AEDVIL

Втора част на адыгската приказка

“Синът на слепия Ногай”

Позеленели от завист седемте пелуани. Отново от злия усареж съвет поискали.

   – Кажете на пши, че Джигитът се хвали: “В подножието на планината живее свирепа лъвица с две лъвчета. Ако поискам, бих могъл да ги уловя и опитомя. Но защо да го правя?”

Хитрите пелуани наклеветили момъка. Пши се ядосал, не му повярвал, че дори не е чувал за лъвицата. Заповядал му да я убие и опитоми лъвчетата. Наредил на пелуаните две седмици да хранят Коня със зоб от овес, ечемик и пшеница, да го пазят нозете му да не докосват земята, главата му да не опира в небето.

Толкова силен станал Конят, че само с един отскок достигнал подножието на планината. На разсъмване лъвицата напуснала леговището си – трябвало да ловува, за да изхрани лъвчетата. От очите ѝ искри излитали. Каквото погледнела, лумвало в пламъци. Всичко живо бягало презглава от нея.

Като се отдалечила достатъчно, Момъкът грабнал лъвчетата, метнал се на седлото. Пришпорил коня си. Полетял като вятър. Лъвчетата ръмжали, дърпали се. Опитвали да ухапят джигита, но той здраво ги държал и препускал ли, препускал.

Чула лъвицата рева на дечицата си, спуснала се след тях. Изскочила от гората. Почти настигнала Сивия кон. Ударил той със задните си копита скалите, дълбоко в земята потънали те. А той отскочил толкова високо, че прескочил планината. Криле да би имала лъвицата, пак не би могла да го стигне.

Довел Джигитът лъвчетата в двореца, опитомил ги. Бързо растели те – станали свирепи и силни. На никого не се подчинявали, само Сина на Ногай слушали.

Пелуаните още повече намразили момъка. Заплашили злия усареж, че ще го убият, ако не им помогне да погубят Джигита. Нова клевета измислили –  уж чули, как се хвали, че той единствен може да убие глигана-гигант и да донесе глигите му – тридесет лакти дълги.

   – От тях ограда на двореца можел да направи, през която враг не би могъл да премине.

Как ли не се оправдавал Юнакът! Казал, че дори не е чувал за такъв глиган.

Не му повярвал пши.

   – Убий глигана! Донеси глигите му! Направи от тях вълшебна ограда за двореца ми! Иначе – ще заповядам да те затворят в тъмницата!

Навел глава Момъкът, излязъл на двора. Видял Конят угрижения си стопанин, изцвилил:

   – Какво пак се е случило?

   – Пелуаните и усареж…

   – Наклеветили са те отново?

   – Да.

   – Какво пак иска пши?

   – Ограда от глиги – тридесет лакти дълги.

   – Ще се справим! Когато стигнем до бързата река, остави лъвчетата в засада – от двете страни на моста. Ти приготви лъка и стрелите, наточи меча си. Аз ще препускам седем дни и седем нощи, докато стигна до леговището на тоя глиган-великан. Подгони ли ме, ще са завърна само за три дни и три нощи. Чуеш ли чаткането на копитата ми, пусни лъвовете. Те здраво ще захапят глигана.  Започнат ли да го ръфат, стреляй! Цели се право в очите му. Размахаш ли меча си, удряй право в сърцето! Не го нападай отстрани! Пази се от глигите му!

Послушал Момъкът верния си кон. Девет дни и нощи го очаквал. На десетата чул тежкото дишане на горския великан-глиган. Все по-близо и по-близо до любимия му кон се приближавали страшните глиги. Със сетни сили конят скочил на моста. Пронизително изсвирил Момъкът. Изскочили лъвовете от засадата, захапали здраво глигана. Опъвал лъка си, пускал една след друга стрелите, улучвал великана право в очите. Изправил се глиганът, разлютен размахал глиги – вековни дървета изкорен изтръгвал с тях, мятал ги в облаците – чак до върха на планината. Но не успял да се спаси. Забил Юнакът меча си право в сърцето му.

Вестта, че е победил и носи глигите, го изпреварила. Посрещнали го като герой. Построил вълшебната ограда. Пши не можел да ѝ се нарадва.

Само пелуаните не се радвали – със злия усареж още по-коварен план измислили – подлъгали глупавия пши да изпрати джигита далече, далече на изток – да отвлече прекрасната Гегулез. Пазели я сто свирепи кучета, сто орела и сто вълшебни коня – джинджиф[1].

Красавицата имала вълшебен камшик, ударела ли някого – превръщал се в надгробен камък. Много храбреци я искали за своя невеста, но никой от тях не се завърнал.

Знаел усареж, че и Ногай на млади години търсил пътя към царството на Гегулез, но не могъл да го открие. Надявали се пелуаните, че най-сетне Джигитът ще загине.

Този път дори и Конят на юнака признал, че по-трудна задача не са изпълнявали. Отново две седмици с най-чисто зърно го хранили.

Приготвили седем товара с вар и огромен лагуп – гигантски котел от мед с дръжка, която само великан може да сграбчи, а дори и дузина великани не могат да повдигнат. Впрегнали безчет волове да го влачат. Където минели, земята се огъвала, потъвала, дъждовете пълнели рова с вода, дълбока и широка река потекла по дирите на медния лагуп.

Като стигнали царството на Гегулез, напълнили лагупа с вар, наляли вода, покрили Коня с трева и съчки, намазали го с вар. Изсъхнела ли варта, потапял се в реката, отново го покривали с дърва, пак го мажели с вар – отново и отново…  Тъкмо привършили седмия товар с вар, чули – препуска към тях водачът на вълшебните коне – най-силният и свиреп джинжиф.