AEDVIL

В една безлунна нощ в началото на лятото, навръх Еньовден, се зададе Ламята. Като върви – тресе земята, ечи долината. Ехото повтаря този ек, умножава го. Сякаш не една Ламя, а хиляди газят земята, унищожават реколтата.

Главите ѝ – кучешки, с големи остри зъби. Краката ѝ – с яки нокти. Опашките ѝ – на колело завити, накрая – сраснал рог.

В тъмното само люспите ѝ блестят – златни и огнено-червени.  Девет глави, девет опашки. Във всяка глава по девет езика  измамни думи нашепват:

– Дъг…На змей ли се преструваш? Ами ако ролята прилепне като втора кожа за теб? Ако завинаги си останеш змей? Ами ако си нужен на пъстървите повече отколкото на горските дрипльовци?…Ами ако…

– Приятелите ми имат нужда от мен.

– Всеки помага първо на семейството си, на своя род… После мисли за другите.

– Тук е моето семейство. Нийде никого си нямам…Не зная кой съм.

– Не искаш ли да научиш?

– Ах ти, лъжлив ламски език! Няма да ме спреш! Няма да ме омагьосаш!

– Ха, ха, ха! Съмненията ще покълнат, ще вържат отровни плодове. Ще те гризат отвътре, тъй както “ръководните” червеи изгризаха Ом…

– Проклета Ламя!

Светкавици раздраха тъмнината. Оглушителни гръмотевици отекнаха из планинските клисури. Дъг поведе змейското опълчение. Ламята се развъртя. Задуха силен вятър, изскубна из корен млад бор. Запокити го срещу мама Йоли, но тя устоя. Вековното дърво Ом дори не се залюля от гневния вихър.

Маймунката Офи мяташе ледени камъни върху деветте глави на Ламята.

Омайничетата, начело с Ори, приготвяха приспивно биле. Капчиците, предвождани от Ави, пъргаво го сипваха върху ламските езици.

Птиците, напътствани от Ох – стария вълшебник и сина му Охи, изричаха заклинания, с които да предпазят змейското опълчение. Ози скачаше и с мъртва хватка впиваше зъби в опашката на Ламята. Скалàта заклещваше зъбите на Ламята, чупеше ги един по един. Страшен тътен отекваше чак до морския бряг. Оли беше събрала отровни плодове и билки и ловко ги мяташе в гърлата на деветте ламски глави.

Змейското опълчение обкръжи Ламята, изтласка я към пропастта. Миг преди да се срине, тя изпусна малко ключе. Само Опи забеляза това. Пъргаво подскочи, грабна го и се скри зад Скалàта.

Със страшен грохот Ламята се затъркаля сред лавина от камъни и пепел.

Ех че радост настана! Но защо ли Оги изглеждаше тъжен? Защо ли Дъг смутено го поглеждаше? Защо ли Опи не подскачаше пъргаво насам-натам, а кротко стоеше върху Скалàта?

Ще разбереш от “Оги и Кълбовидните мълнии”.

Ако ти се струва, че много бързо свърши тази игра – върни се на № 03_03 и избирай отново. Има още приключения. Не ги пропускай.

А и всеки прочетен епизод ти носи по 1 точка вълшебна сила.