AEDVIL

Синът на бедната вдовица

Адыгска приказка

Живяла някога бедна вдовица – най-бедната в аула[1].  Работела много, за да  изхрани единствения си син. Въпреки това се наложило момчето да се глави за овчар. Трябвало пет години да пасе стадото на богат стопанин, без да се връща у дома. Мъчно ѝ било на вдовицата, но нямало що да стори – примирила се.

Умен и работлив бил синът. Стопанинът бил доволен от него.  Харесали го и овчарите, Затова много се разтревожили, когато в края на третата година момчето започнало да линее. Тъгувало за майка си. Рекли му:

   – Иди да я видиш. Ще ти пазим стадото. Стопанинът няма да разбере, че за ден-два си отскочил до дома.

Благодарило то. Върнало се в къщи. Развеселило се.  На сутринта майка му приготвила гомыле[2]. Прегърнала сина си и го изпроводила с надежда, че скоро пак ще го види.

Вървял той, вървял, изведнъж – видял змийчета да пълзят по пътеката. Добро сърце имал – дожаляло му за тях, преместил ги – да не ги стъпче някой. Дал им от своята храна. Усладило им се – добре си похапнали. Пийнали водица от изворчето, заиграли се на брега.

В това време майката на змийчетата се върнала от лов. Видяла дечицата си – сити и весели. Разказали ѝ те за добрия човек, който ги нахранил с гомыле.

   – Какво ли е това? Вкусно ли е ? – запитала змията.

   – Може и ти да го опиташ. – рекли змийчетата – Момчето има добро сърце, ще ти позволи да похапнеш.

Настигнала змията овчарчето. Нагостило я то със своята храна за из път. Разговорили се. Разказало, че майка му е бедна вдовица.

   – Вие самите едва се изхранвате… – натъжила се змията – А сега ти мен и дечицата ми нахрани… Не знаеш ли, че хората и змиите са врагове от векове?!

   – Какви ти врагове?! Та вие ни пазите от крадливите плъхове, дето зърното пилеят и болести разнасят. Би трябвало да ви благодарим, а не да ви гоним. 

   – Умни думи думаш. Искам и аз да ти се отблагодаря. Отвори уста!

Стреснало се момчето. Как да не се уплаши – много било слушало за коварството на змиите. Посъбрало кураж, отворило уста. Плюла змията под езика му и рекла:

   – От днес нататък ще разбираш езика на животните и птиците.

Благодарило момчето на змията и продължило пътя си. Заслушало се в разговора на две врани.

   – Утре добре ще си похапнем. Вълчата глутница ще издуши овцете.

   – Ама че си глупава! Тогава ще гладуваме през зимата. Ако овчарите отведат стадата в онази клисура, глутницата няма да може да ги обкръжи. Нападат ли само от една страна, вълците няма да успеят да докопат овцете. Читави ли са стадата и за нас храна ще има.

Върнало се при овчарите момчето. Зачудило се, как да им каже? Та нали няма да му повярват!…Как да ги предпази от бедата? Помолило ги да отведат овцете в клисурата.

   – Там по-лесно ще ги опазим през нощта. – рекло. – Сънувах, че глутница вълци ни нападат…

Позасмели се овчарите, но отвели стадата в клисурата. В това време овчарчето се вслушало в разговора на овчарските кучета, които се оплаквали, че сили не им останали, да тичат гладни подир овцете.

   – Ех, да можеше да заколят стария тлъст овен… Ако ни нахранят добре и ни оставят малко да си починем – ще се справим с глутницата.

Заклало овена момчето, нахранило кучетата, оставило ги да поспят. Цяла нощ не мигнало – пазело входа към клисурата. На разсъмване глутницата нападнала. Изсвирило юнашки овчарчето, събудили се хората, кучетата се нахвърлили върху вълците – до крак ги изтребили.

Съмнало се. Повели стадата към аула. Вестта за нападението на вълците вече се разнесла. Всички хукнали да посрещнат стадата, да разберат, какви са щетите. Радостта им нямала край, като разбрали, че вълците са избити и никой не е пострадал.

   – Синът на вдовицата – той ни спаси! – повтаряли всички.

Стопанинът на овена, който момчето заклало, не се разсърдил, дарил му жребче. И макар, че били минали само три години, платил му за пет и го изпроводил да види майка си. После ако иска –  пак да се глави за овчар – с по-висока плата.

   – Ако решиш свое стадо да отгледаш – добре дошъл си при нас в планината. – рекли му овчарите и се сбогували с него.

Завърнало се момчето у дома. Богато и щастливо заживели вдовицата и сина ѝ. Че как иначе – добро сърце имало момчето, разбирало езика и на хората и на животните. Помагало им, а те за добрините с добро отвръщали.

Сказки адыгских народов. – Москва : Изд. “Наука”, 1978, с. 248-249.

Превод от руски език и литературна обработка – М. Й. Дюлгерова.

 Към адыгската приказка “Синът на слепия Ногай – 1”.