AEDVIL

Втора част на грузинската приказка “Хуткунчула”

Отишъл Хуткунчула в дома на Дев. Скрил се, изчакал, докато той отиде на лов. Тогава набучил игли в килима и пак се скрил. Завърнал се Дев уморен, полегнал на килима да си почине. Убол се. Понаместил се. Пак се убол. Където и да седне – все нещо го боде. Ядосал се Дев, грабнал килима, изхвърлил го през прозореца. А Хуткунчула това и чакал. Взел килима и хукнал към реката.

Видял го Дев и се развикал:

– Ах ти, дяволско копитце! Пак си решил с мен игрички да си играеш?!

Хукнал подир момчето, но къде ти! То отдавна преминало на другия бряг.

Завърнал се Хуткунчула в двореца. Махнал иглите от килима, поднесъл го на царя. Харесал той пъстрия и мек килим на Дев, но не върнал козата на момчето. Дал му само една шапка. Завидели му братята. Мислели си: “Ние сме по-големи, а съдрани шапки носим.” Казали на царя:

– В дома на Дев има още много съкровища, които брат ни може да донесе.

– Не им вярвай, господарю! Никакви съкровища няма там.

Не слушал царят, какво му говори момчето. Заповядал да донесе всички съкровища на Дев.

– Добре, царю. Облечи ме като майстор имеретин[1]. Дай ми дърводелски инструменти. Ще направя много голям сандък. Ще напъхам вътре всичко, което намеря в дома на Дев. 

Взел Хуткунчула брадва, пила, длето и няколко дъски. Тръгнал на път. Преминал през моста. Вървял през гората. Срещнал Дев, който радостно се развикал:

– Падна ми най-сетне Хуткунчула! Пипнах те!

– Какъв ти Хуткунчула?! Дяволите да го вземат, дано! Заради неговите шеги царят едва не ми отсече главата. Обещах да направя летящ сандък, който во веки веков да не се счупи. Влезе царят в сандъка, а той веднага се разпадна. Оня хитрец Хуткунчула всички гвоздеи измъкнал. Ех, да ми падне в ръцете! Ще му дам да се разбере! 

– Ей, направи ми такъв сандък! Като пипна Хуткунчула, ще го затворя в него.

Сковал Хуткунчула сандък и рекъл:

– Влез, да видим, здрав ли е!

Влязъл Дев в сандъка, ударил го с ръка, ритнал с крак.

– Здрав е! Добре си го измайсторил.

– Да проверим и капака. Легни и опитай с глава да го отвориш.

Легнал глупавият Дев, а Хуткунчула това и чакал – заковал капака. Блъска Дев с глава, блъска, капакът не помръдва.

– Потрай! – рекло момчето – Ще те занеса при царя.

– Ах ти, Хуткунчула! Пак ме излъга!

Чака царят, няма търпение да види съкровищата, които ще донесе конярчето. Ето ти го и него! Оставило момчето сандъка посред тронната зала. Струпали се везирите наоколо. Треперят ръцете им от алчност и нетърпение. Слугите се заели да махнат капака на сандъка. За конярчето всички забравили. А то – пъргаво се покатерило на най-големия, най-високия чинар. Предвидливо било вдигнало там огромно парче каменна сол. Защо ли? Почакай! Скоро ще разбереш.

Открил царят сандъка, а от вътре изскочил разяреният дев. Нахвърлил се върху царя и везирите, излапал ги. Тръгнал Хуткунчула да търси. Чул смеха му, погледнал нагоре, видял го – момчето на самия връх на дървото седи, люлее се на клона и се смее.

– Ей ти, как си се покатерил чак там? – удивил се дев.

– Много лесно: легнах под дърното, поставих на гърдите си тая буца сол, виждаш ли я? И полетях!

– Ами аз, как да полетя?

– Легни под дървото. Аз ще хвърля солта. Ще я сложиш върху гърдите си и ще полетиш.

Легнал под дървото глупавия дев. Хвърлил Хуткунчула буцата каменна сол и го утрепал. Отървал хората едновременно от дев, от царя и алчните му везири.

Източник:

Из сайта “Вольшебный мир сказок” –  http://www.fairy-tales.su/

Превод от руски език и литературна обработка: М. Й. Дюлгерова.