AEDVIL

Трета част на адыгската приказка

“Синът на слепия Ногай”

Под копитата му земята се тресяла. Дъхът му – планини събарял. Изцвилел ли – враговете му се смразявали от страх. Нападнал той коня на Джигита. Захапел ли го – отхапвал по един товар вар. Конят на Юнака също не го щадял – парчета месо късал от тялото му. Джигитът стрелял с лъка си – но джинджифът сякаш нищо не усещал. Но малко по-малко силите го напускали. Разбрал водачът на стадото, че е победен.

   – Не ме убивайте! Кажете, какво искате? Ще ви помогна.

   – Гегулез – отговорил Момъкът.

   – Заколете стадо от сто овце, одерете ги. – Посъветвал ги жребецът-джинджиф. – Овцете дайте на кучетата, кожите – на орлите. Докато те се карат за плячката, ще се промъкнете край тях. Ще ви посрещне Гегулез. Ще рече: “Бъди мой гост, Сине на слепия Ногай!” Ти отговори: “Не съм дошъл да ти гостувам, а да те отведа от тук – независимо, дали искаш или не искаш.” Тя ще ти отвърне: “Ако ще ставам твоя невеста – добре, няма нужда да ме отвличаш.” Красавицата ще посегне към торбичката, в която крие вълшебния си камшик. Преди да я отвори, хвани я за косите, тръшни я на земята, вземи камшика. Едва тогава Гегулез ще бъде твоя.

Благодарил Момъкът на жребеца джинджиф за съвета. Освободил го, раните му с вълшебна отвара намазал. Погрижил се и за верния си Кон – измил варта, седем пъти го изкъпал в реката, с вълшебна отвара раните му излекувал, нахранил го с най-хубавия овес, ечемик и пшеница.

След като добре си отдъхнали, запътили се към най-добрия стопанин, купили сто овце, приготвили месото за кучетата, а кожите за орлите. Както казал жребецът, така и станало. Докато животните се хранели, Джигитът пришпорил коня си и прескочил портите. На двора го очаквала красавицата.

   – Бъди мой гост, Сине на слепия Ногай! Ако година ми погостуваш, тя ще ми се стори кратка като седмица. Месец да останеш – като ден ще ми се види. 

Заръчала тя на един байкул[1] да разседлае коня и да го нахрани. Поканила джигита в дома си, седнала срещу него върху диван, покрит с красиви копринени постелки и възглавници.

   – Какво те води насам? Случайно ли попадна в моите земи или и ти си дошъл да ме сватосваш?

   – За невеста на моя осиновител – пши дойдох да те искам. Ако си съгласна – ще те отведа. Откажеш ли – ще те отвлека. Избирай!

   – Ако смяташ, че мога да ти бъда невеста, знай, че съм съгласна. Ти си достоен да бъдеш мой мъж. – казала Гугулез и бързо станала.

Не успяла да отвори торбичката, не могла дори да докосне камшика. Джигитът я сграбчил за косата, тръшнал я на земята.

   – Защо ме блъсна на пода, та нали се съгласих да ти стана невеста?

   – Заради това! – извадил той камшика от торбичката – Искаше и мен да превърнеш на камък? Деветдесет и девет надгробни камъка има в градината ти. Аз няма да бъда стотния.

Размахал синът на слепия Ногай камшика на Гугулез, съживил женихите.

   – Аферем, юначе! Живота ни спаси! – благодарили му те.

Тръгнали заедно с него – сватове му станали. Гегулез – покорна и тиха яздела до Джигита.

Скоро пристигнали в двореца на пши. Шест седмици празнували – голяма сватба вдигнали. Всички разказвали на Гегулез за подвизите на Сина на слепия Ногай. Все повече го харесвала тя. Не искала да се омъжва за пши.

   – Ще стана невеста на този, който се изкъпе в големия лагуп, пълен с четиресет ведра врящо мляко. Той ще управлява царството ми! – рекла красавицата.

Пши без да мисли скочил – и се сварил, разбира се. Седемте пелуани – също.

   – Ами сега, как ще живеем без пши? – завайкали се хората от аула.

   – За какво ви е пши? От него повече вреда, отколкото полза… – рекъл Джигитът.

Сбогувал се с тях. Взел шепа пръст от земята на Гегулез, като научил, че баща му не стигнал до нейните земи. Тръгнал обратно към родния си край.

Вестта за завръщането на сина на слепия Ногайю и за неговите подвизи го изпреварила. Баща му пратил вестоносци:

   – Нека синът ми се засели там, където е сега. Много път изминах аз на младини, безброй земи пребродих, но не успях да намеря Гегулез. Голям позор бе за мен това. Затова казах, че съм ослепял и никъде не излизах. Но синът ми изтри позора. Дано да е щастлив! Но не искам да се връща у дома.

Подчинил се Джигитът на бащината воля. Заселил се в подножието на прекрасни планини, край чисти планински потоци, сред вековни гори.

Оженил се за Гегулез. Живели дълго и щастливо. Децата и внуците им се грижели за мъдрия Сив кон и цял табун прекрасни коне – негови потомци,

Сказки адыгских народов. – Москва : Изд. “Наука”, 1978, с. 133-145.

Превод и литературна обработка – М. Й. Дюлгерова.

Към абазинската приказка  “Кон, вол и магаре”.