AEDVIL

Втора част на чеченската приказка

“Тимар с обгорялото бедро”

Тръгнал старият ловец, дълго вървял, стигнал до пасището на нарт-орстхоеца. Поздравил го, казал че идва от далече – уморен и гладен, помолил го да му гостува. Човекоядецът махнал с ръка към стръмната пътека и рекъл:

– Там, горе под скалите е домът ми. Иди, отдъхни си.

Когато старият ловец се отдалечил доста, великанът хвърлил папахата си високо, високо в небето и се провикнал:

– Зли кучета пазят дома ми. За да не те разкъсат, вземи папахата ми – с нея ще ги прогониш.

Папахата тупнала на пътеката, разтресла се планината. Старият ловец подритнал рошавата шапка на великана и отговорил:

– Като се връщаш в къщи, сам ще донесеш своя разсадник на гниди!

Шапката, уж леко подритната, се издигнала много по-високо и тупнала точно пред нозете на своя стопанин. Стреснал се той, дума не можал да издума. А старият ловец бързо се изкатерил по стръмната пътека, стигнал до пещерата на нарт-орстхоеца. Грабнал котела, в който великанът варял храна за кучетата си. Тряснал го върху камъните, разпилял се котелът на ситни парченца. Разбягали се свирепите кучета. Старият ловец сграбчил скалата, с която бил затворен входът на пещерата, метнал я подир кучетата. После влязъл вътре и легнал да си отдъхне.

Вечерта великанът се завърнал, прибрал стадото и запитал:

– Къде са се дянали кучетата ми?

– Какви кучета? – запитал старият ловец.

– Тези, които пазеха дома ми.

– Питаш за кутретата, които се разбягаха щом тропнах с крак?

– А къде е скалата, с която бе затворен входът на пещерата?

– Камъчето, което подхвърлих подир кутретата ли? Ей го там – в пропастта. Не се помайвай! Сготви седем овена! Гладен съм! – рекъл старият ловец.

Трябва да знаете, че дори и великаните-човекоядци от вайнахските приказки спазват закона на гостоприемството: Гостът е свещен и неприкосновен. Докато не го нахранят, докато не си отдъхне, не го разпитват.

Приготвил великанът седем овена, нанизал ги на шиша, опекъл ги. Старият ловец бързо-бързо ги излапал. Нито една мръвка не оставил за нарт-орстхоеца. Нахвърлил се той върху своя гост. Старият ловец сграбчил великана, тръшнал го. Потънал човекоядецът до колене в земята, но пъргаво се измъкнал и на свой ред тръшнал ловеца – до пояс потънал той. Измъкнал се старият ловец, сграбчил здраво великана, забил го до шията в скалите. Напразно се мятал човекоядецът. С един замах старият ловец отсякъл шест от главите му.

– Остави поне последната – седмата ми глава! – замолил го великанът. – Ще съживя братята на Тимар!

– Как?

– Ще ти покажа мястото, където зарових костите им. Ще ти дам вълшебния си точилен камък. Щом ги докоснеш с него – ще се съживят.

Така и станало – съживил братята, отсякъл и последната глава на нарт-орстхоеца.

– Вземете стадата на човекоядеца, отведете ги в родния си край! – заръчал старият ловец и побързал преди тях да се завърне в дома на Тимар.

Докоснал бедрото му с точилото на великана и обгореното мигом оздравяло, белезите изчезнали.

Като се завърнали братята на Тимар, запитали:

– Как да ти се отблагодарим?

– Нищо не ми трябва. – отговорил ловецът. – достатъчно е и това, че Тимар се грижи за малката ми дъщеричка.

– Ако харесаш сестра ни, – рекли седемте братя, – за нас ще бъде голяма чест, да ти я дадем за невеста.

Три дни и три нощи празнували сватбата на ловеца и сестрата на седемте братя. Когато старият ловец влязъл при невестата си, тя извикала и припаднала. Като се свестила, помолила го да я изслуша и започнала да разказва:

– Щом разбрах, че шестима от братята ми са загинали, замолих боговете да ми дадат сили, за да приема образа на сърна. Помниш ли, веднъж ти си почиваше в гората и се тревожеше, че дъщеричката ти трябва да заспи гладна, защото никакъв дивеч не бе намерил през този ден? Тогава от гората изскочи сърна и изтича покрай вас. Ти я простреля и отряза парче от черния дроб и сърцето на сърната. Когато ги постави върху въглените, сърната оживя и избяга. “Такова чудо още не бях виждал!” – изумил се ти. “Това не е никакво чудо. Виж, Тимар с обгорялото бедро наистина е чудо!” – отговори сърната.

– Да точно така беше. – учудил се ловецът.

– Кълна се в моите седем братя, в небесата, които чуха молитвата ми и изпълниха желанието ми! В образа на сърна аз бродех из горите и търсех юнак, който да отмъсти за братята ми. Сега ти ме докосна, аз извиках и припаднах от болка – раните в сърцето и черния ми дроб още не са зараснали.

Така завършила разказа си сестрата на седемте братя.

Вайнахският разказвач не ни казва, какво се случило по-нататък…

Вярвам, че раните са зараснали под нежните грижи на ловеца и дъщеричката му. И сигурно синовете на сърната и стария ловец са били още по умни, по-силни и по-храбри от него… Тимар и неговите шест братя също са намерили добри и верни невести – като сестра им. И както става винаги в народните приказки – живели дълго и щастливо.

Из: СКАЗКИ и легенды ингушей и чеченцев. (Сказки и мифы народов востока) – Москва : Изд. “Наука”, 1983, с. 111-115.

Превод от руски език и литературна обработка – М. Дюлгерова.

Към следващата чеченска приказка “Тримата братя, трите вълшебни коня и трите хански дъщери”

Към индекса за бърз достъп до чеченските приказки.