AEDVIL

Как Хикоити станал невидим

Японска приказка

Веднъж хитрецът Хикоити чул, че горските тенгу притежават две безценни съкровища: шапка-невидимка и плащ-невидимка. Решил той да ги вземе на всяка цена. Взел със себе си едно старо сито и се отправил към планината. Видял го тенгу от един висок бор и се спуснал на земята. А Хикоити се преструвал, че не го е видял. Погледнал той надалеч през ситото и се развикал:

– Ой, ой, ой! В селото край замъка Мацуяма има голям пожар! Ах, как пламти! Ох, каква паника настана!

Дошъл до него Тенгу и рекъл:

– Та нима може да се види селото чак в подножието на замъка?

– Разбира се, – възкликнал Хикоити – като на длан. През това сито може да се види всяко храстче на хиляди ри[1] от тук.

– Наистина ли? Е, тогава хайде да направим размяна! Ти ще ми дадеш чудесното си сито, а аз – шапка и плащ-невидимка.

Преструвал са Хикоити, че се колебае, но после се съгласил. Наметнал той плаща, нахлупил шапката и изчезнал. А Тенгу се загледал в далечината през ситото. Въртял го тъй, слагал го иначе, мигал, кокорел се – но не би! Не само надалеч, но и наблизо нищо не виждал. Разбрал, че са го измамили, но било късно. Как би могъл да хване невидимия хитрец?!

А Хикоити се спуснал от планината и отишъл в съседното село на пазар. Там се тълпели много хора. Хикоити хванал един момък за носа. Той се разкрещял:

– Ай, кой ме дърпа за носа?!

Тогава Хикоити ущипал за носа съседа му. Започнала голяма караница – крещели си двамата един на друг, искали дори да се сбият. А Хикоити се киска, промъква се през тълпата и ту един, ту друг хваща за носа. Скоро на пазара всички се скарали. Такъв шум, такава врява се вдигнала, че можело човек да оглушее. А пакостникът Хикоити умирал от смях:

– Ама че смехория! Страхотна шега скроих.

Посмял се той, посмял се и се пъхнал в гостилницата. Избрал си хубавичко парче печена риба, излапал я, пийнал си винце и разбира се като не го виждал никой – нищо не платил. После се върнал в къщи сякаш че нищо не се било случило и скрил в килера шапката-невидимка и плаща-невидимка.

За беда, на другия ден жена му започнала да разтребва дома им за празника. Събирала тя боклуците от килера и изведнъж забелязала стар плащ от слама и протъркана тръстикова шапка. Насмела ги заедно с боклука и ги изгорила. Разбрал Хикоити, какво се е случило, но нали бил хитрец, съблякъл се гол, намазал се с пепелта от глава до пети и станал невидим. Отишъл в гостилницата, грабнал най-голямата бутилка с вино и започнал да пие направо от шишето. Измило виното пепелта от устните му и изведнъж се показала ухилена уста, но човек не се виждал. Започнали хората да се чудят, какво ли е това?! Избухнала паника.

– Вижте, вижте! Тук има таласъм! Само устата му се виждат. Дръжте го!

Хукнали всички подир Хикоити. Търтил той да бяга с все сила. От бързото бягане се изпотил, и ето – пъпът му се показал. Хората се разкрещяли:

– Вече се появи и пъпът на таласъма. Дръжте го! Удряйте!

Чувал Хикоити, че тълпата го настига, все по-бързо тичал, в пот се обливал. Първо се показали нозете му, после ръцете и гърба му. Дотичал до реката и се гмурнал. Когато изплувал, хората ахнали:

– Ама това е нашият Хикоити! Някога истински ще си изпати с неговите щуротии…

Превод от ЯПОНСКИЕ народные сказки. – Москва : Худ. л-ра, 1972, с. 257-259.

Превод от руски език и литературна обработка – М. Дюлгерова.

Към следващата японска приказка

“Замъкът на повелителя на мравките”.

Към индекса за бърз достъп до японските приказки.