AEDVIL

Как Хикоити ловил Каппа

Японска приказка

Веднъж Хикоити ловял риба в езерото Тамама. Край него в това време минавал владетелят.

– Ей, рибарю, какво ловиш?

Огледал се Хикоити – охо, охо – самият господар стоял пред него!

– Мисля си аз, кой ли е това, а то – Ваша светлост!

Аха, да каже Хикоити, че лови риба, но се сетил, че е в земите на княза, а за всеки, заловен че ловува там, – наказанията били жестоки.

– Искам да хвана в реката Каппа[1]. От зазоряване стоя с въдицата, но не кълве.

– Какво!? Каппа ли казваш? Дай ми и аз да подържа въдицата! – запалил се владетелят.

Мислел Хикоити само да се позабавлява, но не била шега тази работа. До днес на никого не се било случвало с кукичка Каппа да улови. Но как да каже за това на господаря?!

– Да, не кълве. Нямам добра примамка. Каппа трябва да се лови с китово месо – започнал да увърта Хикоити, а сам си мислел: “ Не е лесно да се намери китово месо. Ще се откаже господарят от приумицата си.”

А владетелят изведнъж рекъл:

– Няма проблем – в замъка ми има достатъчно китово месо. Кажи само колко ти трябва!

– Седем килограма. – отчаяно казал Хикоити първата цифра, която му дошла на ума. – Донеси ми привечер седем килограма китово месо. В тъмнината Каппа по-лесно се хваща на въдицата.

– Добре, ще донеса. – рекъл владетелят и се запътил към замъка си.

Вечерта донесъл господарят седемте килограма китово месо. Хикоити престанал да се тревожи. Седнали двамата на пристана. Наоколо тъмно, като в рог. Престорил се Хикоити, че надява примамката на кукичката, а всъщност скрил китовото месо и хвърлил въдицата без никаква примамка. Седели и мълчели, седели и мълчели…Времето лети, а въдицата дори не помръдва. Омръзнало му на господаря да седи и да мълчи. Попитал:

– Е, Хикоити, кълве ли?

А Хикоити сърдито отговорил:

– Ама че работа! Трябваше ли тъй силно да викате?! Изплашихте Каппа! Тъкмо щеше да клъвне и вече се бях приготвил да го измъкна от водата. А сега – само отмъкна примамката!…

Показал на владетеля празната кукичка. Отново му дал той месо за примамка. Скрил го Хикоити в една куха бамбукова пръчка и пак замахнал с въдицата – потънала празната кукичка във водата. Пак посидели, помълчали и отново князът не изтърпял::

– Е, Хикоити, кълве ли? Кълве ли?

А Хикоити сърдито отговорил:

– Ах, че беда! Изплашихте го! Ама може ли толкова силно да викате?! Не само Каппа, но и никоя риба няма да се приближи до нас!

Пак дал господарят месо за примамка. Седят, мълчат. Търпял, търпял – не изтърпял:

– Е, как е, Хикоити, кълве ли? Кълве ли?

– Ох, беда, пак го изплашихте!

Парче по парче измъкнал Хикоити всичкото китово месо на господаря.

– Няма да хванем нито един Каппа, ако Ваша милост все тъй крещи:”Кълве ли, Хикоити?” Тъй работата ни няма да върви.

– Е, щом е тъй няма що! Иди утре сам да ловиш Каппа!

Хикоити останал много доволен – значи още китово месо ще получи.

– Жалко, – рекъл – значи утре сам ще трябва да ловя!

Следващата нощ била ясна – имало пълнолуние. Пристигнал Хикоити с въдицата си на брега и започнал спокойно да лови риба. За Каппа дори и не мисли. Изведнъж нещо изтръгнало въдицата от ръцете му. Показал се от водата Каппа и изръмжал:

– Хикоити! Хайде да се борим! Да видим, кой е по-силен!

Онемял от удивление Хикоити. Дори и не бил сънувал, че може да му се случи такава небивалица. Нямало що да стори – съгласил се да се преборят. Сграбчил Каппа дребничкия Хикоити, едва не му строшил кокалите. Но селянинът, нали бил хитрец над хитреците, сетил се, че на върха на главата си всеки Каппа пази мъничко вода в малка ямка, скрита сред венеца от рошавите му коси. Успял Хикоити да се извърти в лапите на Каппа, ударил го с все сила по ухото. От удара се разляла водата от трапчинката и водният дух загубил веднага силата си. Завързал го Хикоити.

         Изведнъж – гледа – друг Каппа изплува от реката. И него на бърза ръка го победил по същия начин. Скоро пет водни духа лежали вързани. Занесъл ги на сутринта в двореца.

– Прости ми, господарю, лошо кълвеше вчера…Ако не бяхте викали:”Кълве ли, Хикоити, кълве ли?” – много повече щях да наловя. Дори и днес успях да хвана едва пет Каппа и то от по-дребничките – наплашили сте ги с виковете си вчера.

– Е, Хикоити, както виждам ти си истински майстор. Никой не може с теб да се сравнява!

И наистина – уловил Хикоити доста жълтици, като продал китовото месо и като продължил необезпокояван да лови риба в господарските земи.

Превод от ЯПОНСКИЕ народные сказки. – Москва : Худ.лл-ра, 1972, с. 259-262.

Превод от руски език и литературна обработка – М. Дюлгерова.

Към следващата японска приказка “Как Хикоити станал невидим”.

Към индекса за бърз достъп до японските приказки.