AEDVIL

Седма част на азербайджанската приказка

Тайната на дружбата

Но щастието никога не е вечно. Случи се така, че моят верен приятел Мамед разпродаде всичко и заедно с баща си и майка си се пресели в друга страна.

Минаха години. Умряха родителите ми. Обеднях. Нямах приятели, нито роднини, освен по-младата ми сестра. Тежък стана животът ни. Само на хляб и вода карахме. Търсех работа, но не можех да намеря.

Взех сестра си и тръгнахме по света – щастието си да дирим. Скитахме от град на град – гладни, дрипави, загубили всякаква надежда. Стигнахме до тоя град и аз случайно научих, че тук живее моят приятел Мамед.

От няколко дни нищо не бяхме хапвали. Сестра ми съвсем бе загубила сили. Реших да намеря приятеля си и да поискам назаем малко пари.

Научих, къде е домът му. Срещнах го на вратата – тъкмо излизаше с жена си. Извиках го настрани и му казах:

– Братко, беда сполетя семейството ми.  Пристигнах в тоя град, дето нямам нито роднини, нито познати. Услужи ми, дай ми малко пари.

Мамед дори не ме погледна. Извади от джоба си дребни монети и ги изсипа в шепата ми. После поведе жена си, сякаш нищо особено не се бе случило. Заболя ме, обидих се – не очаквах, че ще се отнесе към мен като с просяк. Исках да му върна парите, но си спомних, че сестра ми умира от глад. Смирих гордостта си. Побързах да отведа сестра си в керван-сарая.

На сутринта, щом излязохме на улицата, към нас се приближи възрастна жена.

– Синко, – рече старицата. – приличате ми на чужденци. Струва ми се, че няма къде да живеете. В дома ни има седем празни стаи. Защо да пустеят? Елате с нас. Ще живеем като едно семейство.

Нейната покана ме изненада, дори малко ме уплаши. Дали не ни примамваше в някаква клопка? Но какво ли може да вземе някой от такива бедняци?!

Жената говореше толкова искрено и добросърдечно, че ние със сестра ми веднага тръгнахме заедно с нея. И наистина – тя се грижеше за нас като за родни деца, докато не се съвземем. А ние ѝ помагахме, колкото можем.

Аз все тъй напразно си търсех работа.

Веднъж, на пазара някакъв старец ме спря и рече:

– Синко, аз дължах на баща ти две кесии с жълтици. Едва днес научих, че е починал. Ето, вземи ги! Твои са!

Не исках да ги взема, но старецът толкова настояваше, че не можах да му откажа. Дадох кесиите на жената, която ни бе приютила. Тя настоя да купя стадо овце и да наема овчар. Така и сторих. Залових се здраво за работа и скоро пак забогатях. Заживяхме спокойно и щастливо.

В един прекрасен ден срещнах Мамед. Реших да отмина, все едно, че не съм го видял, но той ме извика:

– Ахмед, обиден ли си ми?

Какво можех да му кажа? Разбира се – обиден бях.

– Ти се отнесе към мен като към просяк. Престори се, че не ме познаваш. Така ли постъпват приятелите?

Мамед се намръщи:

– Наистина, така беше. Дадох ти пари, без да те погледна. Но жена ми никога не би повярвала, че най-добрият ми приятел е дрипав просяк. Затова на сутринта изпратих майка си и тя се погрижи за теб и за сестра ти, като за свои деца. После помолих баща си да ти донесе две кесии с жълтици.

Като научих всичко това, прегърнах Мамед. Тъй нашата дружба укрепна. Станахме неразделни. 

Когато Ахмед замлъкнал, вече се развиделявало. Запели петлите. Мелик и Кечал Мамед благодарили и тръгнали пак на път. Вървели ден и нощ – по долини, по стръмнини. Летели дните. Пътища незнайни пребродили. През земите на седем шаха преминали. Стигнали до две планини, дето живеели четирийсет разбойника – никого не пускали – грабели и убивали.

Приближили се Мелик и Кечал до прохода, но съгледвачите ги забелязали. Налетели от всички страни, обкръжили ги. Побратимите храбро се отбранявали – размахвали саби, не позволявали на никого да се доближи до тях. Видели съгледвачите, че няма да победят храбреците и пратили вест до своя главатар: “Чужденци избиват хората ти.” Заповядал той да обяздят конете. Препуснали към прохода.

Видели Мелик и Мамед – четирийсет разбойника вкупом ги нападат. Разбрали – няма да устоят.  Пришпорили конете си. Полетели като птици. Разбойниците – след тях. Изведнъж конят на Мамед се препънал и паднал. Преследвачите го обкръжили, пленили и отвели при своя главатар. Той заповядал, да затворят чужденеца в пещерата и след три дни да му отсекат главата.

Докато Мамед страда в тъмницата, да видим, какво се случило с Мелик. Успял той да се измъкне от преследвачите. Дълго препускал. Сломен от умората паднал на една полянка и заспал. Но за беда, оказало се, че това била гората на могъщ шах. Стражите видели коня, намерили стопанина му. Отвели го при шаха. Разгневен, че някой си позволява да се скита из земите му, владетелят заповядал за трийсет и девет дни да го заключат в тъмницата, а после да го обесят. Дори не обяснили на Мелик, защо го наказват.

Към осмата част на азербайджанската приказка “Тайната на дружбата – 8“.