AEDVIL

Първа част на грузинската вълшебна приказка “Хуткунчула”

Живели някога девет братя – сираци. Нямали си те нито майка, нито татко. В колибката им било студено, покривът течал.   Нямало какво огънят да изгори, потопът да отнесе…

Момчетата – облечени в дрипи – често гладували и студували. Ходели да слугуват в богати домове.

Веднъж дълго обикаляли, но хората от тоя край били бедни, нямали нужда нито от пастири, нито от слуги. Изморени, момчетата приседнали край пътя. Видели – старица върви по пътя, стомна със студена вода носи. Най-малкият от братята – Хуткунчула, изтичал и помолил старицата:

– В името на твоите деца, моля те, дай ни водица.

Съжалила бабичката сираците, наляла им вода в кожената чаша-матара, която момчето ѝ подало. Почакало момчето първо братята му да пият, после и то утолило жаждата си.

– Приличате си… Накъде сте се запътили? – запитала старицата.

– Братя сме. Сираци. За парче хляб сме готови да работим. Бабо, знаеш ли, дали някой не търси работници?

– Вървете все направо. Отвъд реката дев живее. Казват, че му трябват пастири.

Благодарили момчетата на старицата и тръгнали. Привечер стигнали до широка и дълбока река. Над нея – крехко мостче прехвърлено – тясно, вехто. Все пак издържало тежестта им – преминали братята на другия бряг.

Тръгнали към земите на дев[1]. Като ги видял, побързал да ги посрещне. Той нарочно казвал, че търси пастири – така примамвал хора. Дойдат бедняците работа да търсят, а той ги излапва. Ако е много гладен – сурови, ако не – на шиш ги изпича.

Посрещнал Дев момчетата. Много дребни и слабички му се сторили. Решил първо да ги угои. Престорил се на гостолюбив стопанин. Нахранил сираците, постелил им – да спят край огнището. Легнал си и той. Но си помислил, че момчетата може да избягат, затова решил да ги убие, след като заспят.

Изморени, братята на Хуткунчула заспали, само той будувал, зорко следял, какво прави Дев.

– Кой спи и кой не спи? – запитал стопанинът.

– На мен не ми се спи. – отговорил Хуткунчула.

– Защо не ти се спи?

– Гъските ти крякат, не ме оставят да заспя.

Изловил гъските Дев, излапал ги. Завърнал се и пак запитал:

– Кой спи? На кого не му се спи?

– На мен не ми се спи. – отговорил Хуткунчула.

– Защо не ти се спи?

– Кравите ти мучат, не ме оставят да заспя.

Отишъл Дев в обора, изгълтал и кравите. Почакал малко и за трети път запитал:

– Кой спи, кой не спи?

– Аз не спя.

– Защо? – пита Дев, а зъбите му скърцат от гняв.

– Конете ти цвилят. Не ме оставят да заспя.

Щом Дев излязъл на двора, Хуткунчула събудил  братята си.

– Да бягаме! Побързайте! Дев иска да ни изяде.

Станали братята, облекли се, тихичко излезли на двора. Скрили се зад дърветата в градината, изчакали, докато Дев изяде конете и се прибере в дома си. Хуткунчула се промъкнал и залостил вратата. Хукнали братята към мостчето, но козата на Дев започнала да врещи:

– Бягат! Братята бягат!

Чул Дев, опитал се да отвори вратата – не успял. Здраво била залостена. Започнал да я блъска, но къде ти –  от дебело дърво била направена.

А Хуткунчула сграбчил козата, втурнал се подир братята си. Докато Дев разбие вратата, момчетата преминали през моста. Но козата тежка била, Хуткунчула изостанал. Дев почти го настигнал. Преминало момчето по мостчето и се спряло. Грамадният Дев напразно се гневял – не можел да стъпи дори на вехтото мостче – то нямало да издържи тежестта му.

Братята стигнали до града, станали коняри в царските конюшни. Хуткунчула бил сръчен – бързо почиствал конете, после сядал да си говори с козата.  Умна била тя – на всякакви въпроси отговаряла.

Казали на царя за това, но той не повярвал на слугите си. Заповядал да доведат при него Хуткунчула, заедно с козата.

– Е, момче, каква е тая опашата лъжа? Казват, че козата ти можела да говори?

– Може, господарю. – отговорил Хуткунчула.

– Опашката на главата не заповядва. – обадила се и козата.

– Не вярвам на ушите си! – изумил се царят.

– Истината боде. – казала козата.

– Доживях да видя и туй чудо! Говореща коза! Умът ми не го побира!

– Цял живот човек ум сбира и пак без ум умира! – поклатила глава козата.

– На тая коза мястото ѝ е в двореца! – рекъл везирът.

– Да, между съветниците ми… – пошегувал се царят.

– Защо ти е на теб, царю козата? Та ти не си селянин! Върни ми я, а аз ще ти донеса килима от дома на Дев.

– Първо го донеси, после ще говорим! – отговорил Царят, а везирът хитро се усмихнал.