AEDVIL

Шеста част на азербайджанската приказка

Тайната на дружбата

На млади години имах много приятели. Всеки ден пирувах с някои от тях. Така си живеех. Веднъж баща ми рече:

–  Сине, гледам, много приятели си завъдил. Сигурен ли си, че са ти истински приятели? Някога изпитвал ли си ги?

Аз свих рамене и отговорих:

– Не, тате. Защо да ги изпитвам? Аз и тъй знам – верни приятели са ми. Нима не виждаш: та те всеки ден идват при мен, забавляват ме, не ме оставят да скучая. Нищо лошо не са ми сторили.

Но баща ми не мирясваше:

– Сине, млад си още, не може да наричаш приятел всеки, който ти се усмихва. Всички искат да са ти приятели, когато джобовете ти са пълни с пари. Сега ние живеем охолно, богати сме и те като мухи на мед се трупат около теб. Повечето идват заради яденето и пиенето. Да не си мислиш, че те обичат?! Опитай! Изпитай верността им! Разбери, какво наистина мислят за теб!

Думите на баща ми заседнаха в сърцето ми. И в един прекрасен ден аз убих овен от моето стадо. Напъхах го в чувал и здраво го завързах. Свечери се. Нарамих чувала и тръгнах към домовете на своите приятели. Почуках на първата врата. Излезе приятелят ми. Аз пуснах чувала на земята и рекох:

– Днес ми се случи голяма неприятност. Убих овена на шаха. Най-любимия му овен. Ако шахът разбере, ще ме обеси. Овенът сега е в този чувал. Помогни ми да го скрия!

Приятелят ми се намръщи и извърна очи.

– Извинявай, братко, неведнъж сме яли и пили заедно, но не мога да изпълня молбата ти. Овенът не е игла. Не можеш да го скриеш. Боя се, че щахът ще разбере. Тогава и моята глава ще вземе.

Дълго молих приятеля си, но той бе непреклонен и в края на краищата захлопна вратата под носа ми с думите:

– Слушай! Остави ме на мира! Много съжалявам, че другарувах с теб. Вече не съм ти приятел! Не искам повече да те виждам!

Тъй, с чувал на гръб обиколих всичките си приятели. Първо ме посрещаха приветливо, както винаги. Но щом заговорех за нещастието си, веднага затръшваха портите и ме изгонваха. През тази нощ почуках на трийсет и девет врати, трийсет и девет приятели молих да ми помогнат. И нито един от тях не ме пусна даже прага му да прекрача.

Натъжен и огорчен се запътих към къщи. Изведнъж си спомних, че в малък дом край пътя живее един мой познат. Не бяхме близки, затова исках да отмина. Та нали приятелите, с които ядях, пиех и се веселях, не пожелаха да ми помогнат, изгониха ме! А той ми е само познат! Няма да иска дори и да разговаря с мен. Но някакъв дяволски глас ми нашепна: “Почукай на портата! Изпитай го!”

Проклинайки дявола, аз потропах. Излезе стопанинът. Смутено го поздравих и рекох:

– Голямо нещастие ме сполетя.  Убих любимия овен на шаха. Не знам къде да го скрия. В чувала е.

Моят познат се замисли и тъжно поклати глава:

– Разбира се, много лошо е да убиеш чужд овен, още повече от стадото на шаха. Но станалото станало! Така е било писано. Щом беда те е сполетяла, трябва да ти помогна. Не бива човек да загине заради някакъв си овен.

Той се върна в дома си и скоро излезе с голяма лопата.

– Да вървим! – рече – Ще закопаем овена край града.

Дълго вървяхме. Спъвахме се в тъмнината. Аз се строполих от умора. Та нали цяла нощ бях обикалял с тежкия чувал на гръб! Моят спътник спря и каза:

– Ти вероятно много си се уморил. Дай аз да нося овена.

Не исках да му го давам, но вече силица не ми бе останала – не можех да се съпротивлявам. Той взе чувала от мен. Скоро стигнахме до един аръйк.

– Хайде да го направим още по-дълбок! – предложи моят познат. – водата ще напълни ямата и никой няма да се досети, че нещо е заровено отдолу.

Речено-сторено!  Издълбахме дълбока яма, заровихме овена. А после моят познат предложи да отклоним водата, за да потече през оврага – над заровения овен. Когато свършихме, благодарих на моя познат и се завърнах у дома.

На сутринта отидох до тях – исках пак да му благодаря. Не го заварих – отишъл на сватба. Този човек, когото едва познавах, се бе оказал единственият ми приятел. Питах се: Интересно, дали той може да пази тайна? За да се уверя в това, тръгнах след него. Отидох и аз на сватбата. Там се бяха събрали всички по-видни хора от нашия град. Влязох и видях моя познат, седнал на най-почетното място. Още от вратата се развиках:

– Проклет да си! Вдън земя да се продъниш! Излез навън! Да видиш само, на какво ще те направя!

Той не се уплаши от виковете ми. Спокойно ме хвана за ръка, изведе ме и рече:

– Успокой се, Ахмед! Не викай! Прибирай се у дома! И да ме бият и да ме измъчват, на никого няма да кажа, над какво тече водата.

Като чух това, разбрах, че моят нов приятел е надежден и твърд като скала. Сигурен бях, че никога няма да предаде доверието ми. От този ден душата си бих заложил за него. И ден не минавеше, без да се видим.

Към седмата част на азербайджанската приказка “Тайната на дружбата – 7“.