого от нас.

Към третата част на чеченската приказка “Тримата братя, трите вълшебни коня и трите хански дъщери – 3”