AEDVIL

Първа част на адыгската приказка

“Синът на слепия Ногай”

Преди да ослепее, джигитът Ногай пребродил много земи. Сега конят му бил разседлан, а Ногай не излизал от дома си.

Един ден извикал тримата си сина и им рекъл:

   – Оседлайте коня ми. Всеки от вас ще има възможност да го язди. Стигнете ли до земи, недокоснати от копитата му, донесете малко пръст. Тя ще излекува очите ми.

Пръв яхнал коня на баща си най-големият син.  След няколко дни стигнал до вековно дърво – седем пътя тръгвали от там. Огледал се момъкът – не видял следи. Решил, че баща му не е яздил толкова далече. Сред корените на дървото изкопал малко пръст, завързал я в кърпата си и поел обратно към дома.

Завърнал се, дал на баща си пръстта, разказал му за кръстопътя край вековното дърво.

   – Ех, сине, – рекъл Ногай – под това дърво спирах да си почина по обяд, а ти за няколко дни едва си се добрал до него…

Благословил Ногай средния си син, изпроводил го. Яздил момъкът три дни и три нощи, стигнал до кръстопътя. Починал си, похапнал, пийнал си водица. Яздил още три дни и три нощи. Навлязъл в блатиста местност. Забелязал пътечка да се вие из тръстиките, но следи по нея нямало. Взел малко мокра пръст и се върнал.

   – Ех, сине, тази пътечка аз я утъпках. За един ден стигах до там…

Преди да тръгне вай-малкият брат, бащата му рекъл:

   – Не се връщай, дорде не намериш земя, на която конят ми не е стъпвал!

Метнал се най-малкият брат на седлото, полетял като вятър. Скоро отминал кръстопътя и пътечката край тръстиките. Препускал много дни и нощи. Ловък джигит[1] бил той.

Яздел прекрасно. Видял на пътя блестящо перо. Грабнал го без да спира, забол го в оглавника на коня си. Развял вятърът перото, покрило то и коня и ездача – толкова дълго било!

Бързал Юнакът, решил да заобиколи един аул. Пришпорил коня си, но чул – някой го вика. Владетелят на тези земи заповядал да го спрат, да го доведат при него. Три дни го гощавал, на четвъртия го запитал:

   – Откъде идеш, момко? Накъде си се запътил? И какво е това перо, що грее като ясно слънце?

   – Търся земя, на която конят ми още не е стъпвал. – отговорил ездачът. – А перото намерих на пътя.

Този владетел, пши, както се наричали господарите на тези делечни земи, нямал син. Пши харесал Момъка и решил да го осинови. Остарявал. Трудно се справял с управлението на поданиците си. Особено със седемте огромни пелуани.

Помолил джигита да ги наглежда, да не ги оставя да мързелуват. Силни били те, но не им се работело. Люто възневидели момъка. Коварни замисли кроели, за да се отърват от него. Дори отишли при най-злия усареж[2] съвет да дирят.

Научил ги той, да кажат на господаря си:

   – Чухме Осиновения да се хвали, че ако поиска, може да улови птицата, що огрява света.

Приискало му се на пши, птицата само в неговия дворец да грее, само за него за пее. Заповядал на Момъка да му я донесе. Натъжил се Синът на слепия Ногай, умислил се.

   – Защо си угрижен? – запитал го верният му кон.

Всичко му разказал Момъкът и като знаел, колко е умен конят, послушал съвета му – поискал пши да заповяда на пелуаните, да се грижат добре за коня. Главата му да не докосва небето, краката му да не стъпват по земята. Две седмици да го хранят с овес, ечемик и пшеница – с най-добрата зоб.

Приготвили тридесет това просо, избрал момъкът хора, които да ги превозят. Дълго пътували. Стигнали до вековна гора. Конят рекъл:

   – Насред гората има голяма поляна, насред поляната – висока топола. Двамата с теб ще се скрием зад дънера ѝ. Изсипят ли просото, хората ти трябва да се скрият в гората и да приготвят клетката. Птиците от цял свят ще долетят, за да си похапнат. Ще се появи и сияйната птица. Ще кацне на върха на тополата. Ще си поговори с другите птици. После ще ги прогони.

Рече ли три пъти “Куаг!”, те ще отлетят, а тя ще кацне на земята и ще започне да кълве просото. Тогава трябва да сграбчиш нозете ѝ, да обгърнеш крилете ѝ. Дръж я здраво! Успее ли да полети, ще те отнесе в небесата. Ти си силен. Ще я удържиш. Ловък джигит си – ще можеш да яздиш, без да държиш юздите ми. Аз ще препусна с все сили към гората. Там ще приберем златната птица в клетката.

Така и станало. Когато поставили птицата в градината на двореца – целият аул засиял. От далечни земи идвали знатни гости да ѝ се порадват. Разнесла се по света славата на Джигита, който успял да хване птицата, приютила в перата си светлината на света.