AEDVIL

Втора част на адыгската приказка

“Курджимуко Лаурсен”

   – Благодаря ти, че ме спаси от седемте иныжи. Но не само те измъчват хората в нашия край. Най-опасен е магьосникът Педя човек Лакът брада. Язди петел. Размахва камшик от сиви змии. Похити най-голямата ми дъщеря. Днес ще вземе средната.

   – Ще му устроя засада. – рекъл Курджимуко Лаурсен.

Скрил се. В полунощ пристигнал обязденият петел. Педя човек размахал камшика си. Засвистял той, засъскали змиите. Магьосникът грабнал средната дъщеря и препуснал обратно. Момъкът – след него, но не успял да го догони. Шмугнал се магьосникът в една дупка и изчезнал под земята.

Курджимуко Лаурсен се върнал при старицата, взел лопатата, с която разчиствал каменния сняг. Пришпорил коня си, бързо стигнал до входа към подземните владения на магьосника. Разкопал земята, отворил проход до двореца на Педя човек. Разбил портите с един удар. Грабнал камшика – змиите онемели от страх. Увил брадата на дребосъка около камшика. Пленил петела му. Освободил отвлечената девойка.

   – Къде е най-голямата дъщеря на вълшебницата?

   – Не знам.

   – Говори! Иначе ще те убия.

   – Не съм я отвличал. Без петела и камшика не мога да вляза при нея. Дай ми ги и ще те заведа. Тя ще ти каже, че сама дойде при мен.

За да видите в пълен размер илюстрацията на А.А. Лурье, кликнете върху рисунката.

Педя Човек

Дал му ги момъкът. Педя човек яхнал петела си, размахал камшика, злорадо се разсмял:

   – Преди ме изненада. Сега вече не можеш да ме победиш! Излъгах те, Курджимуко Лаурсен! Мамил съм и по-умни от теб.

Хукнал Педя човек. Подгонил го момъкът, настигнал го на входа към тъмницата. Убил го. Спасил и най-голямата дъщеря. Събрал съкровищата на магьосника. Върнал ги на хората, от които той ги бил заграбил.

На шир и длъж се разнесла славата на Курджимуко Лаурсен.

Оженил се той за средната дъщеря на вълшебницата. Родили им се син и дъщеря. Раснели те добри, хубави и умни. Намерил щастието си юнакът. Но сърцето на един джигит става неспокойно, ако не препуска с коня си на воля. Бродел смелчагата – опознавал земите, в които се заселил.

Веднъж, стигнал чак до морето. Близо до брега видял кунацка – къща за гости, зад ограда от бодливи храсти. Според обичая на планинците, всеки уважаван стопанин имал такава стая или къща, където посрещал гостите си. Те не бивало да влизат в дома му, ако той отсъствал. Трябвало да изчакат завръщането му в кунацката.

   – Жиу! – провикнал се джигитът.

Като чула традиционният поздрав на планинците, стопанката се показала на прага на дома, поканила го да влезе, угостила го. Скоро се върнал стопанинът. Предложил на юнака да си отдъхне няколко дни.

Събудил се той сутринта. На брега видял красива птица. Скоро стопанката му донесла закуска. Започнала да се вайка, разказала му, че нейната учена гъска избягала. Лаурсен предложил да помогне.

Тръгнал към брега – да търси птицата. Скоро я видял. Тя размахала криле и скочила сред вълните. Наложило се да се съблече, заплувал към нея. Гъската тежко, тежко  се вдигнала във въздуха, полетяла към брега, грабнала ризата му и се скрила в къщата.

Разбрал  Курджимуко Лаурсен, че са го измамили. Бързо се облякъл, свирнал, конят му дотичал, метнал се на седлото и препуснал. Но не стигнал далече. Догонил го стопанинът-иныж, лошо го ранил.

Не се страхувал вече от юнака – знаел, че без вълшебната риза силата му е намаляла наполовина. Мислел си, че джигитът ще умре от раните си, затова  не го преследвал. Завърнал се при жена си – вещицата, която можела да се превръща на каквото си поиска животно.

Умен и верен бил конят – отвел ранения юнак у дома. Старицата отново го изкъпала в седемте води, облякла го в нова вълшебна риза – още по силен станал Курджимуко Лаурсен.

   – Сега вече ще победиш коварния иныж. Убий го! Смъкни три ивици кожа от гърба му. Плениш ли магьосницата, вържи я с тези ремъци – ще забрави магиите си, ще се превърне в гъска – завинаги.

Речено – сторено. Заживели щастливо. Но Курджимуко Лаурсен тъгувал за родния дом, тревожел се за родителите си.

   – Време е да се завърнеш в родния край, да се погрижиш за майка си и баща си. Заведи жена си и дъщеря си. Остави сина си при мен.[1]

Сбогували се. Потеглили. Дълъг път изминали. Стигнали до аула на Лаурсен. Сърцето на джигита се свило от мъка – видял родителите си – остарели, обеднели, в порутена колиба край гората. Те не го познали. Поканили семейството му – да си отдъхнат в дома им. Разказали за юначния си син, за змията, увила се около шията му. За това, как той тръгнал на път и като не се завърнал, алчният владетел – пши, заграбил имота им.

   – Стари сме вече. Прехранваме се с това, което ни носят добрите хора от нашия аул. Затова не можем да ви нагостим…

   – Не се тревожете. – рекъл юнакът.

Метнал се на коня си. Убил алчния пши, злите му придворни – орки – прогонил. Богатствата им раздал на добрите хора от своя аул. Взел само това, което пши заграбил от родителите му.

Живял юнакът дълго и щастливо в своя роден дом. А славата му се носела далече, далече…

Както виждате – стигна и до нашите земи – през девет планини в десета…

И дори Времето не може да изтрие спомена за подвизите на джигита Курджимуко Лаурсен.

Сказки адыгских народов. – Москва : Изд. “Наука”, 1978, с. 127-133.

Превод от руски език и литературна обработка – М. Й. Дюлгерова.

Към следващата адыгска приказка “Синът на бедната вдовица“.